понеделник, 3 ноември 2008 г.

Товари и превоз
Пренасянето на товари на гръб е било нормално и често срещано явление. За тази цел са съществували по-малки или по-големи “турби” “торба” ушити от домашен плат. При работа на полето в тях са носели храната си. За пренасяне на храна в по-големи количества се използват “дисаги”, т.е. двойна торба или по скоро две торби, съшити на краищата на парче плат и по този начин могат да бъдат носени удобно на рамо или “задянатьи” на магарето.
За пренасянето на по-големи товари на гръб – жито, царевица, брашно са използвали “чвела”, “чвялу”. Пренасянето е ставало само на къси растояния, като носачът е силно наведен и целия товар лежи на гърба му. Вода са си носили от “чушмета” в котли “бакъри” и стомни. “Бакърите съ носят пу два нъ рамот с тваричка /кобилица/”. Тя е направена от здраво дърво, огъната по средата, на краищата на което има два нареза за окачване на котлите.
За по-тежките товари при прибирането на посевите, сеното - “сянту”, царевицата – “рапката” и “рапкувинъта”, дървата за огрев и “шумъта за лишниците” са използвали с волска кола. “Куландрисвахме саму с пу четирь търкалета”.[6]. /На следващата картинка са показани частите на една такава кола/


Първата част служи за окачване на ярема “буиндрука” и се нарича “аръш”. На предния край аръша, от горната страна има приковано криво дръвце, което заедно с аръша обхваща ярема. Аръша се прикрепя към тази част с помоща на клинове “чивии”, “чувия”, като едната може да бъде по дълга отдолу и служи за подпиране на аръша. Задната V- образна част на аръша е закрепен за здраво буково дърво което се нарича “дингиль”. В двата си края той е така изтънен, че да могат да се поставят колелата. Над него се поставя късо дърво с кръгла дупка в средата и две правоъгулнив краищата, което е закрепено за остта с “чивии”. Това дърво се нарича “астък”. На двата му края се поставят дървени колчета, леко раздалечаващи се в горната си част. Те се наричат “климии” и служат да закрепят “канатите” или “сирените”. Подвижната част е дърво закрепено с желязна чивия и може да се върти около нея. Този клин е известен като “баш чувия”. Всички тези части заедно с двете колела представляват предницата “прешницата” на колата. [6]
Задницата се окачва към предницата чрез дълго право дърво, което се нар. “упашка”. В единия си край то има дупка през която преминава “баш чувията”. Опашката е скачена със задницата чрез клин наречен “чувия на карлангъчките”. А “карлънгъчките” са две изкривени дървета, които се представляват връзката между опашката и задната част на колата.
Конструкцията на предните и задните колелата е еднаква с тази може би разлика, че предните са по-малки. Наричат се “търкалета” /”търкале”/. Централната и основната част на колелото е “главината”. От нея излизат дървени спици заколинени здраво в главината и наричащи се “пърмаци”, върху краищата на всеки две от тях са набити дъгообразно изрязани дървета, така сглобени те формират периферията /кръга/ на колелото. Най-отвън колелото има метален обков. А за да се запазят главините от нпукване те били намазвани с катран, а също така им се набивали железни обръчи “хълки”, “хълкъ”. [6]
За товарене са слагали “дюшеме” отдолу и “канати” от страни, те били сковавани от дъски. За превозване на снопи са слагали канати с “шишьуве” /”шишьва”/ или са използвали т. нар. “снопски скеле”. Колите са теглени с волове. Те са запрягани в “буиндрук”, той се състой от две успоредни дървета. Горното е по-дебело и извито за по-плътно прилягане към вратовете на воловете. Тези дървета са скачени с два клина, забити отгоре на долу наричат се “жегли” или “вътрешни жегли”.
С “коването” на добитъка понякога са се занимавали самите стопани. Твърде често обаче са ползвали услугите на професионални ковачи “налбанти”. Воловете се коват в легнало положение “изратени”.
Налбанинът кове с чукче, преди това обаче изрязва и почиства добре копитото. Поговата част на копитот се нарича “търнак” – за да може да “легне добре петалата /подковата/” и след това “ги закувава с муфове” /”муфвъ”/ - това са вид метални пирони. Основната част, тялото на тези пирони не е кръгло /цилиндрично/, а е с формата на много издължена и заострена пирамида. Главата на тези пирони също е със по особена форма, като при това главите на вече закованите пирони стърчат доста над повърхността на подковата, това гарантира по-добро сцепление и устоичивост на крака при ходене и особено при теглене на товари. [6]
Мулетата, конете и магаретата се подковават стоешком, като един човек държи съответния крак, прегънат в коляното – животното стои на три крака и налбантинът кове. Преди години налбантите сами си приготвяли “петалите” като ги изрязвали от ламаринени шини купувани от пазара.
Воловете са се връзвали с оглавници от кожа или “мишинь”, наричани “юлари” или просто с въженце за рогата.