Тютюнопроизводството е бил сравнително слабо развит за селото отрасъл и с него са се занимавали отделни семейства, но това е ставало някак си между другото. Липсата на опит е била главната причина и за ниските добиви. През 60-те години на миналия век, обаче тютюнопроизводството се превръща ако не в основен, то поне в главен поминък и средство за доходи и препитание на хората от селото. Ето защо ще се спра по-подробно на технологията на производството и обработката на тютюн в селото.
Саденето “сянето” на тютюна е един доста сложен, трудоемък и продължителен процес, който обхваща редица предварителни дейности като “рътене” на семето, правене на “фидани”, в които се отглежда “расад”, и чак след това се пристъпя към същинското съдене.
Още през зимните месеци семето се напълва в една торбичка. Тя обикновено се прави от памучен женски чорап. Чорапа се напълва с “тютюнску сяме”, съшива се края на чорапа, намокря се и се поставя в някакъв съд “тавъ”. След което този съд се поставя на топло място – някъде около печката. Следи се торбичката да бъде винаги влажна, като за целта вурху нея периодически се сипва по малко вода. За да не стои семето във вода, съдът се поставя под наклон, за да може тя да се оттича. Този процес се нарича “рътене” на семето. “Изръть съ” означава че е покълнало. През пролетта /м. март/ се приготвят специални лехи “фидани”, в които се засажда “изрътенту сяме”. Тези фидани са с ширина около 70 см, дължината им е неопределена, но тя варира от няколко метра до около 10-12 м. Обикновено мястото за леха се почиства, оформя се лехата като се насипва с пръст и тор и се подравнява, в резултат на което тя става с около 10-12 см висока. Равномерно по цялата леха се разхвърля покълналото семе, след което цялата леха се насипва с тънък /около 1 см/ пласт пръст. За да бъде предпазен “фиданя” от замръзване се покрива с полиетилен “найлон” подобно на парник. От едната страна по цялата дължина на лехата найлонът се закопва във земята. Другата му страна се прехвърля през и над “фиданя”, тя е подвижна и спомага за “откриването” му. За фиксирането на покривалото от тази му страна обикновено се притиска с неголеми камъни. А за да се предотврати пропадането му върху разсада, под него, напречно на лехата, на растояние около 1 м. се поставят дъгообразни пръчки “подпирички” двата края на които са забити съответно на всяка страна на “фиданя”. Отначалото “поливанту” на “фиданя” се извършва през един или два дена, но на по-късен етап всеки ден с лейка “пулифка”, “пръскачка”. При топло и слънчево време през деня фиданите се откриват, но за през ноща се “пукриват”. След поникването на разсада фиданя периодически се плеви “ут разни билья”, тори се и се пръска със “син камък”. Когато стъблото на разсада порасне около 10-12 см той е готов за засаждане на нивата. Това обикновено става през месеците април и май.
За целта е необходимо нивата предварително да се изоре, “сюргельдиса” и се пуснат бразди, т.е. да се направят лехи “прястави” с ширина 8 - 10 крачки.
Самото садене се извършва по следния начин: сутрин рано фиданите се поливат, след което се наскубва расадът. Той се поставя и подрежда в касетки или сандъци, с които се транспортира до мястото му на съдене /до нивата/. С помоща на мотика “купавилка”, напречно на “пряставата” се правят “бразнички”, дълбоки 5-7 см. и на растояние около 40-45 см една от друга. След което с помоща на дървен кол, добре заострен в основата си се правят дупки по “бразничката” на растояние 15 см една от друга. Колът се приготвя от здраво дърво “ръдъч” и е с дължина 1,50 – 1,80 м и около 50 мм в диаметър. Хваща се за горния край с една ръка и със
1- кол за дупки 2 – колче за садене тютюн китка със семе и шушулка
След като всичкия тютюн бъде засят, т.е. след приключване на сеитбата се пристъпя към окопаването му “прашене”. Всяка нива “съ копа” по два или три пъти /I - ва, II -ра, III –та копан/. Непосредствено след втората /третата копан/ на тютюна се пристъпя към брането му.
Брането на тютюна се извършва поетапно, т.е. “на ръце” – “първа ръка, втора ръка и трета ръка” и “връх”. Това условно деление на “ръце” се запазва и през следващите етапи на обработка на тютюна. То е продиктувано от факта, че тютюневите листа от различните ръце са с различна големина “едрина” и качество, освен това докато се “убере” дадена “ръка” се дава възможност на останалите на корена листа да пораснат и да “узреят”. Беритбата започва в началото на лятото с “първа ръка”, това означава, че от всяко стъбло се откъсват само най-долните 3-4 листа. Това бране се явява един вид почистване на стъблото в резултат на което след него порасват както стъблото така и останалите на него листа, а на върха се появяват и нови. Качеството на тютюна от “първа ръка” не е добро. Освен това по него има доста пръст “пясък” полепнал при копаенето или дъждовете. След “убиран’ту” на първа ръка от всички ниви се преминава към “втора ръка”. Като при това, ако тютюна не е “фтасъл” т.е. не е узрял, още е “зълен” беритбата се спира за няколко дни до седмица. При “втора ръка” броят на откъснатите листа нараства на 5-6 от корен, като размерът им значително превишава този на другите ръце. Това създава известно неудобство при сушенето и денкирането. Качеството им е значително по-добро, но най-важната характеристика на тази “ръка” се явява теглото т.е. тютюна от II-ра ръка е най-тежък.
Най-качесвен и със средни по размер листа е тютюнът от “трета ръка”. Като сега от корена се откъсват 3 до 4 листа.
“Връх” – това са листата, които са се появили и пораснали допълнитемно на корена. Листата са дребни “мясат на мингальви листа”. Този връх се бере чак през есента и то при условие че има слънчеви дни за да може нормално да се изсуши. Понякога тютюнът от тази ръка се нарича “карагьобре”. /от турски “кара” – черен, “гьобре” – тор, смет/. Преводът й може би трябва да се тълкува в смисъл на лош, долнокачествен тютюн.
В брането на тютюн обикновено участва почти цялото семейство. То се извършва рано сутрин в интервала време мвжду 4:00 и 10:00 часа. За да се използва росата и се избегне слънчевото греене. Всеки берач бере по една, а опитните по две “бразнички” едновременно. На двата края на “пряставата” има поставен по един кош, в който се подрежда набрания тютюн. Кошовете са направени “плетени” от дрянови пръчки. Всеки кош от едната си страна има завързано въженце “върчица”, “връвка” за която се държи когато кошът се пренася от едно място на друго. Транспорта до дома, където се извършва низането е ставал с магаре, а по-късно с “каручка”. След като кошовете се напълнят, на магарето се натоварват два коша, по един от всяка страна за баланс “да нь криви”, “кривака” и се привързват здраво към самара “тарницата” на магарето.
самар на магаре – “тарница”
Набраният вече тютюн се “ниже” предимно от децата и възрастните, а мъжете и жените работят на полето /копаят, жънат/. Тютюнът се “ниже” на игли. Те представляват метални ленти с дължина от 25 до 30 см и ширина от 5 до 8 мм. Единият им край е заострен и се нарича “връх”, на другият е пробита дупка с кръгла или елипсовидна форма и се нарича “ухо”. В това ухо се “вдява” канапа, който е с размер около 3 м. и на него се изнизва “извървява” тютюна от вече “нанизаната” игла.
Всяко листо се “ниже” в “жилката” на около 2-3 см. от основата й. Иглата е “нанизана”, когато се запълни плътно с листа – низни едно по едно в “жилката”. Приблизително 10-12 игли напълват един канап “низа”. Понякога вместо думата “низа” се използва думата “сарък”.
След което низите се окачват на сушилни или на рамки за да може да се изсуши тютюна. При слънчеви дни това става за период от около седмица до 10-тина дена. Когато тютюневите листа са добре изсушени /това се разбира по цвета им/, низите се откачват от рамките или сушилната и тютюнът се прибира на сухи и проветриви места. Това са таваните на къщите или плевните. Самото “откачане” и “закачане” протича по следния начин: с лявата ръка се хваща края на канапа на низата и се откача от рамката. С така освободеният вече край на низата се отива към другия й край. Той също се освобождава и двата края на канапа се завързват. С тези завързани краища се отива към средата на низата, който също се откача от рамката. С едната ръка се хващат тези вързани краища и средата на канапа. Прегънати по този начин низите се окачват на хоризонтално поставен “сарък”, който се нарича “феньк” мн.ч. “феньква”, “феньци”. След “напълването” му с низи той се отнася до мястото на окачване. По гредите на къщата /плевнята/ се набиват пирони и на всеки пирон се окачват по един или няколко изсушени низи. Там те престояват до към месеците октомври – ноември, след което се свалят и започва “калъпенето” или “дипленето”.
След като тютюнът бъде “уберан” се събира “сямету”. То трябва да е “фтасалу”. За целта с “труенче” се реже цялата “китка” с върха на стъблото, която наподобява “грозд” от малки “шушулки” с диаметър до 10-12 мм. В тези именно “шушулки” се намира семето. То е разположено в отделни сектори и обвито с ципа, която ципа се пука при узряването му. Нарязаните “китки” се събират в чувал, сушат се допълнително на слънце, след което се “очукват” с “копан”. Това е дърво /бухалка/, с която се удрят гроздовете, докато шушулките се начупят и разруши ципата на топчетата и семето излезе от тях. Пресява се през сито “срумка”, за да се премахнах всички ненужни примеси. Така пресятото семе се прибира на сухо място и е готово за “рътене”.
След прибирането на семето се извършва коситба на тютюневите стъбла, с което се цели да се изшушат корените им, за да стане по-лесно почистването на нивата. Откосените стебла се натрупват на куп извън нивата, където изгниват.
В годините, когато има продължителни летни зсушавания, тютюневите стъбла не порасват достатъчно. В резултат на което тютюнът се “убира” бързо. Тогава обраните стъбла в основата им се “пречупват” като ги настъпват с крак. Малко под мястото на пречупване те пускат израстъци “залезки”, “пичове”, които при дъжд бързо порасват и стават с височина на стъблото, тях също ги берат на “ръце”, но тютюнът от тях не е с добро качество.
“Дипленето” е процес на почистване, изглаждане и сортирането на тютюневите листа, както и събирането и подреждането им в по-малки “липезета”, “тимбильдеци” или по-големи “деньк” и “бала” компактни блокчета улесняващи транспортирането и съхранението им.
Процесът “диплене” започва с изнизването на канапа от изсушената вече низа. След което канапа се навива на малко челенце и се нанизва на здрава връв, наречен “вървиница”, на която се съхраняват здравите канапи за използване следващата година. Работното положение на “диплещия” е седнал на пода с протегнати напред крака. Взема се листо от “изнизаната” низа и се поставя върху единия крак, малко над коляното /върху бедрото/, като върхът на листото да сочи тялото на диплещия. С едната ръка, близо до точката на низане на листото, се притиска към крака, а с другата се извършва притискащо движение от основата към върха на листото, т.е. посоката на движение на ръката е от коляното към тялото с осъществяване на лек натиск. Това се прави с цел изглаждане на листото. След което се взема ново листо и описаната операция се повтаря, а листата се подреждат едно върху друго и когато височината на подрежданото блокче достигне 6-8 см то се връзва на около 4 см от основата на листото и се нарича “липезе”. Връзката с която се връзва “липезето” е от царевична шума и се нарича “першунь”. Събраните от 2-3 низи липезета се събират в по-голямо блокче, което се нарича “тимбильдекь”. Той има формата на четириъгълна пресечена пирамида с височина около 40 см. В него липезетата се подреждат двъстранно с върховете навътре. След завършването му се завързва пак двустранно с канап. Последната операция при “дипленето” е “денкирането”, т.е. подреждането на надипления вече и събран в “тимбильдеци” тютюн на “денькь” или “бала”. Денкирането се извършва предимно от мъже, като за целта се използва специално дървено приспособление, наречено “калъпь”. Изработва се от дъски и има форма на права призма, на която горната и предната стена липсват, а едната странична /лявата/ стена е подвижна, т.е. тя може да се поставя и сваля от “калъпя”.
“Калъп за денкиране” “денькь”- “бала”
На предната страна е поставена дъска с ширина около 20 см, която може да се движи само във вертикална посока – нагоре и надолу, и служи за оформяне на предната страна на “балата”. Преди да се започне денкирането на калъпа се поставя “чул”. Той представлява платнена конопена ивица с размери около 30 см ширина и 2 м дължина. След като цялата предварителна подготовка е приключила, се пристъпя към самото “денкиране”, което се състои в следното: двустранно с върховете навътре, на редове се поставят “липезетата” от едната до другата странична стена на калъпа, при това те се развързват /маха хми съ пиршуня/. За по-добра плътност на редовете отгоре се притискат с дъска върху която има поставена тежест. При напълване на калъпа подвижната странична стена се изважда. Чулът се увива около “денка” и се привързват краищата му, така че той и връзките “върчичките” обхващат цялата перигефия на денка. След това “денка” се сваля от приспособлението и с помоща на допълнителни връзки се завързва и оформя лицевата и задната му страна. Така опакован, “денка”се прибира на сухо място и е готов за представяне пред “сперта” /експерт/ и продажба.
Най-често срещаната болест по тютюна е маната “пепелясване”.
Някога в годините на моето детство, възрастните хора от селото пушеха от този тютюн. За целта те сами са си го приготвяли във вид, удобен за пушене. Избирали добре изшушени листа, приблизително колкото за едно “липезе”. Допълнително го изсушавали във фурната на печката, след което с много остър нож върху дъска го режели на много ситно. Нарязаният тютюн поставяли в специална торбичка или в специална за целта кутийка, в която се съхранявал “чакмак”, “прахань” и нарязани за цигари хартийки. Тази торбичка носели в поясите си. Цигарите които “свивали” се наричали “качак”.
