четвъртък, 9 април 2009 г.

Деведере и Деведерските българи





Камилски дол /Деведере/
/инж. Атанас Атанасов/








Драги читателю,
Може би основните и най-важни въпроси които са стояли пред мен през всичките тези години са били: Кога е възникнало селото? Причините, които са породили това възникване. Насeлявана ли е била територията на селото до “идването”, т.е в по-ранните векове? Какви са били тези хора и защо и къде са изчезнали? Кои в крайна сметка са били коренните жители на тази земя? Откъде са дошли сегашните заселници, от къде е коренът им и кога са дошли?
Оказва се обаче, че по тези въпроси съществува известна неяснота, по-точно празнота, малко се знае, още по-малко е писано и много е забравено. С цел да запълня поне от части тази празнота, предлагам на читателите от селото този мой разказ. Пиша всичко това не заради някакви си дивиденти или евтини сензации, а поради вътрешната си потребност да споделя собствените си мисли, знания и идеи по тези въпроси с хора, които са съпричастни с историята и съдбата на родния ми край. Голяма част от скиците и рисунките са правени от мен, а част от фотографиите са от личния ми архив. Друга част, както и част от текста касаещ бита и културата са цитати от стари издания или автори, като от тях съм подбрал само онова което е характерно и за Камилски дол, това се налага поради следните причини: Голяма част от уредите /сечивата/, които са описани все още съществуват и се използват в селото, но други са безвъзвратно загубени и с голяма трудност може да се намери дори един екземпляр от даденото съчиво, което някога е било в масова употреба. Дейности, които някога са се извършвали ежедневно или сезонно вече не се практикуват – къпане на овце, стригане, правене на харман, вършитба с диканя, липсват волове и коли, липсват мандри. Всичко това някога го имаше, знам го, помня го.
Моята дейност в по-голямата си част се ограничаваше в издирване, съпоставяне, селекциониране и систематизиране на вече казани или писани неща. Самият аз нищо не съм открил или измислил. Давам си сметка и съм далеч от мисълта, че съм написал история на селото. Дори нямам претенциите да съм писал история на селото. Аз не съм специалист в тази област. Това е по-скоро разказ на мои мисли, идеи, теории до които съм стигнал през годините. Мои са само някои от тълкуванията, обясненията, някои от изводите и заключенията. Убеден съм, че те в голяма степен са верни или са близки до истината. Основание да мисля така ми дава факта, че съм се родил, израснал и живял в това село и познавам бита, начина на живот, манталитета и езика /диалекта/ на хората от селото.
Тук е мястото да споделя нещо твърде лично пред уважаемия читател: От около 25 години търся и събирам материали свързани с историята и бита на родното ми село, има неща за които много мога да разказвам, да споря или да пиша. Но има една тема касаеща кланетата през 1913 година, за нея нямам желание нито да говоря та камо ли да пиша. И то не защото нямам какво да кажа, познавах възрастни хора преживели тези събития. Знам историите им още от както се помня. Трудно е обаче човек да пише за убийството и клането на праотците си. Явно все още не съм готов за това. За събитията станали в селото по това време цитирам откъси от книгата на Л. Милитич – “Разорението на Тракийскитe българи прeзъ 1913 г.”.

Кратки историко – географски бележки
Селището Камилски дол е разположено в покрайнините на източните Родопи, по-точно на един от южните склонове на Североизточните Родопи, на няколко километра северно от средното течение на р. Арда. Минавайки покрай селото в посока от запад на изток, реката описва дъга /прави завой/, с изпъкналата си част на юг, поради което тя се явява и естествена граница на зеллището на селото в югозападна и южна посока. В източната част на този завой се намира един от проломите на реката – “Камилдолски пролом” в него е построен един от най-големите родопски язовири – яз.Ивайловград.

“Камилдолски пролом” яз. Ивайловград

Географското положение на селото е такова, че то се намира в т.нар. триъгълник, образуван от реките Марица и Арда. Това е една малка област в която се събират границите на териториите на България, Гърция и Турция.
Тук границата на Горна Тракия с Долна Тракия е между Свиленград и Харманли, поради което Свиленградската околност по право трябва да се числи към Източна Тракия.” /3/. От съществуващи документи разбираме, “че селото се е числяло към Черменския вакъф – Мустафапашанска /Свиленградска/ околия. Особеното географско положение на селото, както и значителната му близост до градовете Чермен, Свиленград и Одрин са изиграли значителна роля в неговата история.
Релефът е планински; преобладаващите върхове (чуки) са ниски и заоблени; покрити с дъбова или храстова растителност.

Релеф – местността “Манастирчето”

Селото е построено в малка седловина, ограничена от два склона, съответно от изток – по нисък и от запад – по-висок. Те са с направление север-юг. На тези склонове се намират и двете селски гробища – Малкото и Голямото гробище (гробе).

Гора; Дъбова и храстова разтителност

В южната си част седловината се разширява. По цялата й дължина, почти симетрично преминава едно вече пресъхнало дере. В селото това дерето няма име, но движейки се на юг към р. Арда, в която се влива то се нарича ‘Селско дере’.
Формата на селото е неправилна. Селските къщи са хаотично разположени. Почти всички са каменни, двуетажни и обърнати на изток или юг. Дворовете са с правоъгълна или кръгла форма, оградени с високи огради (плетища). Като по правило всички къщи се намират в северната част на дворовете. Улиците са стръмни, криви, произволно пресичащи се, естествено следвайки особеностите на релефа и излизат от селото във всички посоки.


.......“Текстовете по пътя и по географските карти ни отвеждат до табела “BORDER AREA. Гранична зона. с.Камилски дол – 1 км.”
Спирка – каменна постройка и издълбани по опушени до черно стени нечетливи графити. Некролози. Липсват реклами, обяви, съобщения. Табелата наистина се оказва граница между познатото ежедневие и един различен начин на живот. Стадо кози е напълнило спирката, криейки се от проливния дъжд. След табелата, текстовете на селото са разположени по електрическите стълбове и представляват вече доста “демоде” звучащи лозунги за труда, българо-съветската дружба и КПСС.
Рекламата в селото присъства чрез телевизията. Дори някои от рекламните продукти се появяват в магазина.
Имена, хора, събития, политика, шоу, преса – това навлиза при хората като разказ за нещо и някъде случващо се, отколкота като реални събития, засягащи и тези хора като жители на България. Някъде в онзи свят, показван по телевизията са техните потомци, които учат, работят, заминават в чужбина и все по-рядко се сещат да се връщат в селото. Защото всяко ходене там не е отиване а връщане – в дом, който ти си напуснал още преди да си се родил.
По вратите на къщите няма табели. Въпреки че не са означени обаче, имената съществуват – те знаят, помнят и функционират чрез изговарянето им. Когато се каже името ти, се научава твоят характер, разбрана е част от живота ти, ясно е наследството ти, късметът ти. Името, възрастта и полът са тези, които определят правата и задълженията ти. Това са маркерите на твоята социалност. Културният договор за живеене, свързан със забрани и разрешения, с табута, с наследствени права (и задължения) все още не допуска случайни неизпълнения или промени, каквито динамиката на ‘модерното’ живеене прави.....” /Зл. Атанасова/

От материалите, с които разполагам, (от Държавен архив – гр. Кърджали) -“Записки за летописната книга” - писани в 1955 г. от неизвестен автор става ясно,че:

“Селото е създадено преди около 200 години през турското робство. Първите жители на това село били скитащи овчари наричани юруци, както сегашните каракачани. През коя година те са се преселили тук – не се знае. От начало и досега населението на това село са чисти българи, източно православни. От по ранни години селото се е занимавало със скотовъдство, продажба на дърва и дървени въглища, а сега и със земеделие”
Пак от същия автор разбираме, че наименованието си селото има още от основаването му – Деведере – от турски “деве” – камила, “дере” – дол. Днешното му име – Камилски дол е получено в превод от старото.

Този автор разказва легенда, от която става ясно как е получено и това име. Тя гласи приблизително следното:
Някога през селото е преминавал важен керванжииски път до Одрин. По него преминавали и кервани с камили. Една такава камила пропаднала с товара си от скалиста стръмна пътека и се разбила. От тогава селото носи това наименование
Авторът на “Записките” в голяма степен е неточен или греши по отношение на наименованието на селото. Той твърди, че наименованието на селото “е останало още преди около 200 години през турското робство”. Тази легенда е толкова широко разпространена в селото и се е предавала от поколение на поколение та чак и до днес, че едва ли има човек роден или живял в това село на който тя да не му е до болка позната. В днешно време наименованието на селото “Деведере” е доста странно. Някак си не се пасва нашите географски ширини и най-малко с тези балкански месности. Това се дължи на факта, че камилата е едно екзотично животно и обикновено асоциативно се свързва с пясъци или пустини. Сега е така, но нека да видим каква е била ситуацията през вековете. В тракийското издание [3] четем:
Във всеки случай тук /има се предвит Западна Тракия/ отбелязваме, че от сухоземните животни на нашата област са характерни: чакалът от дивите животни, който е твърде разпространен в храстовите гори, и камилата от домашните животни”.[3 стр. 30].
А в книгата “Език и бит на тракийските българи” /на същото издателство стр.48 – четем:/
“....В Дедеагашко село ‘Ново село’ и в Малгарско са отглеждаали камили, тъй като са се занимавали с “кираджилък” по целия Одрински вилает, па и из други краища на някогашната Европейска Турция.”
Камилите са се срещали и в южните части на Странджа. От цитираното по-горе става ясно, че в онези години камилата е била разпространена из цяла Тракия и отглеждана като товарно животно. Присъствието, появата или смърта на камила в селото тогава, едва ли би направила особенно впечатление някому. Но да се стигне до там, че смърта на една камила да даде наименованието на селото, вероятно с тази камила се е случило нещо необичайно, нещо впечатляващо. Тази случка вероятно доста време се е разказвала между и от керванджиите пътуващи от/за Одрин. Близостта на овчарските колиби до мястото на събитието довело до отъждествяване на двете места. Така безименната махала (село) получила името си. Нейните (негови) “кръстници” най-вероятно са кирванжиите. По въпроса кога е станало това – можем само да гадаем. Защото най-вероятно пътуващи кервани за Одрин винаги е имало. Но в “Записките”, се твърди, че “наименованието е останало още от юрушко време”. Фактът обаче, че името на селото е турско показва, че селото е създадено в по-късните векове. От това обаче не става ясно, дали това е наименованието на юрушкото селище или наименованието на вече българското селище.
Причината за това е, може би, че автора на “Записките” не е успял ясно да разграничи двата исторически периода от развитието на това селище: 1 – юрушкия, 2 – българския. Той не прави разлика между юруци – турци и българи овчари, наричайки ги с общото наименование “скитници овчари”. Остава открит въпроса – дали в крайна сметка селото е създадено от юруци или български овчари. Ето защо считам, че е нужно тук макар и накратко да внесем известна яснота по този въпрос за юруците. Кои все пак са били юруците? Откъде и кога са дошли по тези земи и кога са се изселили? Явно е, че селото е създадено по тяхно време.

Юруците
“... След малкото ранни турски колонисти, през втората половина на XV в. от М. Азия се придвижили, понякога при заставяне от властта още колонисти турци и тюркмени. През XVI в. настъпила по-многобройна и до някъде масова колонизация на турци-коняри, тюркмени, юруци а след това през XVII в. и на казълбаши.”[3]
“...Бяха дошли тези юруци от Анадола, та се бяха заселили край Бяло море и идваха всяко лято да пасат овцете си... деляха се на племена и оджаци, оджаците пък се деляха на семселета или родове. Юруците макар и турци, водеха само по една жена и тя ходеше с открито лице и носеха тия жени като българките бели забратки, които стигаха до кръста им.”[8]
От Тракийското издание [3] разбираме защо, къде и кога юруците напуснали тези земи /стр.36/
Между Марица и Места низината била разделена на 90 бейски чифлика, където работили главно българи. Но последните били търсени и като работници пастири в животновъдните стопанства на юруците-турци. Независимо от това, самостоятелните българи животновъдци се увеличават и в планината и в низините, защото юруците от края на XVII и началото на XVIII в. започнали да напускат номадско-пастирския си живот в планината и да заседват като земеделски стопани в богатите полета на Западна Тракия. Голяма част от днешните турци в Гюмурджинско, Ксантийско и Енидженско са далечни потомци на подопските турци. Напускайки планината, юруците продават големите стада на “местни българи, който до тогава били като пастири при тях или имали смесени с тях стада за общо зимуване или летуване и живели в дружески отношения помежду си”
Според авторът на “Записките” селото е създадено от юруци преди около 200 години (т.е около 1750 г.) т.е в средата на XVIII в. /от казаното по-горе става ясно, че в “края на XVII и началото на XVIII в. започнали да напускат..” тези земи. Това може би обяснява и факта защо още от създаването си селото е билo само българско. С други думи посочената година – 1750 г. може би трябва да се счита не като година на основаването на селото, а годината в която то е станало българско т.е това най-вероятно е годината когато нашите прадеди са станали собственици на земята.
Като потвърждение на факта, че по тези земи е имало юруци се явяват запазените и до днес турски имена на някои местности: “Каржатърласъ”, “Карабаеть”, “Топартарлъ” и др. Има дере което се казва “Юрушко дере”. На север от селото има местност която се нарича “Турско гробище”(турскут гробе). Там действително е имало турско гробище, но къде точно се намира едва ли вече някой знае, тъй като е много старо и разрушено. Това гробище по всяка вероятност е било юрушко.
В тракийското издание [3] още четем:
“... Тези юруци наемли работници-пастири за да пасат стадата им. Българите пастири пристигали със стадата си от Родопите и Странджа и се настанявали във или в съседство с юрушките села”[3]
В худутнамето (от “худут” – граница, а худутнаме – озн. крепостен акт, в който се определят границите на мерата). “Документ за границите на поземляния имот на “Черменския вакъф” от 1562 г.става ясно, че в една доста обширна област от селата Карабаа и Куртулен (Свиленградско) до с. Гьокчебунар (Сив кладенец - Ивайловградско), липсват много послешни села, т.е. тя още е значително празна, ненаселена, та в последствие е привлякла още българи заселници и последните малоазийски колонисти (казалбашите). Това показва, че в Източна Тракия засилено разселяване на българи е започнало през XVII в. и е продължило през следващите векове [3]”
От цитираното става ясно, че в 1562 г. селото все още не е съществувало, и че селата Куртулен и Гьокчебунар са значително по-стари от Деведере.
В книгата на М. Николчовска - “Ивайловград и покрайнината му през възраждането” (стр.5) пише: “Най-ранните сведения за някои селища от покрайнината намираме в един документ, очертаващ границите на Черменския вакъф през 1572 г., в който се споменават имената на българските села Горноселци, Сив кладенец и Камилски дол.”
По нататък (стр.6) авторката пише следното:
“...Поземленото владение около Чермен или крепостта Чормен, превърнала се във важен администртивен център на империята е доста голямо и обхваща земите между Марица и Арда и на юг до Луда река. То се отнася за земи с християнско население. Между имената на селата, очертаващи границите на вакъфа се посочват три села от Ивайловградската покрайнина, а именно: Ефрем-виран известно по-късно с името Ебриюрен или днешното Гопноселци, Гьокчебунар или днешното Сив кладенец, и село Деведереси, днешното Камилски дол. Неспоменатите български села, намиращи се между Камилски дол и Сив кладенец по това време вероятно не са съществували.”

** Тук е нужно да дадем следното пояснение:
“Във всички турски документи, когато се говори за Черменския санджак (към който е било включвано и с. Деведере) до средата на XIX в. се разбира Одринския санджак. Главното селище на санджака било Одрин. Но мютесарифът само при идването на султана ходил в Одрин. Чермен е средновековно селище а може би и антично. Завладяването му е станало няколко години преди това на Одрин. Одрин е бил солидно укрепен и вероятно е бил превзет след Черменската битка станала на 26.09.1371 г. Заради тази битка завоевателите ценели Чермен и създадения санджак нарекли Черменски а не Одрински, едва след 1850 г. започнали да пишат в регистрите официално ‘Санджак Едирне’ (Одрин) вместо санджак Чермен”[9]
--------
Възможно ли е било все пак по това време да възникне село? Отговор на този въпрос дава А.Разбойников в книгата си “Чифлици и чифлигари в Тракия преди и след 1878 г.”
“...Ново село могло да се образува само на място на откупен чифлик или по покана на чифлик-сайбията... За животновъдството бейовете наемаха турци и цигани, а също и християни, обикновено българи, рядко гърци. Това бяха годишни или сезонни ратаи, като им се плащаше в пари в прибавка някой добитък. Ратаи се уславяха планинци – българи от Родопите и Странжа планина. Такива овчари понякога идваха и със своя малоброина стока. След няколко годишно слугуване у бея те си създаваха и свое стадо.”
“....Така били образувани например селата Ференско и Еноско. Първоначално българите се настанили до турските къщи, но след време, като се увеличили започнали да развъждат свине, спахията ги е преместил. Така обазували едноименни близки села – турски и български.”
В книгата си “Миналото на Свиленград до 1913 г” пак от същия автор четем:
Селището Свиленград нараствало (тук става въпрос за времето около 1780 г. – кърджалийско време) с прииждането на българи от съседните села разположени в планените и горите на запад и север от него. Тези села са били образувани от запазилото се местно български средновековно население, уседнало тук при заселването на славяните, запазило се при всички минали трагични събития. Тези стари “села” със средновековно население са: Дрипчево, Дервиш могила, Левка, Изворово, Черепово, Обручище, Главан, Дряново, Орехово, Доситеево, Мезек, Белица, Камилски дол, Вълчепол (Куртулен) и др. От всички тези села се сочеха старите заселници на Свиленград.”
Тук се натъкваме на явно противоречие: От една страна “Записките” ,“Худутнамето” твърдят, че селото е ново и е създадено от заселници, а от друга – четем “за старо село със местно, средновековно население”. Къде е истината? Ако предположим, че А.Разбойников е прав /в което нито за миг не се съмнявам, той е учен изследовател на региона и не би допуснал грешка/, това би означавало, че на това място преди заселническото юрушко село някога е имало селище със местно средновековно население. Възможно жителите му по някакви причини да са го напуснали и да се разселили и дълго време мястото да е било празно.
Та нали старите хора от селото разказваха, “...че 2 (3) рода са дошли от някъде”. Чувал съм тази легенда многократно и в много варианти; “...Душли съ 2 (3) дъбе, а сетне съ пусналь филизи..”, “...те съ биль дваминъ братя уфчари..нь съ зна куга съ душли.” Легендата не уточнява дали родовете които са “дошли ” са били 2 или 3, но от нея става ясно, че село е основано от преселници.
Може би че А. Разбойников е прав, че коренът на това население е “славяно-български” но подчертавам, че това не е местно население а преселническо. Друг е въпроса дали на територията на днешното село е имало някога старо селище.
Ето какво пише Атанас Примивски в книгата си “Бит и култура на родопските българи” (стр. 25 – по въпроса за заселването на турското население в Родопа”).
След турските войски се движели цели орди турско население, което се настанявало в опразнените места. Веднага след Черменския бой /1371 г./ три турски племена се настанили в Източните Родопи и Беломорието. Едно от тях са юруците – скитници скотовъдци (юрук - скитник), дошли от Туркестан. Те били разделени на оджаци.....Най-напред, още по времето на султан Мурад I, юруците от 78-мо огнище са заселили в Източна Родопа (сега Ивайловградско, Крумовградско и Гюмюрджинско поле). Неизвестно след колко време от настняването отсам Босфора, се възползвали от опитността на старите родопски овчари, устроили за стадата си летни паши из височините на Средна Родопа....През лятото, те идвали ежегодно със стадата и семействата си по тези места. В началото на есента се завръщали в постоянните селища в равнината. Макар и временни гости на Родопа, те променили облика на планината и са оставили следи в наименованията на много височини и планини и много месности.
Освен промяната на топонимията от юруците са остнали названия на много овчарски наредби и предмети: ‘сагмал’, ‘йоз’, ‘качамак’, ‘урдаулашик’. ...Истината е, че юруците са закриляли и подпомагали родопските българи християни и не били тъй лоши, както другите турци, но по вероятно е те да са бранили българите родопчани само защото последните им били много нужни и полезни било като овчари, мандраджии и зидари”...”с. Камилски дол (Деведере. И то е старо българско село и кога се е заселило, не се знае. До 1878 се числяло към Черменска околия, после към Свиленградска след което преминава към Ивайловградска)”
М. Николчовска в книгата си “Ивайловград и покрайнината му през възраждането” (стр.10) пише следното: “В Източните Родопи по долината на Арда чак до коритото на Марица възникват макар и рядко нови български селища. Изворите сочат като такива дервенджийските села Дервент и съставните му Голям и Малък Дервент, Горноселци /Ибриюрен/, Камилски дол /Дервентдере/, Сив кладенец /Гьокчебунар/.
Прави впечатление, че в книгата си М. Николчовска нарича селото с три различни имена: Деведере, Деведереси и Дервентдере. (“Дервентжий” – от тур. dervent – “проход”. Лица от поробеното население в Османската империя, които охранявали проходите и превеждали войска и кервани през опасни места; били освободени от някои данъци и имали право да носят оръжие). Освен това изтъква, че “основният поминък на населението от тези села е въглещарството. Този занаят възниква в тясна връзка с гурбетчийството. Голямото търсене на дървени въглища в Цариград и Одрин, наличието на гори за подходящи гори за добиване, включва мъжете от тези села в този доходен поминък”
Отговор на този въпрос, макар и не директен можем да намерим и в книгата на Аянов – “Странджа” в която четем следното:
“Характерни явления в Странджа са изчезнали вече села, чийто място и имена са запазени в народните спомени и многобройните юртове, на по няколко километра от сегашните селища…По имена, живи спомени, църковни юртища и християнски гробища може да се съди, че тия изчезнали села са били обитавани от българи. Няма село, което да не се е изместило на няколко места в своето многовековно съществуване в епохата на робството. Причините за това са: разбойнически нападения, здравословни или епидемии. Има и стопански пичини: като липсата на работна земя, пасища за добитъка и др. Това явление е било повсеместно”
Ето още няколко интересни за читателя факти от същия автор:
“.....В М.Търновска околия; с. Паспалово по-рано се нар. Странгелово и било в местност която носи същото име, западно от селото има юрт, който се нарича ‘Селище’
“...М. Търново е онразувано от съседни изчезнали села Сушица, Доброво, Махалата, ‘Селището’ и други”- /Случаят със Свиленград е подобен/
“...Кладара по-рано е било в местността ’Селището’....Всъщност юртове има почти около всички села но населението нищо не помни за тях, зщото е скъсана историческата връзка между тях и новите села и никакви спомени от далечното минало не съществуват.”
Въпреки, че става въпрос за Странджа, аналогията тук е очевидна: На 3-4 км. западно от днешното село Камилски дол има местност която се нарича “Селището”. Днес там има лозя. Старите хора от селото казваха, че там някога е имало село, но кога и какви точно хора са го населявали никой от тях не знаеше. Там все още има запазени зидове, там хората от селото са намирали дребни старинни предмети. Там самият аз случайно /копайки лозе/ намерих метално острие на стрела. Това ме кара да мисля, че “селището” е доста старо, /може би от времето когато са се използвали стрели и лъкове./

Легендата
Кога и от кого е основано селото? – този въпрос стоеше открит пред мен доста години. Задавах го на много възрастни хора от селото. Получавах почти един и същи отговор “..2 (3) рода дошли /от някъде си/, не се знае точно кога”.
Бай Йордан Илиев – бивш горски надзирател, като отговор на зададения от мен въпрос ми разказа една легенда. /Вече не си спомням той откъде я знаел и кой му я разказал/. Тя гласи приблизително следното:
Някога тук село не е имало. Селото е било в местността ‘Селището’ – то било малко и там отглеждали овце. Собствениците наемали овчари от съседните села. След приключване на сезона те се прибирали по селата си. На територията на днешното село имало голям вир /гьол/. Пътя преминавал покрай този вир. Две овчарчета се удавили в този вир, и били погребани недалеч от него. По-късно когато е било създадено селото, на мястото където са били гробовете е построена църквата.”
Такъв вир сега там не съществува. Но въпреки, че цялата местност върху която е построено селото е камениста и безводна, в района на църквата и под нея има обилна подпочвена вода. Подът на църквата е покрит с каменни плочи, а възрастните хора от селото казват, че под плочите и от фугите на тези плочи блика вода. Водата може би на всички селски чешми е от тази вода. В интерес на истината от тази вода води началото си и “Селско дере”. По всяка вероятност тази легенда е създадена заради църквата а не заради селото. Според нея обаче, когато новите заселници дошли, тук село не е имало. А дали това е така?
Но ако е нямало селище на това място, как да си обясним наличието на ‘Старото гробище’, ‘Сеньета’, златните рудници, каменните кариери - в който са намерени статуетки в римски /или византийски стил/, ‘Калето’ – римска крепост.

Старото гробище
В източната част на селото, в непосредствена близост до самите къщи (до Стасните) има местност, която се нарича “Стъ Дмитре”- /Свети Димитър/. На това място някога хората от селото палели свещи и са правили курбан за Димитров ден ( 'пу Димитру ден’). Наричат го свято място. Там има вековен дъб /някога са били 2-3/ и малко старо гробище.

“Стъ Дмитре” “Старото гробище”

Сега то е напълно разрушено. Приблизителната му форма е триъгълник, като дъбът е при основата му. В близост до дъба е имало няколко каменни блока, на които са се палели свещите. Откога съществува това гробище и чие е то, хората от селото не знаят. Знае се обаче че то е християнско. Като се има предвид, че гробището е много старо, най-вероятно е то да е било създдено от българи, живели някога на територията на днешното село. Съществуват писмени документи, от които се вижда, че от завладяването на Тракия от турците до създаването на Деведере там български села не е имало. Това ознчава, че тези хора са живели там преди турското владичество. В последствие са се изселили или са били избити. Доказателство за това се явява старото гробище.
Сен’ета
В района на Малкото гробище (Малкут гробе) в непосредствена близост до бившия стопански двор /бившото ТКЗС/ има стар вековеб дъб под който се намира каменен блок /плоча/. Този каменен блок е обработен във формата на кръг, като периферната част е с няколко сантиметра по-висока от централната /наподобява тава/. В южната си част има издълбан улей. Диаметъра на тази плоча е около 2 метра, а теглото вероятно е от порядъка на тонове. Плочата бе поставена върху три каменни блока и повдигната от замята на растояние около 30-40 см. /сега е съборена на земята – вероятно от иманяри/.
Какво е предназначението на тази плоча, хората от селото не знаят. По всяка вероятност това е култово /обредно/ или селскостопанско съоръжение /за 'мачкане' на грозде за вино/, най-вероятно е произхода му да е тракийски. Защо точно траки?
“Първите исторически и трайни жители на Тракия са били траките. В началото на второто хилядолетие преди Христа, дошли откъм север. Известни са следните тракийски племена, които са населявали Тракия: “одризи” – при Одрин, “пайти” – по долното течение на Марица, “кикони” – от устието на Марица до Бору-гьол, а сред тях били и “бриянтите”, на север в източните Родопи били “корпили”......В Източна Тракия одризите основали обширна държава със столица гр. Одрин. Одризите създали доста висока култура, материалните следи на която и сега личат около Свиленград, Одрин и др. В средата на I в. сл.н.е царството им паднало под властта на римляните. III в. сл.Христа започват нашествията на “готи”, “херули” и др.”[3]
**
Готите са етническа група, която в периода на Късната Античност обитава територии в Херодотова (европейска) Скития от Панония на запад до северно от река Днепър и Черно море на изток и от Карпатите на север до Бяло море и Адриатическо море на юг, вкл. черноморското крайбрежие на Мала Азия. Около началото на 4 век части от тях мигрират на запад към Апенинския полуостров, Южна Галия и Пиренейския полуостров.
----------
“ А в VI в. започнали да нахлуват българи-славяни, които в началото на VIIв. завзели Западна Тракия и цялата Беломорска област, като отчасти прогонили и изтребили, отчасти пленявали и отвеждали в робство или претопили местното тракийско население.”[3]…”траките не са оставили следи от по-големи селища, от което следва да заключим, че те живели предимно в разпръснати катуни, както живеят и до днес техните руманизовани потомци – каракачаните. Косвено доказателство за същест-вуването на траки в този район е наличието на градища /калета/. Те още по-ясно говорят за съществуването на траки, защото римската власт строяла подобни укрепления и поставяла в тях гарнизони, за да държи в подчинение непокорните траки.”[3]

Тази плоча на местен диалект се нарича “Сен’ия” – което в превод означава “Паралия или софра”, т.е. това е ниска маса с кръгла форма, на която се храни цялото семейство. Новите заселници заварили тук тази плоча и след като не разбирали нейното предназначение и дали името на предмета на който я оприличавали.
В научните среди е известно и го наричат: Оброчно дърво “Юдина трапеза”.

Калето
На няколко километра източно от селото, между Голям дол и язовирната стена се намира местността “Калето”. Наименованието си тя носи от съществувалата тук някогашна крепост /кале/. На места са се запазили и днес все още могат да се видят останките от крепосния зид. Какво прави впечатление още на пръв поглед?
- Крепостта е твърде малка – нейната площ е около 100 кв.м
- От военно-стратегическа гледна точка мястото е много добре подбрано. То наподобява полуостров с почти отвесни склонове. Достъпът до калето има само от северозапад, като мястото където се е намирал входа на крепостта може да се стигне само по една тясна пътека, по която много се съмнявам, че може да премине кола. Още повече, че едва ли би могла да влезе в крепостта, тъй като и сега ясно личат издълбаните в скалата няколко каменни стъпала. Непосредствено над тях следва сравнително добре запазения вход на крепостта. Той е с нормална ширина, т.е. това е било врата – единична, през която са преминавали хора и най-много натоварен кон или муле, а не портал за коли. В непосредствена близост до входа вътре в крепостта, на самата повърхност могат да се видят начупени парчета от керамика /дело на иманярите/. Извън крепостта на около 50 м. северно от нея има няколко гроба. Въпреки и стари те бяха добре запазени и оформени /вече са разкопани/. Какви са тези гробове? От кога са? – хората от селото не знаят, а повечето дори и не са чували за тях. Съдейки по това, че бяха сравнително добре запазени, мисля, че са от по-ново време, т.е. едва ли са от времето на разцвета на крепостта.
Кога е бил построена тази крепост? От кого? Какво е било нейното предназначение и съдба?
Като се има предвид факта, че в селата Хухла и Лъджа /сега квартал на гр.Ивайловград/ има подобни калета. Като разположението на трите калета е такова, че те почти са на една линия, арастоянията между две съседни са приблизително равни. Това неминуемо навежда на мисълта, че калето в с. Камилски дол не е случайно, а то най-вероятно е звено от съществувала някога военно-отбранителна верига. И прави отговорите твърде еднозначни.
“ Че в Тракия е имало римски калета научаваме от намерения латински надпис в с. Каракютук, Средецка околия, в който е написано, че по заповед на император Антоний Пии /138 – 161 г./ са били построени крепости за защита на провинция Тракия, в която влизала и Странджа и по специално за защита на колонията Девелт (Coloni Flavia Dewelum) burgi u praesinia, които били снабдени с малки гарнизони. От самият факт, че тия “бурги” са били във вътрешността на полуострова, съдим, че предназначението им не е било да пазят границата, а да държат в покорство местното население, още повече, че през II в. още не е имало варварски нападения над империята.”[4]
За да се хвърли светлина, за да се отговори, макар и приблизително, на не по-малко сложния въпрос “От къде все пак са дошли тези преселници”, се налага да бъдат разгледани по-подробно в хронологически порядък историческите събития станали в периоди много по-ранни от този на създаване на селото.
Турско нашествие и завоевания
“Своите грабителски набези в Тракия турците започнали още от 1307 г., след която година те периодично нахлували и опустошавали страната. Големи маси българи от Странджа и Тракия били заробвани и откарвани в М. Азия и на тяхни място заселвали турски колонисти.”[4]
“След Черменската битка в 1371 г. турците добиват възможност за широка завоевателна политика и нахлуват в Тракия и Македония. Както в едната така и в другата област населението е било избивано, изгонвано или отвличано в робство...Тракия е станала почти дива и непроходима страна; много малко градове са запазили остатъци от византийски род, но и те са останали беззащитни и самотни сред пустата страна, подобно на стърчащи класове в богато житно поле след коситба”[3]
“Ивайловградската покрайнина първа посреща разсипничеството и безчинствата на отправящите се към българската родопска твърдина завоеватели. Върху тъкашните хора с най-страшн сила се стоварва насилието, унищожението, ислямския фанатизъм и асимилацията. За дълъг период от време /XV – XVI в./ покрайнината е почти обезлюдена.”/М.Николчовска/
С други думи в продължение на цели 2 века областа е била обезлюдена! При това положение, можем да си зададем въпроса: след търското завоевание останало ли е в Източна Тракия от старото, от местното население на областта? “Безспорно в планените и гористите части то се е запазило, а те са прибрали и избягалото из равнените население... А Странджа планина си е запазила средновековното си българско население, сигурно увеличено при турското завоевание с бежанци от равнините. Подобно българско население се е запазило в Сакар планина, в Дервенските височини и на север от тях и в южните планини на Източна Тракия.”[3]
Както е известно след бурната епоха на завоеванията през XIV и XV в. започва епоха на мир и строителство, когато българското население неимоверно се е увеличило в планините и започнали да се разсеват на изток до Марица и на юг до Бяло море.
“Това именно са направили българите от Странджа планина, Дервенските възвишения, Сакар планина и Родопите. През XV в. българското население в тях вече е билосгъстено и е било в очакване да се установи спокойствие, за да настъпи и се придвижи към по-плодородни земи.”[3]
Активни огнища на разселване в Източна Тракия
Изследвайки българското население в Източна тракия до 1878 г. историците са установили с голяма точност откъдето е дошло при разселването си в областта.
“Едни от огнищата, от които то произхожда, са близки т.е “местни”, а други са по-далечни. Странджа планина, въпреки развиващите се кървави и опустошителни събития около нея през вековете е запазила средновековното си българско население. То принадлежи към т.нар. рупци, те говорят източно рупски диалект, който се говори и в Източните дялове на Родопите. Страндженските и Родопските рупци са произлезли от смолянска или близо до смоляните основа.”[3]

** Смоляните са славянско пламе, населявало Средните и Западните Родопи. Смоляните са се заселили в земите си вероятно през VII-VIII век. През 837 г., когато племето вдигнало бунт против централната византийска власт, в тяхна подкрепа българският хан Пресиян, съместно с наместника си кавхан Исбул, навлязъл в Родопите, преминал земите на смоляните и стигнал до град Филипи в Беломорието. При управлението на цар Симеон Велики смоляните окончателно станали част от българската народност
----------
“Названието рупци, казва проф. Б.Цонев, вече не означава само едно определено племе или един определен говор, а включва разни племена и разни говори, обаче говори с общо свойство.”[3]
Характерни белези на рупските говори са:
- Ударението на двусрични думи и някои глаголи е на първата сричка:
ръка, глава, момче, попей, донеси, ела
- В много случай съгласните “в” и “х” в началото или средата на думите се изпускат:
ляп, ода, олове, тоята – вместо хляб, вода, волове, твоята”
- Често се среща редукцията на ясните гласни, “а”, “е”, “о”:
Напр. казват: земета, гуляма, суфръта, дудяло /омръзна/ и др.
- Употребата на местоимението “той” вместо “то”:
- Казват на кучето: “той лаи”, вместо “то лае”
- Употребата на местоимението “хи” вместо местоймението “й”;
Той хи децата учаше
- Съкращение на глаголите: “даха” вм. “дадаха”; “на ли го” вм. “намери ли го”
- Личното местоимение “аз” се изговаря “я’; напр.“Я нали т’ казах
Въпреки общите черти има и някои различия в говора между отделните области, даже и в съседни села. “замяната на “ч” с “ц”: напр. “очи църни”, “Църно море
Казват “калеко” вм. “зет”; “уйко” вм. “шурей”; “га” вм. “го”; “на сака” вм. “на така”.
Страндженските рупци
“Те най-рано са напуснали планинските си скривалица, след успокояване на Източна Тракия през втората половина на XV в. Те най-напред основали селища на юг от тях или се заселили покрай турците: създали са селата Пенека, Серген, Ягрус и др., впуснали се на юг между турците, към полетата Урумбегли, Инджекьой, Бунар – Хисар, във Виза и др., а след това още по на юг в равнините – Чонгара, Колибите, Сатъркьой, на изток стиганли Чаталжа.”[3]
“При една равносметка се вижда, че страндженските рупци не успели да развият особено големи разселнически способности. Може би това се дължи на положението им през турското робство: те са били обременени от ангарий – да доставят дърва и въглища в черноморските пристанища и да работят в рудниците, а и са направили и няколко разорителни зa себе си въстания.”[3]
Дервенските височини
На север заедно със равногорието са другото активни рупско огнище за разселване, макар и по-малко. От тук разселниците се пръснали на юг – в Одринска околия и областта й.[3]
Сакар планина
Тя е третото огнище със запазено средновековномрупско население и се свързва с родопските рупци. Сакарските рупци се заселили, заедно с родопските из Свиленградско, в Свиленград … те се разселили в триъгълника между Марица и Арда чак до Одрин.[3]
На север от този рупски пояс Странджа – Дервенските височини – Сакар се намирало българско население от друг диалект, наречено “загорци”. Загорците чрез разселване през XVII –XIX в. се смесили с рупците на юг до Свиленград и Одрин. Изследванията на някои авторипоказват, че по-късно те изпадат под рупско езическо влияние. [3]
Средните околии
“В Източна Тракия Средните околии заемат особено място. Те са разположени от запад към изток по долината на р. Марица, по пътя от Пловдив до Цариград. Българите тък по изходни места, са доста смесени и разселването им в тоя надлъжен пояс е ранно. От север и от юг тая краипътна област се огражда от български рупски области. Особено място тук заема Одринската област, най-старите заселници, дошли или докарани като ратаи живеят сред турското население още от XVI в. Те не помнят изходните си огнища, но вероятно са от близо – рупци от Дервенските височини, Странджа, Сакар или Родопите.”[3]

Малоазийски българи


“Нека отбележим, че поради кърджалийски гонения и поради по-гъстото колонизирзно гръцко население в Димотишко за българите в този край нямало възможност да се разселват, затова те са се преселили чак в М. Азия, където търсили по-спокоен и сносен живот. Така наречените “Малоазийски българи” или “Малоазианци” в по-голямата си част произхождаха от някогашната обширна Димотишка кааза. Това българско население е рупско и е дошло от източните Родопи”[3]
М. Ноколчовска - “Според изследвачите на историята на малоазийските българи най-рано се е образувало село Къздервент, в края на XVI и началото на XVII в. Сравнително старо е и село Коджабунар, вероятно от начaлото на XVII в. от което възникват съседните села Тьойбелен, Суют, Кобаш, Ново село и Киллик ....Досега на българската историческата наука стават известни общо 26 български села в М. Азия, с около 2 000 къщи и с 11- 12 хил. жители. Голяма част от малоазийските българи са изселници от Ивайловградско, предимно от селата Горноселци /Ибриюрен/, Камилски дол /Деве дере/ и Покрован.”

А в статията си “Белгарските села в М. Азия”, публикувана в “Известия на музеите от Южна България”, М. Николчовска по този въпрос пише следното:

“Най-голямо е село Коджабунар, Баленска кааза, Балъкесерски санджак. Теренна информация дава сведения, че към 1914 г. в Коджабунар имало 500 къщи. Според народното предание пътвите заселници били седем семейства, които построили седем къщи. Те били родом от с. Деведере (дн. Камилски дол, Ивайловградско), Димитишка кааза.

Притеснявани в родното си село от турския башибозук, лишени от възможноста да упражняват успешно стопанска дейност, тези хора били принудени да търсят спасение в Анадола. Установили се като въглищари, в един турски чифлик около град Бандърма. Собственикът на чифлика, доволен от трудолюбието на българите въглищари, им предложил да се заселят в неговото имение. Първоначлно тези хора се заселили в с. Киллик. Почвата в това село била черноземна и хората се сблъскали с трудности при нейното обработване, тъй като им липсвал необходимият земеделски опит присъщ на хорат от черноземните райони. Това наложило търсенето на такава почва, каквато съответствала на техните познания, натрупани в родното им полупланинско село. Така те стигнали до местността Коджабунар, чиято почва била червеница и изисквала агротехнически познания, близки до техния производствен земеделски опит. Другото което привлякло селяните в тази местнист, било големият извор, който течал изпод корените на вековен чинар. Той дал името на селото – Коджабунар (Голям извор), а от народа изворът се наричал Одата. Около Одата и благодарение на нея просъществувал живота на коджабунарци. Затова изворът бил одухотворяван, той се превърнал в място, където се извършвали всички традиционни обреди, все с Одата или свързани всички митологични представи на хората от това село. Жителите на някогашното село Коджабунар до ден-днешен си спомнят имената на някои от първите заселници на селото. Това са родовете Кервановци и Карадимивци от с. Камилски дол, Ивайловградско. От рода Шереметевци също основател на Коджабунар и досега има потомци, живеещи в с. Камилски дол. /Тук искам да спомена на уважаемия читател, че авторът пишеш тези редове е от този Шереметевски род. Прадядо ми се е казвал Димитър Атанасов Шереметов – заклан от турците в 1913 г/. Четвъртият известен род е бил на Пурналевци, наречен на името дърветата “пурнали” каквито много виреели в местността Коджабунар.

Карта - Тракийското издателство [3]

По-късно към тези първи заселници се присъединили нови, предимно от селата Ибриюрен и Хухла, Ортакьойско.
Споменът за основаването на Коджабунар от седем къщи има аналогоя с разказа на италианския пътешественик Салватори, който в 1808 г. пише: “Ще има два века, откакто седем челеди българи, преследвани от религиозни причини, напускат своите огнища и дошли да се укрият в тази местност...”. Не може да се твърди дали това е случайно съвпадение, или е легендарна аналогия в народната памет на тези българи.
Коджабунар било основано в имението на едър турски земевладелец, който бил доволен от трудолюбието на българите и нарочно ги поканил да се заселят. Те ползвали свободно придобитата чрез сеч, пожар и изкореняване обработваема замя, като плащали натурални данъци йошур и беглик. Поради изобилието на зелена паша през всички сезони на годината и гъсти вековни гори се развивало животновъдството без пастири. То имало преимуществено значение в поминъчната дейност на коджабунарци. Жителите на съседното село Мандър, което било разположено в равнинно място, в овата, говорят, че коджабунарци били предимно животновъди: “Коджабунарци със стоката бяха прочути, мандърци – със земеделие”.
Обработваемата земя на коджабунарци се ограждала с плет и се пазела от добитъка, който свободно се движел из необработваемата част на селското землище, обрасло с треви, храсталацими вечнозелени дървета като пурнале, пангалъци, измалъци, даулгия, дехня, зеленика. Поминъкът определял облика на селото. Първоначално то било пръснато сред обилната растителност около извора, който се оформил като естествен селищен център. Къщите били изградени от плет, колиби с читале, огнището се намирало в средата, покривът бил от ръжанка. С икономическото замогване на селото започнал напредък в строителството и жилищата. Къщите започнали да се иззиждат от камък, а покривите били керемидени. Те се наричали дуварлии къщи. Примитивното едноделно жилище, каквато била колибата, се заменило от жилище с повече помещения: къщи – стая с огнището, хаят – помещение, от което се влиза в стая с огнище, сайван – преддверие. Започна да се строят и двъетажни къщи. Дворовете около къщите били големи и в тях се помещавали хамбарите, плевните и дамовете. Това придавало пръснат характер на селото. Улиците били тесни, разположени радиално от извора към селото. Най-широка, права и настлана с калдъръм била улицата от Одата до църквата. Пред църквата се простирало селското хорище, а наред с нея се намирало училището. То било трикласно училище, в което обучението ставало гръцки език. Тези младежи, които отивали да учат по-натаък, били единици и се подготвяли за попове или учители.
По улицата от извора до църквата и училището се оформила постепенно селската чиршия. Като най-голямо и най-богато село, издигнало се постепенно в резултат на търговията с добитък и зърнени храни, Коджабунар било известно и със своите занаятчии, които задоволявали нуждите от занаятчийски изделия не само нуждите на местните селяни, но и на жителите на Тьойбелен и всички съставни на Коджабунар села. В селото работели двама кундурджии, няколко шивачи на потури, грижки и елеци, един коюмджия, около 12-13 бакалина, в чийто дюкяни се продавало всичко необходимо. Коюмджията, подом от Македония, произвеждал сребърни женски накити, пафти, копчета, гривни и пръстени. Развитието на занаятчийството и търговията превърнало Коджабунар в известно в целия Анадол българско село. Естествения прираст на населението и непрекъснатото попълнение с нови заселници довели до неимоверното разрастване на селото. По този начин от Коджабунар се образували и другите села.
Село Тьойбелен наброявало 220 къщи. В него се заселили хора от различни места на България. Първите родове, образували село Тьойбелен, били Кьосовци, преселени от с.Камилски дол; Чакъровци – от Самоковско; Дуровци – от Чирпанско; Чолаковци и Арнаудовци – от Горноселци. Времето на първоначалното заселване не се помни, но се знае, първите заселници били овчари.
Село Коджабунар просъществувало в М. Азия 300 години. Те са се съхранили етнически и културно сред инородното плътно обкръжение в Анадола и до 1914 г. окончателно и напълно са се изселили в пределите на своята родина България”
Окончателното изселване на малоазийските българи в България се извършва от 20 март до 11 юни 1914 г. по спогодба за размяна на бежанци между България, Турция и Гърция след Балканската и Междусъюзническата война. Общия брой на преселниците е 6 255 души, които са настанени в бившите гръцки и турски села и земи от Одринския вилает, присъединени към България.
Най-много преселници се заселват в Ортакьойско – 473 семейства с 2 202 души и настанени в следните села.

- В община Пелевун /в с.Пелевун, Железаре, Ленско, Костилково/ са настанени 178 семейства или 773 души от селата: Коджабунар, Тьойбелен, Аладжа баир, Ташкисе, Кубаш, Ново село, Баленска кааза Балъкесерски санджак
- В с. Лъджа са настанени 123 семейства или 591 души от с. Мандър.
- В Бялополяне /Акалан/, освободено от изселници гърци, са настанени 35 семейства или 164 души от селата: Коджабунар и Суют, Баленска кааза.
- В с. Свирачи /Зорназан/, освободено от изселници гърци и турци са настанени 75 семейства или 381 души от селата Коджабунар и Чаталтепе, Лапсенско.
- В с. Орешино /Козлуджа/, освободено от изселници гърци, са настанени 62 семейства или 293 души от селата Чаталтепе и Урумча, Лапсенско
- В с. Железино /Демирлер/ след изселване на турци се заселват най-напред българи от с. Испитли, Одринско, 4 семейства от Коджабунар, 20 семейства от с. Болустра, Малък Дервент и Кутруджа.
- В с. Кобиляно /Атерен/ се заселват българи униати от Лезгар, Малгарско.
- В с. Ленско /Кетенли/ се заселват българи от с. Караклисе, Димотишко.
- В с. Славеево /Айдонохор/ се заселват преселници от с. Ерменикьой, Узункьоприйско.
- В с. Гугутка – старо българско село, преживяло стражни кланета и опожаряване от башибозука през 1913 г. много от жителите му са избити или прокудени. Тук се заселват българи от с. Манастир, Гюмюрджинско. Много от последните се заселват в изоставеното турско с. Казак.
- В с. Мандрица – се заселват българи преселници от Голям и Малък Дервент, Софлийско.
- Село Ламбух е най-новото село в Ивайловградската покрайнина, основано около манастира “Св. Петър и Павел” през 1920 г. от българи – преселници от с. Голям Дервент, Софлийско и с. Испитли, Одринско.

Особености на говора
/материалите по темата са от публикации в Интернет/

Отдалечени от големите български общности, малоазианци са лишени от достъп до съвременна българска книжнина и печат, липсват контактите с други българи, а това води до запазване на народния говор на дедите им. Така в началото на 20 век малоазийските българи говорят на един от най-старите български говори и с това превличат вниманието на научната общност интересуваща се от етноложко-езиковото развитие на българския език през вековете. Заобиколени от множество гръцки и турски села, българите са принудени да се адаптират и да усвоят езиците на мнозинството. По спомени на по-възрастните потомци на малоазианци почти всички, млади и стари преселници от Анадола, си служели говоримо с гръцки и турски езици, макар много от тях да са неграмотни. Не малка част от тези, които умеят да пишат и четат на български са самоуки. Това са причините, поради които новите думи навлизащи в малоазианския български език да са предимно с турски и гръцки произход. Българските училища в селата, в които ги има съществуват от 1873 г. до 1906 г.
Професор Стефан Младенов определя езика на малоазийските българи като един от южнотракийските и източнородопските говори. Известният наш етнограф Васил Кънчов го определя като "съвсем чисто тракийско наречие", а проф. Л. Милетич казва: "Те говорят в главни черти оня клон на рупския диалект, който сега преобладава южно от Марица, по цяло Хасковско".
Подобно на източните говори и в малоазийския е разпространено произнасянето на старобългарската гласна е-двойно като Я, омекотяването на някой съгласни - „Н“, „Л“, „Р“, „Т“ и други старинни говорни особености.
Примери за:
- Изговаряне на е-двойно са: бяше, излязе, двя, двяста, нвяста, вятер, чувяк, недяля, вряме, ряка, вяйка, гняздо'. Но в някой случаи e се изговяря като "а": цало, цали.
- Омекотено се изговарят съгласните в думи като: конь, тютюнь, огънь, соль, дюльбень (забрадка), шельбень (охлюв), день, копань, орань, кетень (лен), дармонь, лялька (картунка), Влидень (Великден), алать (олио), мъльчи, зеть, пъть, бать
- Особени показателни местоимения: соя (този), ноя (онзи), тяя (тази), няя (онези), сва (това).
- Особени притежателни местоимения: хи (и), хми (им).
- Ударение върху първата гласна в някой думи: жена, мома, дяте, ръка, нога, ода (вода), ряка, глава, ухо, око и др.
- Замяна на ч с ц: цървен, църноок, църница, цървя (червеи) и др.
- Омалителни: очиньки, ушиньки, дичиньки, мънинка, кунинка (колко малко) и др.
- Използва се звателен падеж в отговор на питане: Кък та викат? - Мене ма викат Стану (Иване, Димитре).
В говора на малоазийските българи могат да бъдат открити редица редки и слабо използвани думи в други български говори. Сходни характеристики на езика могат да бъдат открити само в Хасковско и Южна Тракия.
Особени думи,
- съществителни имена: кулизма (икона), драмела (джанка), кочур (кочина за прасе), рапка (царевица), ропа (дупка в земята), бял лук (чесън), посарич (дрисльо), лахана (зеле), пиршюня (перушина), търкалета (колела), шушка (прашинка).
- глаголи: бъхте (бие), бендисвам (харесвам), сайдисвам (уважавам), калесвам (поканвам), докундисвам (обиждам), обидвам (навестявам).
- прилагателни: паратька (свободна), надупен (по очи).
- наречия: мърва(малко), меч-меч (пълзешком), възнак (по гръб).
В изречение:
Рюкни сяя дичинки да дойдат тува”. - Викни тези дечица да дойдат тук.
Калотишка калмана Стана, ката день паратька.” - Блазя и на кумата Стана всеки ден е свободна.
Национално освободително движение в Тракия 1878 – 1903 г.


“При Освободителната война през 1877 – 78 г., окупацията на цяла Източна Тракия до Цариград и на част от западна Тракия от руските войски била по-продължителна, траяла около 14 месеца /8 януари 1878 – 5 март 1879 г/. Едва през есента руските войски се изтеглили от околността на Цариград и щабът им се преместил в Одрин. Временно руско управление в Западна Тракия било установено само в Димотишко и Дедеагачко – в долоната на Марица до Бяло море без Гюмюрджинско, Ксантийско и вътрешната Родопска област”[9]
“ На 14 януари главнокомандващия руските на руските войски влязъл в Одрин, а на 19 януари било подписано примирие в Одрин за безословната капитулация на Турция. Веднага в Одрин бил назначен военен губернатор на областта. След подписването на Сан Стефанския мирен договор Одринската военна област била разделена на 22 околии, от които 6 влизали в границите на Сан-Стефанска България.”[9]

Но съгласно условията за примирието демаркационната линия била установена не по беломотския бряг, а по течението на р.Арда / с. Деведере е било включено в пределите на Сан-Стефанска България /
Ат. Примовски – “Бит и култура на родопските българи” за с. Камилски дол (Деведере) разказва следното:

“По време на Руско – турската война (1877 – 78 г.) в селото отседнала малка войскова част, която престояла доста време – до определяне на границата по Берлинския договор. Когато вече станало ясно, че тая родопска покрайнина остава под Турско, руснаците казали на селяните. “Турек вас ще пореже!”. След напускането на руските войски, част от селяните, изплашени да не би турците да им отмъстят за радушния прием на руснаците, се изселили в бъргаските села Драганово и Поморие, и най – вече в Чифлика Карагьозлер (с. Маринка). Там са живели година и половина и през 1881 г. се завърнали..Те поддържали /селяните от селото тясна връзка с дейците на Македоно – Одринската революционна организация и това накарало турската власт да държи на застава една рота войници до 1908 г. /.”
“ По време на Освободителната война селото имало 135 семейства с 694 жители, а през 1912 г. около 100, през 1934 г. – 666 жители; през 1946 г. - 908 жители; а през 1965 г. – техния брой е 546”/
виж. следващата справка/


Статистически данни за населението в Одринския вилает според публикацията на
в. “Курие Д’Ориан”, 1978 г.



Сан-Стефански договор
/материалите са от публикации в Интернет/

Главнокомандващият Дунавската армия (1831 - 1891)
Великият княз Николай Николаевич

Според Сан-Стефанския мир се създавала голяма независима българска държава – «Велика България», простираща се «от море до море» (от Черно море до Егейско) и включваща в състава си, както северната част на страната, така и южните области (Източна Румелия и Македония). При това турската войска се лишавала от правото да остане в пределите на България. Турция признавала пълната независимост на Румъния, Черна гора и Сърбия, а също се задължавала да предостави самоуправление на Босна и Херцеговина и да проведе широки реформи в другите, останали под нейна власт, славянски области. Сан-Стефанският мирен договор не бил приведен в изпълнение. Британското правителство се опасявало, че включвайки България в сферата на своето влияние, Русия ще стане Средиземноморска държава. Заедно с това новите граници на България ставали така близко до Константинопол, че проливите и турската столица се оказвали под постоянната заплаха от нападение от българския плацдарм.
Британското правителство на Дизраели започнало да действа, когато руските войски дошли до Константинопол. В Лондон започнала исторически шумна компания, която заплашвала да се скъсат дипломатическите отношения с Русия. Руското правителство не рискувало да влезе в конфликт с двете велики държави. Цялата армия и запасите от военно снаряжение били силно пострадали. Финансовото положение на държавата не било леко. Предвид на това руското правителство официално съобщило, че е готово да предаде за обсъждане на международния конгрес всички условия за бъдещия мирен договор, които засягат общоевропейските интереси. Александър II заповядал на главнокомандващия да не се окупира Константинопол. На 31 януари 1878 г. в Адрианопол турците подписали примирието. Руските войски заели Сан-Стефано, което е на 12 км от турската столица, на брега на Мраморно море на 3 март 1878 г.

Берлинският конгрес; Цар Освободител Александър II

Международният конгрес се открил на 13 юни 1878 г. в Берлин. На него били представени Русия, Англия, Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия, Турция, Иран и балканските държави. Представителите на балканските държави били допуснати в качеството си на наблюдатели. Делегациите на великите държави възглавявали министрите на външните работи или премиер-министрите. Всяка делегация се състояла от няколко човека. Председателствал Бисмарк, в качеството си на домакин.

Ото фон Бисмарк (1815-1897); Бенжамин Дизраели (1804-1881)

Основните контури на решенията на конгреса били набелязани още в англо-руското съглашение от 30 май. Но там границите на България били определени само в общи черти.Във връзка със стратегическото значение на Балканския планински проход имало много оживени дебати. След напрегната дипломатическа борба, предизвикала няколко кризи на конгреса, след един месец, на 13 юли 1878 г., бил подписан Берлинския трактат. На Берлинския конгрес Англия и Австро-Унгария при поддръжката на Германия се домогнали до значително изменение на условията на Сан-Стефанския договор. Вместо «Велика България» се създавало фактически самостоятелно, но васално по отношение на султана Българско княжество, териториално ограничено на юг от Стара планина. На Южна България (Източна Румелия) се предоставяла частична автономия в състава на Османската империя, а Македония напълно се връщала под властта на султана. По този начин, не били разрешени напълно задачите на национал-освободителното движение на балканските народи. Под властта на Турция останали области с многобройно не турско население (Южна България, Македония, Албания). Босна и Херцеговина били окупирани от Австро-Унгария.”
/Според Берлинския договор районът на долното течение на р. Марица, в това число Одрин, Димотишка и Ортакьойско каази били върнат на Турция. Село Деведере отново попада в рамките на турската империя. Въпросът за Одрин останал неразрешен до първите победи на България в Тракия през есента на 1912 година./

Революционното движение в Мустафапашанско /Свименградско/

От “Записките” четем:
“....От 1900 до 1903 г. е имало основани групи от млади български юнаци въоръжени наречени комити /въстанници/ от които е имало и от с. Камилски дол. Те са работили за освобождението и на остналата част на българите от турско робство. Скривалище и защита на тези комити е бил предимно с. Камилски дол. Те правили редовно нощно време събрания на селата за поощряване българския дух за освобождение от робство. Те нападали турски складове, военни части и др. турски ценности. Почти всички селяни на с.Камилски дол са били в помощ на въстаниците.”[1]

Но ето какво пише във връзка с това Димитър Катерински в своите спомени:[11]
“ До 1900 г. На много места в Свиленград и околията, па и цяла Тракия бяха създадени и съществуваха само формално доста революционни организажии и комитети... В редки случаи записаните членове годни да носят революционната “тегоба”, достигаха до 30% от мъжкото население. Така бе и по времето, когато П. Генадиев бе учител в Свиленград /1896 – 97 г/. През 1897 г. и по сетне аз бях член в управителното тяло на комитета. Положението остана почти същото. До сравнително масов характер се дойде по-късно, в края на 1902 и през 1903г. До тогава имаше само малки откъснати една от друга групи, на които членовете дори не се познаваха. За да се запази тайната и тайнствеността по цели месеци не се свикваха събрания. Следователно масовото революционно възпитание не бе задоволително.”
“Революционното движение започнало да добива масов характер, като особено силен размах то получило в началото на 1903 г. То обхванало и почто всички села в Мустафапашанско, където били създадени селски революционни комитети.[11]
“ В навечерието на преображенското въстание състоянието на революционното движение в селата на Мустафапашанска околия било както следва:
- В с. Мезек в местната революционна организация влизали около 20 души.
- В с. Чермен в революционното дело били посветени учителят Костадин Бахаров, Димитър Ангелов Чолака, Павел Андреев, Христо Хаджиколев, Стою Георгиев и др.
- В с. Левка членовете на местния революционен комитет, ръководен от Христо Ангелов Алтъпармаков, Яни Иванов, Мануш Киряков, Ат. Киряков, Никола Вълков и др.
- В с. Карахадър местната организация била създадена от Александър Кипров. В нея влизали Костадин Георгиев, Слав Делчев, Руси Грозев, Димитър Стойков, Хр. Гочев.
- В с. Деведере местната организация се състояла от около 10 души, между които били: Кольо Налбантинът, Коста Божинов, Тодор Костов, Стоил Колев, Слав Чепаров, Кольо Арабаджията и др.

Ако сега ако трябва да резюмираме нещата, то те в общи линии биха изглеждали горе-долу така: Авторът на “Записките” е прав относно съществуването на комитет в селото, но силно е преувеличил неговата дейност. Този комитет е съществувал само формално и е имал протоколен характер. Той не е извършвал почти никаква революционна дейност и най вероятно е създаден през 1903 г. Ако все пак е имало някаква дейност, то това най-вероятно е било провеждането на някое друго тайно събрание. За сражение и дума не може да става, /това се вижда от предишната справка - таблица/, че такова не е имало дори и в цялата Мустафапашанска област. Причините за това трябва да се търсят в слабата подготовка и дейност на Одринския революционен комитет.

1912 – 1913 г.

Години на разруха и войни, години на кланета и погроми
Разорението на Тракийскитe българи прeзъ 1913 година

Любомиръ Милетичъ (Българска Академия на Науките, София, Държавна Печатница 1918 г.;
II фототипно издание, Културно-просветен клуб "Тракия"-София, 1989 г., София)

Прeдговоръ

Неизчислими сa загубитe, които българскиятъ народъ прeтърпe отъ злополучната междусъюзнишка война прeзъ 1913 год. Като оставимъ на страна грамаднитe жертви, които даде Царство България, особено грозно пострадаха българитe въ Македония и Тракия, за освобождението на които се прeдприе войната на 1912 год. Македония, и до освободителната война поприще на непрeкъснати въстанически борби, бeше, речи, полуразорена; събитията прeзъ 1913 година довършиха съсипията на македонското българско население, което, слeдъ като изпита всичкитe ужаси на двe ожесточени войни, най-сетнe попадна подъ тежкото двойно иго на най-върлитe гонители на българщината. Ала не бe по-малко страшно и разорението, което тогава сполетe българския народъ въ Тракия. То дойде внезапно съ голeма сила и като мълния отъ коренъ помете всичко, що засегна. Еднородцитe ни въ Тракия бeха достигнали до завидно имотно състояние поради плодородието на страната и поради по-добритe условия за спокоенъ поминъкъ, и тъкмо когато ги бe озарила свободата, тe изведнъждъ се видeха оставени безъ защита, варварски нападнати, немилостиво избивани, безчестени, доведени до пълна нищета, и най-сетнe повечето отъ тeхъ изгонени и отъ домашнитe си огнища! Всичко туй се извърши бърже като на сънъ въ началото на втората половина на злощастната 1913 година. Като се взематъ прeдъ видъ сравнителната малочисленость на тракийското българско население и голeмината на
постигналитe го нещастия, може да се каже, че т р а к и й с к и я т ъ б ъ л г а р с к и п о г р о м ъ н e м а с е б e р а в е н ъ в ъ н о в а т а н и м ъ ч е н и ч е с к а и с т о р и я.
А въ туй врeме, когато се извършваха надъ злощастното наше население въ Македония и Тракия най-голeмитe жестокости отъ страна на освирeпeлитe ни неприятели, въ чужбина се сипeха върху България безчетъ хули, че ужъ българитe извършили тия жестокости. Дълбоко покъртенъ отъ тракийското небивало народно нещастие, а не помалко възмутенъ и отъ реченото изопачаване истината, почнахъ да събирамъ данни за ония насилия, извършени надъ мирното българско население, които докараха г р а м а д н а т а в ъ л н а м а к е д о н с к и и т р а к и й с к и б e ж а н ц и в ъ п р e д e л и т e н а ц а р с т в о Б ъ л г а р и я. Загриженъ и по въпроса, какъ да се осигури сносенъ поминъкъ на бeжанцитe чрeзъ едно бързо и планомeрно настаняване, на три пъти пътувахъ по новитe български земи (прeзъ зимата 1913 г. и прeзъ пролeтьта и лeтото 1914 г.), гдeто можахъ отблизу да се срещна съ самото забeгнало тукъ българско население, да узная непосрeдствено отъ него прeживeнитe му ужаси и съ очи да видя нищетата, въ която бe изпаднало. Слушайки разкази на населението, болезнено се свиваше сърдцето ми, мъчно сдържахъ сълзитe си.
Тукъ излагамъ резултатитe отъ тая своя л и ч н а а н к е т а в ъ р х у р а з о р е н и е т о н а т р а к и й с к и т e б ъ л г а р и. Изложението си придружавамъ и съ часть отъ фотографическитe снимки на лица и мeстности, които направихъ прeзъ врeме на пътуването си по Малко-Търновско, Ортакьойско, Софлийско, Дедеагачско, Гюмурджинско и Скечанско. Не успeхъ да посeтя новитe Срeдно-родопски земи та за туй тукъ не засягамъ подробно събитията, които се отнасятъ до българитe и помацитe въ Дьовленско, Ахърчелебийско и Даръдерско.
Написахъ т а з и к н и г а като приносъ къмъ подробната история на великитe събития отъ 1912—1913 година. Доводитe си подкрeпямъ съ много-бройни цитати отъ разкази на съврeменици и повечето непосрeдствени участници и очевидци, които самъ лично можахъ да разпитамъ. Всички данни провeрихъ отъ разни страни, и за това спокойно мога да кажа, че т e с ъ д ъ р ж а т ъ с ъ щ а т а и с т и н а. И да съмъ пропусналъ нeкои събития неотбeлeзани, тe не ще да съ важни и всeкакъ ще да съ отъ рода на изложенитe въ тая книга.
Тeзи свои изслeдвания, въ които вложихъ много, неимовeрно много трудъ и непрeклонна енергия, прeдприехъ съвършено по свой личенъ починъ, ръководенъ главно отъ дълбоко чувство на братско състрадание къмъ нещастнитe ни еднородци.
Изказвамъ тукъ своята благодарность на всички многобройни родолюбиви българи, които всъду приятелски ме посрeщаха и олесняваха въ трудната ми задача.
Проф. Л. Милетичъ.
София, 1915. VI.


Пътуването ни отъ Хибибчово до Ортакьой презъ Алвандере и Деведере

За да се осветля по-отблизу върху кървавите събития, които последваха въ Ортакьойско следъ оттеглянето на българските войски, предприехъ едно пьтуване направо отъ Хибибчево презъ Ортакьой и Малъкъ Дервентъ до Софлу. Отъ Хибибчево (Любимецъ) тръгнахъ на 19 юни 1914 г.; пътувахъ съ конь, понеже пътъ за кола по българска територия нема. Отъ хубавото шосе отъ Мустафапаша за Ортакьой само 5-километра се падатъ въ наша територия, и за това не може да ни послужи за нищо.
Направи ми впечатление, че шосето отъ Хибибчево до Алвандере (16 килом.), гдето е старата граница, не е послано съ чакълъ, та понеже беше валело, ако и да беше юни месецъ, копитата на коня дълбоко пропадаха въ размекналата пръсть; пътуването беше много отекчително. Чудно беше, че нашата държава толкова време е пропуснала безъ да си направи едно свестно шосе до важния граниченъ пунктъ Алвандере, гдето винаги е имало силенъ български войнишки постъ. Тепърва преди войната се заправило шосе, но не го доправили, и така останало. Турската войска следъ реокупацията на Одринъ и Мустафапаша ограби и запали Хибибчево, въ което сега повечето изгорени къщи вече беха поправени и покрити. Минахме и презъ село Лозенецъ (Деникли), което също тъй е било изгорено отъ турците та го изграждаха отъ ново. Алвандере, което се намира на северния склонъ на планината, е оцелело, къщите му хубави, неповредени
За Ортакьой се минава презъ Курткьой и Деведере, което е на река Арда. И двете села се падатъ въ турската Мустафапашенска околия, която е стигала до Арда. На друго место (вж. Мустафапашенска околия стр. 49) подробно описвамъ ужасите, които съ изпитали нещастните българи отъ Деведере, както и за бегството на Курткьойци. И двете села съ били изгорени, та сега некои отъ разбегалите се жители се мъчеха да поправятъ нещо отъ срутените сгради, колкото временно да се подслонятъ.
Минаването презъ Арда става съ една никаква лодка, която най-много може наведнъждъ да вземе конь и човекъ, понеже се пълни съ вода та докато се премине отвхдъ, водата въ лодката се издига на 10—15 сантиметра. Пътятъ, особено на слизане отъ Деведере до реката, е толкова стърменъ и толкова лошъ, че само опитенъ кираджийски конь отъ тия села, какъвто беше тоя, що яздехъ, може да го мине безъ да се търкулне право въ Арда. Планината, която изкачвахме отъ Алвандере, докато слеземъ до Курткьой, е доста залесена съ дъбова гора и много напомня Странджа. Пътятъ презъ планината, следъ като се изкачи стръмнината надъ Алвандере, е по-сносенъ. Тъкмо на изкачване излизайки отъ Алвандере срещнахме една група анадолски българи, бежанци, които се спускаха на долу, натоварили малкото си покъщнина на кираджийски коне, а всички други, мало и големо, пешь. Беха 40 семейства отъ малоазийското село Чаталъ (Лапсенска кааза), близу до Чанаккале; селото било 80 къщи. Излезли съ параходъ на Дедеагачъ, преди два месеца, вардили тамъ 40 дена карантина. Едни отъ техъ се настанили въ Ортакьойското гръцко село Зорназанъ, а тези тръгнали къмъ Айтоско, гдето въ селото Кавакмахале имали свои стари съселяни, преселили се тамъ въ руско-турската война 1877 година. Прекрасно впечатление правеха тия наши българи съ своя физиченъ типъ, съ интелигентностьта си, облеклото си, особено жените, което, за жалость, слабо се вижда на фотографическата снимка, що направихъ.
Пътятъ и оттатъкъ Арда върви презъ стръмни бърда и долини, минава презъ Ортакьойските лозя и излиза надъ самото Ортакьой отъ северъ. Дълго се спускахме по стръмния ридъ, на които амфитеатрално се разположило градчето съ своите хубавки, бели, издигнати къщички, подобно на гр. Търново. По извитите улички най-сетне слезохме долу на главната улица, гдето съ хотелите. Тръгнали отъ Хибибчево у зори и пътували целъ день съ малка почивка едвамъ стигнахме на мръкване. Още се виждаше далечко въ равнината Одринъ съ своите джамии и хубавото шосе, което води отъ Ортакьой до Мустафапаша и което за жалость стои сега затворено за насъ: отъ 40 км. Отъ това шосе, както казахъ, само 5 км. остаятъ у насъ. На 1913 год. нашите беха построили чудесенъ дървенъ мостъ на Арда при Комарли та сега турците се ползуватъ съ него. Нашите пионери беха построили другъ мостъ презъ Арда при манастира св. Петъръ, който го изгориха следъ подписването на Цариградския договоръ турски четници. Той щеше да служи поне за пътя отъ Ортакьой за Хибибчево презъ Деведере, а сега съ лодка требва да се минава Арда, и то ако не е буйна.


Река Арда при Деведере

И тъй Ортакьой съвсемъ е затворенъ градъ, та всички стоки, необходими за търговците въ Ортакьой, главно се прекарватъ презъ мъчителния 50-километровъ пъть, който изминахъ и азъ. Какъ нема тогава всичко да бъде скъпо и прескъпо, като се плащатъ огромни кирии при тия невъзможни пътища. Наистина има едно „шосе”, което по българска територия свързва Ортакьой съ България, то е пътятъ отъ Ортакьой презъ Кушукавакско до Хасково, но и това шосе било таково, че едвамъ за три дена само съ здрави коне се стигало до Хасково. Плащало се до „9 наполеона” за файтонъ, та за това и никой не отивалъ по него, а всички предпочитатъ по късия пъть до Хибибчево. Ала тоя пъть се затваря, когато има големи дъждове, защото Арда лудо приижда. За наше щастие много силенъ пороенъ дъждъ ни пра тъкмо при Деведере, та скоро стигнахме, все по дъждъ, до Арда и я минахме преди да беше придошла.
Когато слизахъ, идейки откъмъ лозята, по стръмните улички на Ортакьой, направи ми впечатление, че само тукъ-таме се меркаше по некой човекъ, повечето жени гъркини, които плахо-плахо назъртаха по портите и прозорците. За това пъкъ наши войници всъду се ширеха; те беха тукъ пълни господари. Виждаше се, че мъжкото местно население твърде е намалело. Въ Ортакьой до войната, къмъ октомври 1912 год., е имало местно гръцко и гьркоманско население. 5108 души (въ 901 къща), а следъ българската реокупация къмъ 20 ноември 1913 година беха останали въ града всичко 2167 души, другите избегали въ Одринъ и въ Гърция. Числото на българите гъркомани не е известно, защото се гърчеели. Не ще сбъркаме, ако приемемъ, че най-малко четвъртината отъ жителите съ придошли отъ околните български села, напр. Отъ Дробишна, Деведере, Малъкъ Дервентъ, Хохла и др. Това се вижда и отъ многото собствени имена като Василаки Дервентли, Деведерли и пр. Турци съвсемъ не-мало въ Ортакьой, само едно турско семейство имало.
Къмъ края на 1913 година въ Ортакьой е имало до 505 бежанци българи отъ околните села, именно отъ Дробишна 519 души, отъ Комарли 4, отъ Деведере 11, отъ Димотика 5, отъ Одринъ 25, а отъ други села 20, македонци 11, всички заедно съ гърците, безъ чиновниците, 2762 души. Съ изключение на 100-тина семейства всички други били бедни, едвамъ да се прехранятъ. Мъжкото население е здраво и доста хубаво. Жените, напротивъ, по-слаби и нехубавъ сой. Интелигенцията имъ била слаба, немали мнозина съ висше и средно образование. Но инакъ всички били грамотни, всички свършвали първоначално училище. Ортакьойци съ големи националисти.
Следъ разорението на българските села въ околията Илиязъ бей е казалъ: „ние ще обърнемъ Ортакьой на прахъ и пепель, българите да намерятъ тукъ само пепель”. При оттеглянето си турската войска сама развалила правителствените здания: болницата, джамията, казармите и конака, който е билъ грамадно здание. Войниците първомъ събирали керемидите, сетне дървения материялъ та ги издигали съ коли ангария и закарали на Сейменли. Сетне зидовете разрушавали съ бомби, въ което имали вече и опитность, защото все така съ бомби разрушили и по българските села по-масивните здания като черквите въ Хохла, въ Деведере. „Когато разрушаваха съ бомби — казваше ми единъ Ортакьовецъ — отъ самия тресъкъ всички хора се криеха по къщите си”. При грамадната, разорена отъ самите турци джамия, имало черници, вакъвски, които пакъ те изсекли.

Селото Деведере
Безчинства на турци и гърци. — Изтезания въ селската черква. — Избитите селяни. — Изгаряне на селото.
За турските жестокости, извършени по селата въ Мустафапашенско най-добро понятие даватъ следните подробности за съсипията на село Д е в е д е р е, които узнахъ отъ очевидци, жители на същото село, съ които се срещнахъ въ Ортакьой. Отецъ С а р а н д а К о с т о в ъ (43 год., родомъ отъ Ортакьойското село Арнауткьой), свещеникъ въ село Деведере презъ 1911—1913 год., ето какво ми съобщи. „Деведере е чисто българско село, имаше до 100 къщи. Когато вече турците беха навлезли въ Одринъ, ние нищо не знаехме положително, какво става. Бежанци откъмъ Софлийско около 50—60 жени, деца, минаха презъ селото, ала и те нищо не беха видели, а само чули, че оттатъкъ Марица е лошо. Когато вече Мустафапаша гореше, дочувахме вече и бехме уплашени. Къде 1—2 юли дойдоха турци башибозуци; те беха отъ Одринъ, Ивабикъ (Овабуюкъ), отъ Селбекенъ (Селбюкюнъ) и др., и подъ изговоръ, че имало въ селото ни техенъ добитъкъ отъ първата война, искаха да заграбятъ каквото могатъ. Истина е, че около 50—60 главъ говеда беха останали въ гората, когато турците беха избегали. Нашите умишлено не съ грабили. Боятъ на границата ненадейно стана, и турците, безъ да могатъ всичко да си прибератъ, избегаха. Главатарите на башибозука си поискаха сега добитъка. Предадохме имъ около 16 глави. Още не заминали дойдоха други турци отъ Черменъ. Тези почнаха да изтезаватъ за пари. Влизаха въ къщите. Народътъ беше избегалъ по гората. Главатарите дадоха заповедь, да си дойдатъ хората въ селото, че нищо немало да имъ сторятъ. Не поверваха хората. Турците тогава рекоха, че още по-лошо щело да стане, защото като не искатъ да се върнатъ, то показвало, че те си иматъ съмнение за сторени грехове.
Като уверяваха и мене, че нищо нема да ми сторятъ, азъ самъ повервахъ и отидохъ въ гората, да надумвамъ попадията да се върне. Тя не рачи, като казваше: „ти ли се намери първъ да се връщашъ?!” Тогава азъ взехъ малкото си, дванаесетгодишно момче и се върнахъ въ селото. Детето оставихъ на края на селото у едни баби, и влезохъ да видя, какво ще стане. Щомъ влезохъ, извикаха ме двама главатари — четници. Единиятъ беше съ войнишки дрехи, а другиятъ беше цивиленъ. Поискаха, да имъ посоча пушки. Казахъ, че те съ кметски работи, че зная наистина, че имаше раздадени пушки на населението — те беха мартинки, около 70 пушки, — но че не зная, какво съ ги сторили. Тогава турците казаха: „Хайде да видимъ, где съ пушките”, и ме закараха въ училището, гдето наистина по-рано беха пушките. Тамъ беше канцеларията. Щомъ влезохъ, единътъ застана на вратата, тури касатурата на пушката и ми каза, азъ да си извадя оръжието, револвера. Казахъ имъ, че немамъ. Поискаха ми 250 лири, за да се откупя. Отговорихъ, че немамъ. „Ще намеришъ!” Помолихъ имъ се, да ме пуснатъ, да събера пари. Пуснаха ме за половинъ часъ, да отида въ селото, да намеря 50 наполеона. Излезохъ. При чешмата имаше много жени, и азъ некакъ си успехъ, незабелезанъ, да се измъкна въ гората. Тогава турците нападнаха гората и почнаха да гонягь хората. Целъ день стреляха, все на чети по петима, десетина, заловили позиции по височините. Ние, скрити въ гората, не смеемъ да мръднемъ. Като мръкна, утихна. Ние не можехме да идемъ къмъ с. Курткьой, защото отъ тамъ идеха турци, които беха вече плячкосвали при Любимецъ. Каквото имаше неща по колята, които народътъ беше скрилъ низъ гората, по деретата, плячкосаха тия турци и си ги влачеха по селата. Всеки день се връщаха да продължаватъ същото. Това трая 5—6 дена. Ние бехме обсадени въ гората. Нощно време печахме хлебъ. Понеже знаеха, че има у насъ пушки, опасяваха се съвсемъ близу да налитатъ.
Селяните между туй се поокуражиха, понеже при старата граница, къде Адачалъ и Хамзачъ беха се явили български четници, та турците, посплашени, отъ тамъ избегаха насамъ. Тези сега поискали, турска войска да отиде да ги брани. Тогава и ние, малко окуражени, особено като дойде при насъ единъ отъ българските четници, та се върнахме въ селото. Не беше изгорено. Има съседно намъ гръцко село Я й л а д ж и к ъ (80 къщи). Отъ него поискахме 400 килограма хлебъ и 2 тенекета сирене, ужъ че българска войска иде, та ужъ готвимъ таинъ. Четникътъ Коста Карпузовъ (Прилепчанецъ, билъ съ чета къде Димотика) беше въ четнишка форма. Той беше въ селото ни на Илиинъ день. Съ гръцки коне докараха хлеба, задържаха и конете, два-три коня.
Между туй турска войска почна да се движи отъ Ортакьой и Димотика къмъ старата българска граница, къмъ Адачалъ. Тогава четникътъ избега съ коня и остави селяните самички. Турска войска около 400 души съ единъ мюляниминъ и единъ юзбашия влезе въ селото ни къде 24—25 юли. Явихме се при техъ. Първото нещо беше, да питатъ, где съ селяните, да се събератъ. Явиха се само неколко души и азъ. Питаха ни: „Защо бегате?” Отговорихме, че башибозукътъ ни напада. Те казаха, че нашето село остая подъ Турция та да сме се прибрали да живеемъ мирно. Колкото държавни пушки имаме, да ги предадемъ. Требва да се отбележи, че заедно съ войската имаше отзадъ и башибозукъ, който се криеше на края. Обещахме, да представимъ пушки, колкото намеримъ, понеже хората съ пръснати. Мнозина селяни, известени вече за това, дойдоха и предадоха около 18 пушки мартинки. Когото заловиха въ туй време безъ пушка, арестуваха. Утреньта, понеже не се събраха селяните, ядосаха се: „Вие имате ниетъ да се бунтувате, ще разсипемъ селото!”. Требва да кажемъ, че с ъ т у р с к а т а в о й с к а б е х а д о ш л и и г ъ р ц и о т ъ с е л о т о Я й л а д ж и к ъ, к о и т о к л е в е т и х а, ч е п о д ъ р ж а м е к о м и т и (беха видели онзи четникъ), че сме имъ взели коне, таинъ и пр. Турците асле търсеха предлогъ, понеже нашето село беше прочуто съ своя добитъкъ: имахме 10 хиляди брави овце и до 2 хиляди едъръ добитъкъ. Съобщиха ни, че ще идатъ до своя началникъ, който се намираше между Курткьой и Хамзачъ, и взеха съ себе си дванаисетина души, тия що беха случайно затворени, за да се уверятъ, истина ли е, че по-напредъ турците отъ с. Ивабикъ съ взели наши пушки. Това се установи. И азъ доброволно отидохъ съ техъ, защото се опасявахъ да остана въ селото, гдето имаше башибозукъ. Гърците беха отишли и при големците, при чадърите, та и тамъ се оплакали, че сме имъ взели коне, че сме подържали комити. Турскиятъ началникъ сурово ни посрещна и искаше отъ насъ 500 пушки. Казахме му, че ние немаме много пушки. Тогава изпроводиха 15 души войници въ селото, да ни вардятъ. И се завърнахме. Заповедаха ни да хранимъ тия 15 души. Освободиха се хората, прибраха се отъ баира. Който имаше пушка, предаде си я, така че всички пушки, 70—80, се дадоха. Почна се миренъ животъ — полска работа. За отиване на пазаръ въ Ортакьой даваха на 10—20 души по единъ стражаръ, понеже войниците стояха само 5—6 дена. Нека се отбележи, че докато още беха войниците, явиха се пакъ башибозуци, но войниците ги отблъснаха, дори и биха некои. Това ни подмами. Войската си отиде та поискахме отъ Ортакьой стражари, и ни дадоха четирма. До сключването на мира така трая; полската работа се приключи, остаяше да се почне брането на царевицата.
Щомъ на 16 септември се чу, че тия места остаятъ подъ България, веднага турците отъ селата въ 24 часа като мухи съ колата си избегаха презъ новата граница. Те помислили, че веднага нашите ще реокупиратъ. Стражарите въ селото ни поискаха кола и волове, ужъ за да издигатъ юшура (държавното жито), а то било да пренасятъ турските бежанци отъ селата. Тия коля сетне не се върнаха, а върнаха се селяните бити, премазани. Стражарите следъ това забраха и другия добитъкъ, който се намери въ селото.
Ние видехме, че ще пострада селото, но немаше, къде да бегаме. Лъжехме се и съ надеждата, че ако стоимъ, ще запазимъ селото, че ще дочакаме да се върнатъ закараните добитъци. Турците селàре все се изтеглиха та остана само турска войска. Дойдоха турски офицери и поискаха 16 хиляди оки въглища, да имъ ги караме на Комарли за Одринъ. Едвамъ събрахме 3 кола. Офицерите щеха да ни биятъ: казаха ми да се махна предъ очите имъ, защото щели да ме убиятъ. Понеже мъжете се криеха по гората, взеха жените да водятъ въ черквата, за да накаратъ мъжете, да се върнатъ. Разбрахме, че ще правятъ насилия на жените. И моите щерки, момичета на 14—15 години, беха ги повлекли въ черквата, но понеже бехъ още тамъ, отървахме ги. Тоя день не затвориха жените. Дойдоха двама анадолци, конници, които почнаха да искатъ пари. Избегахме тогава въ гората. Достига утреньта вече и друга войска, конница и пехота. Некои селяни, по-стари хора, останали въ селото. Тоя день отъ гората видехме, че селото Горни-Ибриюренъ, е нападнато отъ башибозукъ и запалено. Хората отчаяни бегаха презъ Арда, газеха водата; децата се издавиха. Разбрахме, че и насъ чака същата участь та избегахме къмъ България и минахме презъ Хамзачъ къмъ Урумкьой, други пъкъ къмъ Сива-Река и пр. Които заловиха по гората ни и въ селото ни, навръзватъ ги и ги вкарватъ въ черквата. Т о в а в ъ р ш а т ъ с а м и в о й н и ц и т е з а е д н о с ъ о ф и ц е р и т е; имената имъ не знаемъ, но въ гръцкото село Яйладжикъ те дълго седеха та ги знаять: с ъ т е х ъ з а е д н о г р а б е х а и б е з ч е с т е х а и г ъ р ц и т е о т ъ т о в а с е л о. Имаше турски войници, които съ били пленници въ България та токущо беха ги пуснали; тия беха особено жестоки къмъ насъ. Въ черквата много ги мъчили за пари. Тамъ имаше затворени до 80 души мъже и жени”.
Разказа тукъ продължи Т о д о р ъ К о с т о в ъ отъ същото село (50 год.), който присътсвуваше, докато свещеникътъ ми разказваше. Костовъ е билъ учитель въ Деведере и въ селата Попово и Гьокчебунаръ. Учителството напусналъ преди десетъ години.
„Между затворените въ черквата беха и мои три деца, все момичета: едно по име Злата, на 16 години, друго Вълкана на 10 години и Кера — 6 години. Най-големото беше болно отъ тифусъ. Азъ съ майката избегахъ въ последня минута. Волната Злата, подпирайки се съ тояжка, съ последни усилия отишла до черквата. Тамъ много ги изтезавали; мъчили ги, горили ги съ огънь. Некои, които имали заровени пари, отивали съ аскерите да ги отравятъ, нанизи коè. Също и мъжете; изкарватъ ги, да дадатъ парите, и пакъ ги връщали въ черквата. Това ставаше въ понеделникъ, три дена следъ Кръстовдень.
Докато жените били ощъ въ черквата, мъжете ги навързали. Некои, които искали да бегатъ, още тамъ ги избили — четирма души. Останалите, вързани двама по двама, откарали надъ селото и тамъ съ щикове, съ ножове ги избили. Единъ, по име Атанасъ Ангеловъ, се отървалъ още по пътя, като се отвързалъ и избегалъ. Отначало имъ казали, че ги каратъ за Одринъ, но като имъ казали, да се обърнатъ къмъ баира, сетили се, че ще ги избиятъ. Подиръ избегалия стреляли, но не го улучили. Неговата жена по-рано башибозуците у дома и я убиха, при първото настъпване на башибозуците.

Избитите въ селото при черквата съ: I. Ангелия Вълчова (40 год.), 2. Карапенчо Георгевъ (70 год.), 3. Мито Карафиловъ (55 год.), 4. Ламбо Поповъ (35 год.).

Избитите на баира надъ селото: 1. Куманъ Таневъ (60 год.), 2. Илия Киневъ (55 год.), 3. Георги Тодоровъ (35 год.), 4. Слави Ивановъ (70 год.), 5. Кольо Георговъ (28 год.), 6. Илчо Георгаки (50 год.), 7. Ангели Костовъ (братъ на учителя, който разказва, 54 год.), 8. Гьокче Вълчевъ (60 год.), 9. Илия Миховъ (55 год.), 10. Димитъръ Атанасовъ (40 год.), 11. Георги Димитровъ (синъ на подирния, 20 год.), 12. Сотиръ Колевъ (40 год.), 13. Теньо Ивановъ (60 год.), 14. Кольо Кумановъ (62 год.), 15. Димитъръ Костовъ (40 год.), и още 5—6-тима, на които имената не помня сега.

Има избити и низъ гората и въ селото, а именно: Куманъ Адоневъ (55 год.), Костадинъ Димитровъ (30 год.), Злата Вълчева (70 год.), Неделя Атанасова (жената на оня, що се отвързалъ и се спасилъ), Ангелъ отъ с. Ибриюренъ (25 год.), Ангелия Тодоровъ (70 год., убитъ отъ башибозука), Ангели Карафиловa (70 год.), убита въ къщи.

Жените съ ги безчестили до немай-къде. Те съ били заловени по баира, като съ се мъчили да избегатъ. Безчестията траяли 3—4 дена. Неколко успеха да избегатъ и дойдоха въ България, а другите жени самите турци сетне допратиха въ Ортакьой. Моите момичета, двете, четири дена следъ клането особени хора, пратени отъ мене, въ гората ги намериха и на гърбъ ги донесоха въ Алвандере. За болното, Злата, дадохъ 9 наполеона да го намерятъ, но не го намериха. То лежало въ селото. Три-четири дена следъ
клането турската войска запалила селото, което съвсемъ изгоре. И черквата изгоре. Вътре имало, види се, убити хора, та се намериха изгорели трупове.
И г ъ р ц и т е о т ъ с е л о Я й л а д ж и к ъ в з е л и у ч а с т и е в ъ п л я ч к о с в а н е т о и и з г а р я н е т о н а с е л о т о.
Къде 6 октомври българската войска навлезе, и азъ се прибрахъ заедно съ другите. Отидохъ въ Ортакьой и тамъ намерихъ момичето си Злата, прибрано отъ единъ чорбаджия гъркъ, Христодулъ Костовъ, бакалинъ, съ когото бехъ познатъ. Той е прибралъ детето, церилъ го е, спасилъ го е.
Селото изгуби всичко, и добитъка си. Никой нищо не можалъ да спаси. Курткьойци успеха да спасятъ добитъка си, понеже съ близу до границата. Сега нашите, следъ като отъ земледелската банка имъ се отпусна по 10—20 наполеона та си купиха по една кравица и др., взеха да си построяватъ и къщи, но малцина”.

Статистиченъ прeгледъ на българското население въ Одринския виляетъ
Възъ основа на събранитe данни, които споредъ мене изразяватъ съ приблизителна точность фактичното числено състояние на населението до 1912 г., въ границитe па Одринския виляетъ, посочени по-горe на стр. 7., изработихъ и етнографична карта, която въ твърдe намаленъ видъ влeзе като съставна часть на обнародваната отъ проф. А. Иширковъ етнографична карта на българския народъ за 1912 год. („Das Bulgarenthum auf der Balkanhalbinsel im Jahre 1912. Von Prof. L. Miletitsch, Prof. Dr. B. Zoneff, Prof. I. Iwanoff und Prof. Dr. St. Romansky”, издадена въ Dr. A. Petermanns Mittheilungen etc. 1915, September-Heft.
Мустафапашенска каза
(За краткость сeмейството означавамъ съ с., ексархисти българи съ екс., патриярхисти съ патр., помацитe съ пом., турци съ тур., гърци съ гър.; числото на жителитe съ д. (души). Ексархисти изрично се споменуватъ само тамъ, гдeто покрай тeхъ има и патриярхисти).

Мустафапаша, 1300 с. екс и 45 с. патр.
Аладагь, 100 с.
Дервишка могила (Дервиштепе), 142 с. (821 д.)
Деведере, 100 с.
Димитрикьой, 100 с. патр.
Демирханлée, 35 с. (165 д.) патр.
Делиелесъ, 51 с. (267 д.
Иения (Йени-багъ) 105 с.
Испитле, 140 с. (725 д.)
Караагачъ, 95 с., см. съ тур.
Карахадъръ, 54 с. (320 д.)
Кадекьой, 62 с. (368).
Кочасле (Кочашъ), 45 с., см. съ тур.
Кулакле, 20 с, см. съ тур.
Комарле, 150 с. патр., см. съ тур.
Курткьой, 90 с.
Левке (Българско Левке), 180 с.
Мезекъ, 115 с.
Мустракли, 26 с., (152 д.) екс., и 46 с. (289 д.) унияти
Черменъ, 189 с. (900 д.)
Всичко 16,133 д.

70-те години на миналия век в с. Камилски дол бе издигнат паметник на избитите жители на селото през 1913 г, 1918 г и 1945 г.

Дори и от пръв пръв поглед става ясно, че има известни неточности касаещи броя и имената на загиналите през 1913 г.

На паметната плоча са изписани имената на 24 души, а проф. Милитич назовава 26, от които 4 жени, 1 жител на Горноселци и “..още 5—6-тима, на които имената не помня сега”.
Автора на записките пък посочва че “...През това време са убили в селото 4 мъже и 3 жени ........... 36 души мъже свързани са били изведени в местността “Кючук кале” далеч от селото 3 км. Там са били избити.”
Имената на убитите, които цитира проф. Милитич напълно се различват от тези които са написани на паметната плоча: Двама от убитите Сотиръ Колевъ (40 год.)и Димитъръ Атанасовъ (40 год.) са мои прадеди /това са бащите на баба ми Тяна Сотирова Колева и дядо ми Атанас Димитров Атанасов/, а Георги Димитровъ (синъ на подирния, 20 год.) е мои чичо /брат е на дядо ми/ и аз знам техните имена. Прадядо ми се е казвал Димитър Атанасов Димитров – но тъй като е от Шерметевския род имал прякор “Шереметчето”. На паметната плоча той е записан с името Димитър Шереметов. А синът му Георги Димитров Атанасов е записан без бащиното име и не става ясно, че са баща и син.