четвъртък, 30 октомври 2008 г.

Родилни обичаи
Обичаите свързани с раждането в селото не се различават от същите в Тракия и България. Тези обичаи са добре описани от различни автори етнолози и затова ще се спра съвсем накратко на този въпрос.
Бременната се нарича „трудна” или „бряменна”. Докато още не й личи, бременността се пази в тайна, защото се смята, че ако се разчуе, бременната помята. Бременната извършва всички домакински и полски работи доколкото положението и позволява. Смята се че колкото повече се движи, толкова то-лесно ще роди.
Съществуват обаче някои конкретни забрани, които целят лесното разждане, осигуряват нормалност на детето и предпазване бременната от заболяване.
- Бременната не бива да прекрачва въже или да убива змия, защото пъпната връв се увива около „гушата” на детето и то се задушавало.
- На бременната не се позволява да яде заек, тъй като детето ще е много плашливо.
- Бременната не бива да се вглежда в икони, защото детето щяло да бъде кривогледо.
- Не бива да се присмива на „нямо” и „сакату”, защото нейното дете ще се роди със същия недъг.
- Вярва се, че бременната не износва плода си, ако види, че някой чде нещо и не и даде от него.
- Бременната не може да краде каквото и да е, защото белегът от откраднатия предмет са появява върху кожата на новороденото. Същите последици се получават и ако бременната се стресне, уплаши се и се хване някъде по тялото.

Познаване на пола. Когато коремът на бременната жена е остър и напред – момче ще е, когато е „дюкме”, т.е. бременната е с разширена талия – момиче ще е.
Ни съ пузнавъ лесну – вързану чвялу,.... т’ва сии уд Госут улом.”
Родилният акт се пазел в най-строга тайна. Когато раждането ставало у дома, родилката се уединява в плевника ”пляnьвата” или в кошарата, а бабата прерязвала пъпната връв.
Първото повиване ставало в бащината риза. Понякога раждането е ставало на нивата. Пъпната връв са рязали с нож или сърп. „За да е работну дятету”.
При раждането на детето се извършват редица дейности, които са от магическо естество:
Едни от първите грижи за новороденото е поставянето под възглавницата на детето на различни предмети („Бял лук и паричка, нитите, ножици и ножове”). Тези предмети се държат там до 40-тия ден. Огънят е средство за прогонване на злото, той не се гаси в помещението на родилката. Родилката и детето напълно се изолират от външния свят след залез слънце.
Важен момент след раждането представлява закранването. В повечето случаи се поканва друга жена да захрани детето. Тя трябва да има свое кърмаче, всичките й деца да са живи и да е добра по характер. Смята се, че след това новороденото и детето на тази кърмачка трябва да се уважават като братя /или брат и сестра, ако децата са от различен пол./
Първото окъпване става като във водата се пускат разни билки – за здраве. Във водата пускат още сребърна пара и счупват прясно яйце за същата цел. След окъпването детето се намазва обилно със свинска мас, за да не се напуква кожата му. Посоляването на детето става след третия ден, „за да не мирише потта му на лошо”.
Новороденото и още некръстено бебе наричат „бебенце” или „цуренце”. Като покровителка на родилката и детето се счита св. Богородица.
Родилни пити” се месят два пъти. Първата пита, обикновено я правят веднага след раждането или на следващия ден. Тя е предназначена за св. Богородица. Намазват я с нещо „благу” и с нея захранват родилката, а дояждането става от „думашните”.
Втората пита се нарича „смингаль”. Сега броя на питите е много по-голям. Те се начупват на „залги” в тави, заливат ги с олио. Месачките на тези пити са специално поканени. На „смингалья”се канят близки и роднини, това е всъщност и разгласяването за новороденото. След като се „надруби смингалья” всяка от поканените жени взема по малко за в къщи, а останалата част се изяжда от гостите. Има и допълнителна „гозба” – сварен фасул.
Строго се спазва правилото, детето да се кръщава скоро след раждането, защото се бояли да не би да умре некръстено. „Грихута е да’н е кръстину.” За кръщаване бабата го носи до църквата, от там отиват до дома на „калтатата”. Името на детето неможел никой да знае до кръщаването. Само кумът е знаел как ще го кръсти. „Пък сигя още уд майката н’е панналу и знат имету”.
Пълзенето на детето преди да проходи се нарича „мечене”. „То съ мечь.”
Когато детето проходи месят няколко пити „дипла пита”, нарязват ги на малки късчета /с големина по една две хапки/ и майката ги „раздава” по селото. Тя е „применена” и раздава не само по къщите, но и на всеки срещнат по улицата. На всеки на който е дадено парче от питата, дава за детето някаква пара /лев, стотинки/.
Когато детето стане на година, „калманата” му донася пита „колак” и го „пременя”.
Когато на детето падне млечен зъб, вземат този зъб и го хвърлят на покрива на къщата с думите: „На ти кокален, дай ми железен /сребърен/

Сватбени обичаи
На сватбите се е гледало като на твърде отговорен момент от живота на човек и тя не може да се повтаря с лекота, както при другите начинания.
Чвяк еднъш съ ражда, енъш съ жени, енъш умира”.[9]
Сватбите са ставали около Димитров ден, както и през Коледните празници. „Саму приз Великте пости и приз жътва н’ станват.”
Момите и ергените преминават през известен период на „любене”, преди да се вземат. По-малката сестра на момата, не бива по никой начин да играе на хорото, докато по-голямата не е омъжена, не бива да се облича с по-хубави дрехи, не може да се омъжи по-рано от нея. Поискването на момата или инициативата за оженването на младите става официално винаги от страна на младоженика или от неговите близки. Страната на момата е пасивна. Най-напред се изпращат посредници „мумаре”, които да поискат момата или да разберат доколко родителите на момичето са склонни да я омъжат за момчето. Такива посредници се изпращат обикновено след като младите са се уговорили помежду си. Но това правило не е задължително и не винаги се е спазвало. /Чувал съм, че имало „адет” когато се роди момченце „да му нарекат едно момиче”. Като порасне обаче „може да си залиби и друга.”/
Ако родителите на момата не са склонни да я дадат и решат да откажат окончателно, казват: „Нашта мума е малкъ, не ни е за главене мумата, търсете си на другу мясту”.
Ако родителите на момата, а и момата са съгласни, още при първото идване на „мумарите” се съгласяват. Но гледат да не се съгласят отведнъж, защото не било хубаво, щели да се смеят на момата.
Най-малку еннна ньдяля ги разкарват – да пумислим, казват”.
След като „мумарите” получат съгласие на момините родители и на момата и след като го „притвърдят” понякога с малък „нишан”, следва „главеш” – годеж. От момкова страна се дава т. нар. „гулям нишан” – той се състои от „дубли, пендаре, елтъни”.
Главешът” обикновено се провеждал шумно с много гости, с угощение на което са били канени хора от момкова страна. На годежа обикновено се договаряли да „чеиза” – какво трябвало да се даде на сватбата от момина и момкова страна. Тогава обикновено се договарял и денят на сватбата.
След годежа момъкът се наричал „главеник”, а момата „главинца”. Те ходили главени различно време /1 – 2 години/. На главените не се позволявало да се срещат насаме до сватбата.
Поканите за сватбата стават с „калесване”. Калесват младежи от страна на младоженеца или моми от страна на невястата с ракия и китка.
За сватбата се приготвят специални знамена „пряпури”. Пряпурът се приготвя от моми. „Пряпурът” на булката е от бяло платно /кърпа/, а на младоженецът е червен. На върха на пръчката се забучва ябълка. Пряпорите се носят от „девери”. Девера – това е по-малък брат на младоженеца /ако има такъв/ или братовчед, „пубратим” или „ратлик”. В деня на сватбата деверът с пряпура е качен на някое високо дърво от двора.
На този ден най-важните лица са: „ньвястата”, „зетя”, „калманата”, „калтатата” и отчасти и „девера”.
Кумувете се довеждат и изпращат с гайда. Без кумувете сватба не става. Важни лица са също „зълвите” и „лелите”.
Обикновено маршрута на сватбеното шествие е бил следният: от дома на младоженеца неговите сватбари тръгват с младоженеца и девера да заберат кума от дома му. От кумовете отиват в дома на младоженката. От там, заедно с „ньвястата” и нейните родители отиват в църквата, а след венчавката всички отиват в дома на младоженеца.
Строго се спазвало правилото, отиването до църквата и връщането от там да не става по един и същи път.
Извеждането на невястата от дома й става от баща й, като я води за кърпа, вързана за пояса й. Когато отвеждат невястата в чуждо село, ергените от невестиното село искат откуп от сватбарите. За да получат откупа, те преграждат пътя с волски коли и каруци. При подобни случаи обикновено разправии и свади.
След венчаването в дома на младоженеца слагат трапеза, на която най-напред сяда „калтатата”, и той разрешава на другите да седнат. Младоженецът и булката стоят прави зад кума и калманата, дотогава, докато кума им разреши да седнат.
След като им бъде разрешено да седнат, започва даряването на кумовете, като най-напред се дарява кума, след това и калманата. След тях невястата дарява родителите на младоженеца и роднини. Сватбата е угощение, което продължава до вечерта. Колкото и да е студено времето, тази трапеза е на двора. Вечерта кумовете се изпращат от младоженците с музика.
Тук в рамките на няколко страници едва ли бих могъл да опиша подробно всичко, което се е правило на една някогашна сватба. Това едва ли е възможно и едва ли е нужно. По важното според мен е да се отговори на следните няколко въпроса: Какво в крайна сметка представлява една сватба? Как или с какво да си обясним всички действия и постъпки на младоженците и техните близки на този ден?

/..................................................следва продължение............................./?

Погребални обичаи
Тайнството на живота и смърта винаги са вълнували въображението на предците ми. „.... т’ва сии уд Госут улом”. Което ще рече, че съдбата на човека е предварително /още с раждането му/ предопределена, но не се знае кога точно ще дойде краят му. Разкриването на тези тайни те търсели в различни предсказания, тълкуване на сънища, или от безпричинни случки с животни или предмети. /виене на домашното куче – „гласно оплакване на мъртвец”, пеенето на кукумявката върху някоя къща – „някой ще умре”, самоотварянето на вратата, самоогасване на „кандилуто” или лампата – „вещаят нещастие”, сънуването на дюлгери или градена на къща се свързва с „гроба, с вечното жилище”/.
Агонията на умиращия се нарича „бере душа”. А бълнуването му – „общува с умрелите”. Тежкото умиране се обяснява обикновено с греховността на душата на умиращия . При настъпване на агонията запалват восъчна свещ и я слагат в ръцете на умиращия, които са кръстосани върху гърдите му. Вярва се, че душата пътува по тъмни пътища и за да не се обърка и трябва светлина. Съществува обаче стремеж всячески да се облекчава агонизирането. По това време около умиращия се забранява да се плаче или да се вдига шум. Подобно плачене „преполовявало” душата и умиращият се мъчел много.
Докато бъде погребан, покойникът се пазел твърде строго за да не бъде прескочен от котка или друго животно. Над /през/ него не се подава нищо, нито се ръкуват. Това винаги се мотивира с вярването, че ще „вампиряса”, т.е. ще стане вампир.
След издъхването, се следи очите на мъртвия да не останат отворени, защото и друг щял да умре. Известяването за смърт става с редки удари на черковната камбана.
Тялото на мъртвеца преди да бъде погребно се окъпва или по измива. Във водата слагат босилек, „за хубава миризмъ”, ако е мъж, непременно го бръснат. Счита се за грешно, ако това не се направи.
След окъпването мъртвият се облича в чисти дрехи, препочита се всички да са нови; ако няма такива, поне една дреха трябва да е нова, най-вече обувките. Вярва се че покойникът има дълъг път към онзи свят и ако е бос, много би се измъчил. Твърде често за погребението си жените пазят венчалните си дрехи – риза и „хустань”; на онзи свят по тези дрехи се разпознавали съпрузите.
На умрелите девойки и младежи се обличат младоженчески дрехи и се слага венчален венец. Често родителите на погребаните девойки раздават на присъстващите дарове като на сватба.
Вярва се, че мъртвите имат същите нужди в гроба както и живите. Затова в ковчега или в гроба се слагат плодове, хляб, тютюн, огниво и прахан, бутилки с вино и ракия. Смята се мъртвия носи тези неща със себе си на оня свят, затова често се изпращат „армагани” и на по-рано починали хора. В ръцете или джобовете на умрелия се слагат пари с цел той да се „откупва”, „да се отплаща” на онзи свят, „да плаща борчове”.
Мървецът се оплаква от близките му със силен глас. Оплакването „нареждането” съдържа спомени, характеристики на мъртвия, възхвала на добрите му качества, покана да се върне от там където е отишъл, за да види окаеното положение на близките си който в оставил. Понякога има дори укори, че ги е оставил сираци. Оплакват само жените, „мъж’ету н’е вият, срамотъ е за мъж’ету”.
Тялото на мъртвия се поставя в ковчег от дъски. До „гробету” то бива отнасяно на ръце или откарвано с волска кола.
По пътя към гробището на няколко места, обикновено на кръстопът, спират, като мълчат и не се обръщат назад.
След пристигане на мястото, ковчегът се сваля от колата и се поставя върху купчината пръст, направена при копаенето на гроба. Близките на покойника се прощават с него, като най-близките го целуват по челото, а другите само го докосват. След това с помощта на капак ковчегът се затваря. С помощта на две въженца, поставени на около 40-50 см напречно от крайщата на ковчега, той плавно се спуска до дъното на гроба. Върху отвора на гроба се поставят няколко големи каменни плочи, като гробът не се запълва с пръст. Върху плочите се прави купчина от изкопаната пръст, а върху нея се поставят клони „драчки”, за да не се разравя от животни. До главата се слага дървен кръст с надпис. В този си вид гробът остава за педиод от една година и едва тогава се подравнява, огражда се и се поставя надгробна плоча.
Напускайки гроба, близките на покойника се връщат в дома му, измиват ръцете. Това най-често става върху сечивата, за „да измият лошото” от себе си. След това им се предлага храна /обикновено фасул/, вино и ракия.
Всяка сутрин до 40-тия ден след погребението жените посещават гроба и правят „преливане”: палят свещи и кандило на гроба и го „преливат” – поливат с вода и вино. Посещението става мълчаливо не се оплаква. На 40-тия ден се прави голям помен, като на гроба се донасят ястия, пшеница, хляб, „колачки”, и др., раздава се „за бог да прости”. Този помен се прави и в дома на мъртвия и на него присъстват всички негови близки, защото се вярва, че душата последен ден е на земята и се сбогува с всички. На близките на мъртвия се подаряват различни вещи и предмети. А на побратимите или някои от близките се купуват дрехи и обувки. Следващите помени са на три месеца, на девет месеца, на година /тогава гробът се подравнява/, на три години – след три години мъртвите се споменават само на задушници.
Задушниците стават няколко пъти в годината в съботен ден: преди Великия пост, преди Успение богородично /15 август/ и Архангелов ден /8 ноември/. На гробищата се ходи и на големите празници /Коледа, Великден – „Влидень”, Георгьовден – „Гьоргидень”, Димитровден – „Димитрудень”.
Траурът „жалеене”се изразява в облеклото и държанието на близките на мъртвия. Жените в траур носят черни дрехи и черни забратки „чумбери”. Краищата на забрадките се връзват под брадата, а не над главата, както обикновено. Накити не се носят, дори и косите не си сплитат за известно време.
На погребението мъжете ходят гологлави „гашоглави” и след това в зависимост от колко е дълбок траурът не стрижат косите си и не се бръснат. Известно време /около година/ жалеещите не работят в седмичния ден, в който е починал техния близък.
Представите за задгробния живот са в голяма степен повлияни от църквата. Вярва се, че душата стои на земята 40 дена и пожелава пак да се всели в тялото, но като го види „разложено”, отлита. Вярва се също, че към полунощ мъртвите излизат от гробовете си и се разхождат, затова нощно време през гробищата не бива да се минава.
Душата напусне ли тялото, то остава безжизнено. Отделената душа притежава същите нужди както и живото същество. И според това дали добре или зле се отнасят живите към нея и тя формира своето отношение към тях – приятелски или враждебно. Неможейки да се върне пак при живите в мъртвото вече тяло, тя привлича тях към себе си. С това се обясняват и различните действия и обичаи, някои от които имат за цел да педрадят пътя към живите, да го отстранят по-далеч от дома.
Не вярват в прераждането. „Кой кък е ушлол там, н’ съ върнал да каже какво е там”. Не вярват и във връщането на душата в новородено, ако и то да е кръстено на някой мъртъв.
Тук обаче е характерна една особенност: ако мъртвият /дядото/ е умрял скоро /или е умрял млад/, на негово име не се кръщава първороден син на някой от синовете му, но следващият син вече може. Кръщаването на новороденото на името на мъртъв по-скоро се тълкува като подновяване на името на мъртвия, отколкото прераждане или връщане на душата му.

Гробището и култът към мъртвите
Гробището от митологична гледна точка е сакрално място, обитавано от мъртвите. Според някои представи нощем – това е интервала от време след залез слънце, до първи петли, човек не бива да линава покрай него. Местата за гробища се избират в близост до землищата, най-често под вековни дъбови дървета, които се почитат като свещенни. Често те са разположени около оброчища. /З. Атанасова/
Селото е разположено в малка седловина, ограничена от два склона, съответно от изток /по-нисък/ и от запад /по-висок/. Те са с направление север-юг. На тези склонове се намират двете гробища на селото – Малкото „Малкут” и Голямото „Гулямту” гробище „гробе”. /по-долу са показани приблизителните схеми на гробищата, както и взаимните разположения на родовите пространства в тях/


Малкото гробище „Малкут гробе”. Това гробище е разположено на едно сравнително голямо плато, намиращо се на изток от селото. То е с неправилна форма и има площ от няколко декара. От север и отчасти от запад и юг, то е ограничено от преминаващи покрай и през него пътища. Като на север то е в непосредствена близост със селските къщи, а на изток граничи с обработваеми площи. Южната част на гробището е значително по-голяма и е разположена от двете страни на пътя, докато северната обхваща само частта на изток от пътя и е значително по-малка. До гробището идват три пътя – единият от Горната махала, другият от площада и третият от Долната махала. При погребение се използват само първите два.
В последните десетилетия гробището се е разширявало на изток по цялото си протежение, а на запад само в южната си част. Тези по-нови гробове са иззидани с мрамор и бетон, поставени са огради и каменни плочи с надписи.
На около 50-60 м от центъра на това гробище на север има вековен дъб, под който е поставен каменен блок с формата на кръг с диаметър около 2 м. Този каменен блок се нарича „Сен’ета”. Под този дъб до „Сен’ета” е имало малко параклисче т.нар. „църквичка”. Тук при тази „църквичка”, под този дъб са правили курбан на Гергьовден – „Гьоргидень”. Може би особен интерес представлява фактът, че на това място е ставял панаир, тук е било „хорището”, тук са се пели песни, тук са се играли хора. /на около 20 м от гробището!!/


Подобни църквички е имало още на две места. Едната в местността „Върбата” на около километър североизточно от селото. Там е имало три дъба и чешма (сега един, а чешмата е преместена). На тази църквичка правили курбан и палели свещи само през лятото. Тук правили и молебен за дъжд. След това събирали пари за курбана „да сь платят ерфинету”.

Третата църквичка се е намирала в най-южната част на селото. Там ходили да се молят на св. Богородица „светъ Богрот’цъ”. Тази църквичка също е била построена под вековен дъб /вече изкоренен/ и в близост е имало, и сега има чешма.

Голямото гробищеГулямту гробе
Това гробище е разположено на западния спрямо селото хребет. Растоянието между него и селото е около километър. Формата му е приблизително правоъгълна. Разположението му е паралелно на селото, следвайки посоката север-юг. През и покрай него преминава път, който минава и през центъра на селото и го дели на две – северна и южна половина (Горна и Долна махала). Този път се явява условна граница между съществувалите някога махали. На изток от селото той преминава южно от Малкото гробище. Това гробище е на по-висок „баирь”и е по-голямо по размер. Тук погребват всички родове освен Шереметевци „Шерметькин’те”. В основната си част /около 80 %/ територията на това гробище представлява родовите територии на следните родове: Пирюнчовци, Акъловци, Василовци и Чиляковци и най-вероятно там да има погребани мъртъвци от родове, които вече не съществуват.
И в двете гробища няма някакви „особени” места, в които да се погребват самоубийците или непокръстените новородени деца. Хората от селото си спомнят, че началото това не е било така. Самоубийците най-често били погребвани в гробището, но в някой страничен край. По този начин се подчертава изключването му от родовата група. Като грешно се третира и умряло непокръстено дете. С избързване на кръщенето и даване на име на детето се цели избягването на подобна ситуация. Всички тези погребения се възприемат като нехристиянски. Погребението им се извършва без свещенник, не им палят свещи, правят им помен само на 40-тия ден и въобще ги лишават от обредите, които осмислят като християнски.
Опредлянето на родовите пространства в тези гробища, както и самите схеми са доста приблизителни. Това се дължи на следните причини: първата – прекалено сложните междуродови взаимоотношения, а втората – липсата на достатъчно информация за най-старите гробове, които са разположени в централната част на гробищата. Тези части са обрасли с храсти и дървета. Тук гробовете са много стари, голяма част от тях са пропаднали или въобще не личат, а на други липсват каменни плочи с надписи. Самите гробове са очертани с вертикално наредени каменни плочки „тиклюшки”, като някои са понасипани с пръст, а други са на едно ниво със земята.
Съществуват и има запазени гробове, които са сравнително по-нови /от преди 100-150 години/ и имат каменни плочи с добре запазени надписи. На плочата наред с надписите, има и рисунка, която показва професията /занаята/ на покойника.
Например, ако е мъж – рало с впрегнати волове – орач, земеделец, ако е жена – жена с кобилица с менци „тваричка с бакъри” или жетварка със сърп.
На въпроса ми „Защо тези гробове са в такова състояние”, ми бе отговаряно: „Тя гробва съ толку старь, чи никуй н’ ги зна чий съ. Енно вряме нямал такъй плочь с написану”. Въпреки това обаче стигнах до интересни резултати: „Малкут гробе” принадлежи почти само на Шереметевци /Шереметовския род – ако не най-голям, е един от най-големите родове в селото/. При по-подробно изучаване на това Шереметевско гробище, се забелязва следната закономерност, която се спазва най-строго при погребенията: до прадядото се погребва дядото, до него бащата, сина, внука, но те се погребват не рамо до рамо, а в редица, т.е. наблюдава се едно радиално разположение на гробовете, като към централната част на гробището се намират най-старите представители на рода.

Гробовете на всяко следващо поколение създават свой концентричен пояс около това централно ядро. Като се има предвит прогресивното нарастване на броя на членовете на рода с течение на годините, логично е да се предположи, че всеки следващ пояс ще бъде с по-голяма концентрация /брой гробове/, в някои случай това би довело до липсата на място в това родово гробище. Отчасти този проблем е бил разрешаван по следните начини: понякога жените са били погребвани в гроба на по-рано починалия им мъж, син – погребван в гроба на отдавна починалия му баща, дъщеря в майчин гроб.
Старите хора от селото знаят точно мястото къде точно ще бъдат погребани и в последните години от живота си, те преживе посочват мястото си за гроб на някой от близките си.
При погребение, за да бъде мъртвецът при рода си, се налага понякога да се разкопае някакъв стар, неизвестен никому гроб. В много от случаите такива гробове са почти заличени и никой от селото не знаят кой и кога е погребан там. Дори понякога не подозират, че на това място има гроб. Това може да се случи при разрастването на родовото гробище на голям и сега съществуващ род по посока на по-малки родови гробища на отдавна изчезнали стари родове, т.е. извършва се един вид „наслагване” или застъпване на родовите територии.
Когато се наложи да се изкопае нов гроб, някой от рода посочва мястото. Мястото се почиства, изсичат се храстите, но не и дърветата и когато започнат да копаят, установяват, че са разрушили някакъв много стар гроб, за който никой нищо не си спомня. Но вече е много късно да се избира ново място, не само поради суеверие, но и по простата причина, че в територията на родовото гробище съвсем „чисто” място няма, а трябва да се спази и изискването: мъртвият трябва да бъде в непосредствена близост до гроба на баща си, ако е син или до съпруга си ако е жена. Максималното изместване на нов гроб, ако въоще това стане, е от порядъка на метър, два от посоченото място. Ако при разкопаването се попадне на някакви кости, то те се събират, измиват се /поливат ги с вода/, слагат се в торбичка и се поставят в краката на този когото погребват. Хората от селото казват, че в такива случаи тези мъртъвци на оня свят се карали, защото в един гроб им било тясно:
На но свят съ карат, оть нь съ фата в един гроп, тясну хми” – „на оня свят се карат, защото не се побират в един гроб, тясно им е”. Това разбира се важи само за чужди хора.
Проблемът „ограничено пространство” е бил решаван и по друг начин. Цял клон от даден род си е създавал своя собствена територия на съвсем „чисто място”, но в рамките на същото гробище.
Точни отговори на въпросите от кога съществуват гробищата? И кои са били първите им „заселници”? е трудно да бъдат дадени, ако не и невъзможно. Единият от пътищата които използвах, за да дам някаква приблизителна датировка, беше да се опитам да преброя концентричните пояси в родовите гробища. Техния брой, би ми дал броя на поколенията, ако се приеме и някаква средна продължителност на човешкия живот за поколенията, би могло да се пресметне някаква приблизителна година на създаването им.
В последствие обаче се отказах от това си начинание, трудностите бяха непреодолими – лошо поддържани гробове, някои въобще не личат, застъпени родови територии, липсата на надгробни плочи.
При всички случаи обаче, според мен има връзка между възникването както на селото така и на гробището. т.е. те би трябвало да са възникнали по едно и също време. /това е само мое предположение, а то може и да не е вярно, възможно е на тези места да е имало и по-стари гробища/
На втория въпрос /Кои са били първите им „заселници”? /може да се отговори значително по еднозначно – Малкото гробище е създадено от и за Шереметевския род, то затова може би и се нарича – „Малко”, т.е. не защото е по-малко по площ, а защото е родова територия на по-малко родове /само на един род./
Сега съществуващото положение е следното – в това гробище погребват Шереметевци, и хората живеещи в източната част на селото. Най-логичното обяснение за това според мен е следното: когато махалите изчезнали, хората поради близост или удобство или други някакви причини започнали да погребват мъртвите си и на това гробище.
Защо гробищата се две, и защо гробищните пространства на единия род са отделени от другите? Мнението ми /това е лично мнение/ по този въпрос е следното: Най-вероятно селото не е основано от седем рода а от 2 или 3 рода. Затова може би и селото има две махали /”Горната и Долната”/ и две гробища. В подкрепа на това ми твърдение ще цитирам една легенда казана ми някога от Кольо Кинев, който я е чул някога от баба Киница „Най-напреш са биль два дъба, сетне са пусналь филизи и отсетне станал баирь ” – „В началото са били 2 /3/ дъба, в последствие са пуснали и издънки”.

Циганско гробище
През 40-те до 60-те години на миналия век в селото са живели няколко многолюдни цигански семейства. Те били ковачи, правили вретена, плетени кошници и кошове. Няколкото къщи, който тези цигани имали, се намирали в югоизточния край на селото в непосредствена близост до „църквичката” на св. Богородица. На около 500 м от къщите си извън селото те имали собствено гробище, което и до днес съществува. Това гробище е дало и наименованието на тази местност – „Циганско гробе”. То е сравнително малко с около 10 гроба.
Доколкото хората от селото си спомнят, погребенията им не са свързани с някакви особени ритуали, а самите гробове не са оформени и представляват малки купчинки от пръст.

Турско гробище
На север от селото, на около два километра от него има местност, която се нарича „Турскут гробе”. Защо тази местност се нарича така? - никой от селото не знае. Там няма и следи от каквито и да било гробове. От създаването на селото до ден днешен в селото никога не е имало турци. Най-вероятно това гробище не е турско а юрушко.

Родове. Родови пространства
/Зл. Атанасова – Курсова работа „Родът в пространството на живите и мъртвите с. Камилски дол. Ивайловградско”/

„......И така, както една дума отваря или затваря врата, началото на речта е оня момент, който се оказва придружител на читателското внимание. Затова предварителните думи са необходими дотолкова, доколкото те, случайно откъснали ни от градския делник, ще ни изпратят в музея на собственото ни лично минало. И това минало ще се окаже особено, защото то всъщност е настояще. Намира се извъм нас, но в същото време го носим със себе си. И ни се струва, че там времето е спряло. Движението е едва забележимо. Постоянството на разрухата е видимо. Запустели домове. Бивши домове, превърнали се в приют за бездомници, редом с настоящи домове с цветни градинки и пердета по прозорците. Непривично пуст площад, затворен магазин, кръчма.
Институщийте дремят поради липсата на ангажименти – кметството, поща, църквата – всички са притихнали. Библиотеката – заклщчена и без библиотекар; училището – от години е без врати и без прозорци, а в двора му растат само бурени. Най-близкото болнично заведение е на 20 км.
Единствено в малкото останали обитавани домове и привечер (когато докарват хляба) в кръчмата-магазин могат да се чуят разкази за младостта и миналото, пазени само в нечии спомени; шеги и ирония за настоящето и тревоги за бъдещето на следващите поколения, изгубили се някъде в шумните градове.
А това, че селото с времето все по-малко ‘шуми’ за себе си, никак не ни дава правото изцяло да ‘заглушим’ съществуването ну. С тези думи нямам предвит нещо по-различно от намерението да напомня за противоречивите ни наследства, от тежеста на които трудно можем да избягаме, като се има предвит статута ни на наследници. Хората в селото стават
все по-стари и все по-малко на брой. Това обаче не ни дава правото да забравяме за тяхното съществуване.
Един поглед към българското село би забелязъл редица връзки между тях, хората, живели и живеещи някъде там и нас, хората които сме тук. Това наше тук е може би резултзт от онова там. И едно съвременно поколение – колкотои да се размива в съвременното понятие за поколение – дори и да не иска да мисли себе си свързано с миналото, не може да отрече връзката между себе си и предците си.
Разбира се, далеч съм от мисълта, че хората бягат от връзката с предците си. Просто се отдалечават днес от тях и живеят живот, различен – като ежедневие и като празник – от своите родители, баби, дядовци, прародители.”[Зл.Атанасова]

Колко рода са създали селото? Кои са тези родове? Колко от тях са просъществували до днес? Отговорите на тези въпроси може би ще трябва да потърсим в митовете, легендите и преданията:
От автора на „Записките” разбираме, че „Първите жители на това село били скитници овчари......в началото селото е било населено от няколко овчарски къщи”.
А разказваната някога от баба Киница легенда гласи: „Най-напреш са биль два дъба, сетне са пусналь филизи и отсетне станал баирь ”
Дядо Димитър Куманов /Митчо, роден 1912г./ ми разказа легенда, която знаел от своята баб Куманица, живяла над 90 години, която легенда гласи следното:
Селото е създадено преди около 500 години от седем рода /изброява имената на сегашните родове в селото/ Отначало те живеели разделени. Колибите им били пръснати из селското землище, но после се обединили и създали днешното село. Мястото, което те избрали било обрасло с вековна гора – „карагъчи” – брястове, между които имало голям вир. Те харесали това място заради водата. А брястовете изсекли, за да си направят колиби.”
Дали точно седем са били родовете и дали точно тези родове са създали селото – това не се знае.
От „Известие на музеите от Ю.България” на М. Николчовска / стр. 105/ четем : „Най-голямото село е Коджа Бунар ....Според народното предание, первите заселници били седем семейства от с. Деведере....това са родовете Кервановци и Карадимовци, Шереметевци и Пурналевци” а на стр.109 четем: „Първите родове, образували с. Тьобелен /пак в Мала Азия/, били Кьосевци, преселници от с. Камилски дол.”

Според дядо Димитър Куманов, няколко семейства от техния род Кумановци /клон на рода Акъловци/, се е изселил в М. Азия, точно къде обаче той неможе да си спомни. „Това е станало преди около 300 години, но те тръгнали доста по-късно, преди тях имало и други. Там те били известни като Мителевци /Мителевите/, тъй като в рода си имали много Митьовци. От М. Азия се завърнал някой си дядо Димитър с двамата си сина и се заселели в Пловдивско /Брани поле/. А след това единият син се е изселил в бургаско/.”
„Те знаеха, че коренът им е от с. Камилски дол, знаеха, че сме роднина, ама не се тазихме като такива. Това са 300 години, хората се отчуждават.”
От казаното по-горе стават ясни следните неща:
- По всяка вероятност изброените шест рода: Кервановци, Карадимовци, Шереметевци, Пурналевци, Акъловци, са основателите и на с. Камилски дол, за седмия род, ако е имало такъв, най-вероятно да е нямало представител в изселването.
- Само за Шереметевсския и Акъловския родове има потвърждение, че са стари родове, просъществували са и са се запазили до днес.
По въпроса за останалите четири /три/ рода - Кервановци, Карадимовци, Кьосевци, Пурналевци в селото нищо не се знае. „Нямал е такъй родва в селту”. Едва ли обаче е възможно те да са изчезнали и на тяхно място да са се появили точно толкова на брой нови редове.
По време на работата си установих, че всичко, се знае и помни в селото за тези родове е времето от преди около 200 години. /а предишните 300 ?/
Най-логичното обяснение на този въпрос е може би следното:
При по-подробното запознаване със схемата на родословното дърво на Шереметевския род, а и при другите родове, /за тези именно 200 години/ прави впечатление фактът, че всеки един клон от рода след III-то поколение има собствено име – Стасните, Тяньвите /Тяниченьте/, Станкиньте, Танашкиньте, Яниченьте, като само някои от тях носят фамилията на рода Шереметеви. /виж. по-долу схемата с родословното дърво/

Ний сме Стасните, пък ня съ Шерметкиньте. Роднина сме, мъ те съ уд друг род

По всяка вероятност родовете Василовци, Пирюнчовци, Суроловци, Туджаровци са потомци на тези „изчезнали” родове. Всъщност изчезнали родове няма, просто по някакъв начин родовите им имена са претърпели някакви промени. Някои от родовете с течение на времето са се разделили като всеки от клоновете на рода е приел ново си име, различно от това на стария род (Мителевци). Други пък са взели името на някой


известен с нещо прадядо от рода. /Чиляковци – дядо Чиляка платил три турски лири, за да му дадат това име. „Чиляк” – хуманен, човечен/. Знае се, че Чиляковци и Акъловци са някакви роднини. Най-вероятно е чиляковския род да произхожда от Акъловския.
По всяка вероятност така стоят нещата и с Василовския род – дядо Васил е един от братята в по-следващите поколения. Баща му е дядо Димо. В този род това име е често срещано. По всяка вероятност Василовци са от цитирания по-горе Карадимовски род.
Основните трудности, с които се сблъсках при опитите ми да установя броя на родовете в селото и произхода на наименованията им, бяха следните:
- Почти всички казваха, че са роднина с всеки, макар и много далечна.
- Всеки от по-възрастните хора имаше прякор (псевдоним), тъй като имената през поколение е повтарят (пълно съвпадение в трите имена). Поради това назоваването на даден човек се извършва почти винаги не с името и фамилията, а с името и прякора му; ако има такъв, ако няма такъв, то с името и прякора на дядото или на баща му. (Буза Кольо, Буза Гочо, Бузкин Стотир – Това е прякор на някакъв си дядо, който никой не помни – „дядь Буза”. В превод думата „буз” – озн. „лед”).
Някои фамилии са приели тези прякори за свои фамилни имена – Лодкареви – името е дошло от това, че те са имали лидки (гемии) и са превозвали хора и стока от единия бряг на реката до другия по времето когато е нямало мост; Гайдаджиеви – някой от прадядовците е бил гайдар. Налбантови – потомствени налбанти (подковачи на коне и волове); Арабаджиеви – колари; Дюлгерови – строители; Овчарови – потомствени овчари.
След няколко поколения хората от един и същи род, но с различни фамилии считат себе си за хора от различни родове, но знаят, но знаят, че са някакви роднини (напр. Лодкареви и Арабаджиеви са от един и същи род - Пирюнчовци). По този начин са били създадени някои от по-новите родове, като вече никой не си спомня от кой род са произлезли: Суроловци („сурови глави”), Кандили, Палазови, Киневи, Танасакчьинте, Караденезкиньте, Чупарькинте, Топачкиньте, Хореткиньте, Казаковци, Челебийкиньте.
Родове са се създавали и в случаите когато мъжът е бил приселник (другоселец), но се женел за жена от селото и оставали да живеят там; Аданеви („дяд’ Адан’ е бил грък”), Бабаильчо, Стратиеви, Русеви, Пашмаклиеви, Кандилеви.
Сегашното състояние в селото що се отнася до брой родове, наименования, родови територии, гробищни пространства, а също и взаимовръзките между отделните семейства, роднини и родове е принлизително следното:

Ако не най-големият, то поне един от най-големите родове е:
Шереметовския род (Шереметкин’те), както по брой на хора, така и по отношение на пространството, което той заема в селищната територия. Не се знае откъде този род носи наименованието си. За хората от рода казват, че са уравбовесени, спокойни и ценени в селото.
По всяка вероятност Малкото гробище е създадено от и за този род. В териториално отношение родът е компактен т.е. събран на едно място. Това означава, че когато с годините родът се е разраствал, не е бил ограничаван относно пространството /т.е. дори и в годините когато този род се е разраствал все още е имало свободни терени. Това неминуемо навежда на мисълта, че този е един от първите родове който се е заселил по тези земи/. Родът почти изцяло е събран в източната половина на Горната махала. Изключение прави само един клон от рода – този на дядо Стоян Шеремета, който е в Долната махала.
Подобни са нещата при Василовския род (Василовци). Родът е изцяло разположен в Долната Махала (вероятно тя е създадена от този род) и също един клон от рода – този на Димитър Димов – живее в западната част на Горната махала. Мъртвите си те погребват в Голямото гробище. Василовци е синоним на нервен, силно обидчив и сръдлив човек.
Пирюнчовци (Шомандраковци) – третият по ред, но не и по голенина род. Простира се в северо-западната част на селото като на изток достига до Шереметевци. Как е получено наименованието на рода не се знае /вероятно е прякор на някой прадядо/, но в селото това име се използва за нарицателно когато някой говори бързо,от нетътпение прекъсва събеседника си и не може да „държи” езика си зад зъбите си, изказва тайни или разпространява клюки, буквално „дрънчи като пиринчено звънче”. Погребват мъртвите си в Голямото гробище.
Акъловци – „акъллии” – все поучават, за всичко „дават акъл”. Териториално този род е разделен на две части, които са разположени в най-северната и най-южната част на селото, както в Горната, така и в Долната махала. Погребват в Голямото гробище.
Чиляковци - Този род е разпръснат из цялото село, но къщата на дядо Чиляка е в непосредствена близост до северните Акъловци. За дядо Чиляка се знае, че е бил хаджия. Когато се връщал от Божи гроб, до къщата му го носили на ръце, по пътя той хвърлял дреби монети. И си купил от турците този прякор за три турски лири. Мъртвите си погребват в Голямото гробище.
В селото живеят и някои по-нови родове и фамилии, които нямат връзка с никой от изброените родове. Те са заели свободните пространства в Горната и Долната махала, както и това между двете махали. По такъв начин селото е добило днешния си облик. Сега то има около 100 къщи и около 100 жители, по един или двама в къща, някои от къщите са необитаеми, а в други през годината (най-често през пролетните и летни празници) се връщат за по няколко дни потомците от градовете.
Родови взаимоотношения
Тези планинци или по-скоро полупланинци са били принудени от обстоятелствата да живеят в една сравнително „затворена” общност. Чрез бракове те се сродявали помежду си. Но като се има предвит малкоя брой родове (7) и големият брой години от съвместното им съществуване (500 години) и за най-непредубеденият човвек става ясно, че след определен брой поколения понякога браковете са ставали и между роднини, па макар и далечни.
Въпросът със степенуването на родството стои горе-долу така: само хората от съответния клон на рода се смятат за много близки роднини, с останалите клонове на рода са просто роднини, а с други родове, особено ако е през поколение или две, са далечни роднини.
Разбира се имало е забрани относно сключването на бракове между роднини – невъзможно в рамките на един и същи род. Най-възрастните хора са казвали кой брак по отношение на на родството е възможен и кой не. Но ясно е, че това правило или е имало изключения, или предпазната системата като такава не е била чак толкова съвършена. Може би за отрегулиране от части на този проблем са били вземани някакви мерки. Голяма част бабите и прабабите от селото са другоселки – хухленки и ибриюренки /с. Горно селци/.
Убедих се, че действително всеки в селото е роднина с всеки, макар и с някои далечна. Убедих се също, че цялата тази плетеница от взаимоотношения е много трудно да бъде разгадана, ако не и невъзможно. Основните трудности, на които се натъкнах са може би следните:
- Единственият източник на сведения по този въпрос са спомените на старите хора от селото.
- Някои от хората, живели в предишните поколения се знаят само с по едно име или само с прякора им.
- В някои клонове на родовете съществува пълно дублиране на трите имена през едно поколение.
- Изследваният от мен въпрос се ограничава в ранките на периода само за последните около 150-200 години от съществуването на тези родове и обхваща последните седем техни поколения – „ду седму куляну” – до тък хората знаеха.
За да не обременявам разказа си с прекалено голям фактически материал, и за да направя нещата по-разбираеми, спирам се само на взаимоотношенита на Шереметевския род с другите родове през различните поколения. Самият аз съм потомък на този род /по баща „коренът” ми е от Шереметевци а по майка – от Василевци/ и на схемата съм в шесто поколение.

В I-во и II-ро поколение не се знаят имената на прабабите и от кои родове са дошли в Шереметевци. От схемата се вижда, че от II-ро поколение на Шереметевския род има баба /?/, женена в Пирюнчовския род. Това означава, че част от следващите поколения на този род /нейните деца и внуци/ са братовчеди със съответните поколения от Шереметовци.
В III-то поколение от Шереметовския род баба Неделя отива в Суроловци. Следващите поколения на двата рода са братовчеди.
В IV-то поколение две баби от Шереметовци отиват в Акъловци. Една в Пирюнчевци /от II-ро поколение вече имаше такава/, и една в Чиляковци, а от Чиляковци една баба идва в Шереметевци /това е баба ми Тяна/.
В V-то поколение една баба от Шетеметовци отива в Суроловци и една идва от Василовци в Шереметовци /това е майка ми Злата/.
При по-обстоен анализ се установява следното: третите поколения от Шереметевци и Пирюнчевци са първи братовчеди. Четвъртите поколения са втори братовчеди. От четвърто поколение на Пирюнчевци една баба отива във Василовци /това е другата ми баба – Гела/. Децата й са от V-то поколение на Василовския род и са братовчеди на Пирюнчовци. Но по линия на баба Гела са братовчеди и със Шереметевския род. т.е. посочената връзка в V-то поколение е между трети или четвърти братовчеди. /Това са майка ми и баща ми!!/. Това обаче е станало известно едва в деня на сватбата, когато пристигнала една от по-възрастните сестри на баба ми, омъжена в друго село – „Защо хми давате да съ женят, те са четвърти братчеди?”
Подвърждение на твърдението, че всеки в селото е роднина с всеки макар и далечна, може да се види от схемата и отнасяща се най-вече за VI-то поколение т.е. моето. В Шереметовския род братовчедството ми варира от първи до четвърти /за различните клонове на рода/. С Василовци от първи до четвърти. Братовчед съм с Чиляковци, Пирюнчовци, Лодкареви, Лодкареви, Акъловци, Суроловци, Налбантови ... и всички други/. Ако изследванията не се ограничат само върху Шереметевския род, а обхванат всички родове от селото, за цялото време на съществуване – пет века, картината на родството между родовете значително би се усложнила. А като се има предвит практиката отделни клонове на родовете да се преименуват в някои от поколенията като отделни родове /изкуствено нарастване на броя родовете/, то възможно е броя на родовете, създали селото да не е седем, а значително по-малък. /Възможно е баба Киница да се окаже права!/
Имена
Най-често срещани имена в Шереметовския род са:
- мъжки имена:
1. Димитър – то се среща почти без изключение във всички разклонения на рода
2. Атанас /Танас, Танаш, Начо/ - също едно от често стещаните имена през поколение.
3. Георги /Гочо/
4. Илия
5. Ангел /Гиньо/
6. Стоян
7. Кольо
8. Куман
9. Иван
10. Костадин
- женски имена
1. Митра – най-често срещано име. Вероятно произхожда от мъжкото име Митьо.
2. Ленка /Елена/
3. Мара
4. Мария
5. Велика
6. Стойка
7. Димка - вероятно произхожда от мъжкото име Димитър.
Името на новороденото се дава от кума при кръщаване. Кумът еднолично определя името на детето, той не е бил длъжен да се съобразява с желанието на родителите относно името на детето. Ако иска може да го кръсти и на свое име. С това се обяснява и наличието на по-рядко срещани имена в рода /Кумът е от друг род/. Веднъж назовано, името на детето от кума, никой никога не може да го промени /вж. Родилни обичай/. Всяко новородено приема своето име, бащиното и това на дядото, а не на фамилията. /Само някои клонове на рода носят фамилията Шереметови/. Във връзка с имената се наблюдава следната особеност: Никога баща и син /две съседни поколения/ не са с една и съща фамилия. Фамилните мена в даден клон на рода са две и паралелно се предават през поколение, т.е. дядото и внука са с еднакви фамилии, а бащата на детето с друга.
Примерът който ще приведа е следният:
- прадядо ми – Димитър Шереметов /прякора му дори е бил „Шереметчето”/
- дядо ми – Атанас Димитров Атанасов – би трябвало вместо с фамилия Атанасов да бъде Шереметов
- чичо ми – Димитър Атанасов Димитров
- братовчед ми – Атанас Димитров Атанасов
- племеника ми Димитър Атанасов Димитров
т.е. Фамилийте са две и се предават през поколение, освен това не само, че дядото и внука имат еднакви фамилии, а имат пълно дублиране на трите си имена.

Социални йерархии в семейството
/Зл. Атанасова – Курсова работа „Социални йерархии в семейството с. Камилски дол. Ивайловградско”/

Семейството обикновено се нарича „къща”. (Селото има 100 къщи, т.е. 100 семейства). В себе си то включва: съпрузите и техните деца, а също и родителите на съпруга, ако има живи такива.
Съществували и големи семейства, който в по-ново време се наричат „фамилия”. Такива семейства в себе си включвали по-малки семейства – няколко братя (2-3), техните съпруги, деца и внуци. Всички живели заедно в една или две къщи, които са построени на един имот. Имали общ двор, общи оръдия на труда (инструменти), общо стадо и ниви.
Такова семейство се ръководело от най-стария мъж в семейството (дядото). Той има изключителното право да управлява семейството, това му право е пожизнено. Само при тежка болест той отстъпва това си право, като за свой заместник посочва следващият по възраст мъж в семейството.
Дядото разпределял работата между отделните членове на семейството, като посочвал конкретно задълженията на всеки за деня („кой на лозе, кой на нива”). В тези свои разпореждания той бил пълновластен и те се изпълнявали безпрекословно.
Властта му в семейството била „абсолютна”. Изключение било може би правото да осакатява и да убива. Той преценявал постъпките на всички членове на семейството и имал право да мъмри и наказва всеки, в това число и с нанасянето на побой („да бъхте”) за някои големи по негова преценка лоши постъпки или провинения както на жена си, така и на децата си. Това се смята за нормално и оплаквания за такива неща не могат и не бива и не се правят. („Н’е слушала – бъхталь са”.)
Официално пред властите той представлява семейството, към него се обръщат при провинение на някои от членовете на семейството. („Рукат гу ф общинъта.”). Той разполага с парите в семейството, плаща данъщите, договаря се и се разплаща с надничарите, на него плащат ако някой от членовете на семейството е бил надничар.
Когато обаче възникне необходимост от вземане на важни решения – като закупуване на къща, имот или жива стока – той се консултира (съветва) с останалите членове на семейството.
При различни обреди като най-стар, той изпълнява различни обредни дейности – прикадява, разчупва винаги питата и благославя, поради което се ползва с голямо уважение, а дори и страхопочитание.
По-младите не смеят да седнат, ако той е прав. На трапезата не започвал да се храни преди него. С влизането в стаята, веднага му се подавало стол за сядане, ако в момента няма свободен такъв, веднага някой от децата или жените освобождават заетия от тях стол.
Синовете не влизали в „дюкяня” – кръчмата, ако „старият” е там и не пушели пред него.
Останалите мъже имали същата роля в своите семейства, но са в пълна подчиненост на главата на семейството.
Второто в семейната ейрархия лице това е бабата. Тя ръководи жените и децата в къщата, а също така домашното стопанство. Тя разпределя работата на жените в семейството за деня. По отношение на жените и децата тя има право да съди и наказва. Ако провинението е сериозно, тя „казва” на дядото.
Освен членовете на семейството, които помежду си са в кръвна връзка, към него обикновено са се числяли по един или няколко ратаи, чираци („овчари и гудари”). Това са били външни за семейството хора, които са били „ценявани” за говедари. Договарянети е било устно, обикновено за лятното или зимното полугодие („уд Гьоргидень ду Димитрудень”). В договора излишно са били посочвани правата, задълженията на чирака, както и условията на труд и заплащането.

Всички членове в семейството се хранили заедно. За всички се готвело едно и също ядене. То се поставяло на обща трапеза („суфръ”, „на сен’ета” – кръгла ниска масичка). Около нея е сядало цялото семейство. Мъжете са сядали на ниски трикраки столчета („стольчетъ”), а жените и децата са сядали на пода. Всички са се хранили от една и съща „паница” – голяма чиния. Понякога поради големия брой хора, площта около трапезата се оказвала недостатъчна и на ратаите и децата слагали в страни, но от същото ядене.
Ако поради заетост не е било възможно цялото семейство да се събере в къщи по време на хранене, някои от децата или жените им носели храна и вода (пак от същата храна) където и да се намират те в землището на селото. Изключение от правилото „всички да са на софрата” се правило само за много болен и малки деца.
Имотът, къщата и стадата са обща собственост на семейството. В тях всеки работи като на свое. Но никои не казва, че нещо е негово или му принадлежи, докато имотът не бъде разделен. В тази връзка най-често срещаните изрази са „нашту лозе”, „нашта нивъ”, „наште офци”.
Лична собственост е било само облеклото и донесения от съпругата „чеиз” и зестра. Ако това е крава или коза, тя пак е на общо ползване (понякога е собственост на малкото семейство).
Въпреки, че всяко семейство само обработвало земите си и се грижело за стопанството си, при кампанийни ситуации те влизали в по особени взаймоотношения помежду си. Няколко семейства се събират на едно „меджия”, като свършват работата на единия а после на другия. На „меджия” се събират при жътва и оране. В големите плугове впрягат чифтовете волове на няколко съседа и после се връща. С меджия например се върши – заемат се коне и волове.
Меджия са и „белянките”, седянките – „пупрелките” – където предат, „чепкат” вълна или памук.
Гостоприемството е характерна черта за този край. Гости особено от друго село се подканват с ядене „коту съ намярь” – ако са пристигнали неочаквано или с добра „госбъ” ако са имали време да се подготвят.

/Когато гостът дойде привечер при още незапалена лампа, тя небива да се пали рано, защото се смята, че запалването на лампата подканват госта да си отива. Когато гостът си тръгва не бива да се мете след него/

Бащата оженвал всичките си синове и чак тогава ги отделял. Преди да ги раздели, едновременно с оженването им построявал отделна къща. Подялбата на имот между синовете (братята) ставало след предварителна преценка за еднаквост на дяловете – „на единият - лозето” на „другият - нивата”. Докато бащата е жив, бащината къща се дава на най-малкият брат, който остава да живее с родителите си. Това се спазвало при делба и след смъртта на бащата. Това правило обаче не винаги се е спазвало. Съществуват случаи, когато по-малкият син (брат) отива в нова къща, а родителите остават при по-големия.
Дъщерите, сестрите и внучките не получават дял когато се омъжват и излизат от семейството. Този обичай е запазен и до днес. Смята се за недопустимо сестрите да имат претенции за полагащият им се дял от бащиния имот, поради което те доброволно се отказват от наследствените си дялове за сметка на братята си. (поне так беше до скоро). Ако някой от братята (син) „напусне” конфликтно семейството, той бива лишаван от дела си.

Големите семейства, характеризиращи се с кръвна връзка между всички членовете, се ползвали с уважение, защото предполагали наличие на много работна ръка, много стада и стока и живеели на основата на взаимно почитане, единомислие и взаимопомощ. Това обяснява до някъде и побратимяването с чужди, външни за семейството хора. Това сродяване или побратимяване е запазено и до днес и то се наблюдава в следните три форми:
· Обикновено това са мъже почти на една и съща възраст „акрани”, които са израсли заедно, познават се много добре и са приятели. Обикновено те заедно пасат стадата си, заедно ергенуват, понякога дори се хранят в едното или другото семейство. Почти са неразделни и са като братя. Един към друг се обръщат не по име, а с обръщението „рътлик”..
· Побратимяване се наблщдава и при раждането на деца. Новороденото се захранвало не от собствената му майка, а от друга кърмачка. Нейното дете и закърменото стават побратими (ако са момче и момиче – побратим и посестрима) и в живота се уважават като брат и сестра.
· Кумството се счита и сега за кръвно родство и се предава по наследство от дядо, баща и син. В продължение на векове поколенията от едно семейство са кумове на друго. Кумовете немогат да се сменят, защото двете семейства са сродени. Кумът венчал съпрузите се уважава като баща. Не е възможно неговите и на венчаните от него деца да се женят помежду си – смята се за грях.

Роднински отношения
В едно голямо семейство – фамилия, в което живеят заедно голям брой хора от няколко поколения (поне 3), съществува сложна система от родствени взаимоотношения, ред и чинопочитание. Наименованията в тази йерархия и обръщенията към хората са следните:
Баща – обръщението към него е „татко, татьо
Майка – „мале
Брат – към по-голям брат – „бате, батьо”; към по-малък – по име
Сестра – към по-голяма сестра „како”, към по-малка – по име
Братът на бащата се нарича „срико”, неговата жена е „чича
Братът на майката – „уйко
Братът на жената – „шуре
Сестрата на майката – „леля
Мъжът на сестрата на майката /бащата/ - „калеко
Децата на майчините и бащините сестри /братя/ - „братчеди
Жената на сина – „снаха”. Обръщението е „ньвясту
Жената на брата – „снаха”, Обръщението е „ньвясту, како
Братът на мъжа – „девер
Сестрата на мъжа – „леля
Жената на мъжовия брат – „етърва
Мъжът на дъщерята – „зеть
Мъжът на сестрата – „зеть”. По-възрастните се обръщат към него със „зетьо”, а по-младите с „батьо
Свекърът – „дядо
Свекървата – „бабо
Кум – „калтата
Кума – „калмана
Сестрите на дядото и бабата – „леля
Братята на дядото – „срико
Братята на бабата – „уйко
Първите братовчеди на майката – „уйко
Първите братовчедки на бащата и майката – „леля
Първите братовчеди на бащата – „срико
Сестрите на прабабата и на прадядото – „баба
Братята на прадядото и на прабабата – „дядо
Внук – „фнук”, „фнучка
Сестрата на съпругата – „балдъза
Мъжете на две сестри – „баджанаци
Родителите на двамата съпрузи са „сватове” – „сват”, „сватя

В йерархичната структура на семейството се наблюдават ясно очертани шест нива.

Най-високото ниво е I-во, а най-ниското – VI-то. С нарастване на поредния номер на нивото, нараства и зависимостта му от предишните нива. Старшинството намалява при движение от ляво надясно и отгоре на долу. Всяко следващо ниво в йерархията заема по-ниско положение от предходното..
От схемата се вижда, че бабата, съпругата на сина, а също така сестрата, са на по-ниско ниво от съпрузите си. А също така, че сестрата на съпруга е на по-високо стъпало от съпругата и сина му (IV-то), но тя не попада в III-то ниво при братята си, тъй като социалният и статус е по-нисък от този на братята й. Реалното й положение е между нивата III-то и IV-то. Тя не създава самостоятелно ниво, тъй като след омъжването си напуска семейството. Тя е в пълна подчиненост на съпруга си и в неговото семейство заема IV-то ниво. На първо ниво са подчинени всички останали нива.

Духовна култура
Обичаи свързани с календара, астрономически и метеорологични явления
Като се има предвит: малко планинско селище, създадено от и населено с овчари, които са били почти неграмотни и четенето, разбирането и ориентирането в календара е било непосилна за тях задача.
За ориентиране и пресмятане на дните те са си служили с празниците обявявани от църквата. Те знаели колко месеца, седмици или дни има между един или друг постоянен празник. Така например между Димитров ден и Георгьов ден е половин година – 6 месеца; между Димитров ден и Атанасов ден – три месеца от Коледа до Благовец – три месеца и т.н. [6].
Годишните времена са: пролет, лято, есен, /подзима/ и зима, като точните им граници не са установени. Годината има 12 месеца: “Гулямият мяиц” – януари, “Малькият мяиц ” – февруари, “Марта” – март и др. Съществува легенда, според която Марта е била жена.

Имало едно време една жена, която имала куража да изкара агънцетата си на паша през март. Взела хурката и вретеното си и запрела. Марта се разсърдила, че не я почитат и се разфучала. Жената й се присмяла. Тогава Марта ударила такъв студ, че я заледила и нея с хурката и агнетата й”].

Денонощието се състои от “день” и “вечер”, “нъш”.
Денят се дели на следните части: “сабахлен” – сутрин до 9 часа, “планнина” – обяд, /лятно време обяд се познава “пу сянькета на чвяка”/, “икиндия” - след обяд, “ход вечер” – привечер.
Нощта започвала след “кът съ смрачи”, “кугату зайде слънцету”, полунощ се нарича “сряд нъш” т.е. средата на нощта, а зазоряване – “саба кърши”.

ЛунаМесьчинъ” и лунните фази. Фаза новолуние казват – “нямъ Месьчинъ”, в първа четвърт – “новъ Месьчинъ”, при пълнолуние – “пълна Месьчинъ”, във фаза на стареене – “скратъ съ” или “пувръщта съ”. Има легенда според която:

Слънцето и месечината били някога брат и сестра и греели еднакво. По едно време се скарали кой да грее по-силно. Тогава Слънцето взело едно волско лайно и ‘цапаросалу’ /цапардосвам/ месечината. От тогава тя грее по-слабо, защото и бил ‘наклепън суратья’”

Съзвездия. Известни са две звезди: “Зорницъта” и “Вичерницъта” – това всъщност е един и същи астрономически обект и той не е звезда, а планетата Венера. В зависимост от това кога се появява; призори или привечер се нарича с едното или другото име. Но в селото “тва съ двя отьдельни звязди”.
Съзвездието Голяма мечка – “Уралицата” е от шест звезди наредени “къту уралу” /като рало/. Съзвездието Плеади – “Квачката с пилците”. “Кулата с олва” /кола с волове-?/, “четири нарет съ кулатъ, двя утпреш съ олват”.
Млечния път – “Пътьката” или “Плевъта” – Един кумец “открал ут калтатата” си слама и за наказние “Госпудь напрал така”, че падналата на земята слама да се вдигне на небето, та това деяние да се помни.

Ветрове. Студеният северен вятър се нарича - “пуряс”, топлият южен – “бял вятер”, западния – “горния вятер”.
Градушка. “Кугат лети градушка убръштаме пръстьетъ на дуоръ и свяш на кулизмъта /иконата/ запаляме ”. Понякога за да спре проливен дъжд и град “фърляме соль и съ провикнаваме ‘Стига вейке боже, стига’”. При гръмотевици се крият под дърво /ако има такова/. Ако човек е в къщи и когато светне /светкавица/ “смукат” /всмукват/ с уста като на бебе, особено ако там има деца. Това се прави с цел някое от тях да не се стресне[6]. Жените пък си плюят в пазвите.
Мерки
Най-често използваната мярка за дължина при не големи предмети е ръката: “пръс” – използва се ширината, а не дължината на пръста; “ръка” – използва се ширината на дланта; “каръш” /педя/ - растоянието от върха на палеца до края на малкия пръст при разтворена длан; “лакъть” – дължината на ръката от върха на пръстите до лакътя.
По-големите растояния са се измервали в крачки. Всичките тези мерки са значително неточни.
От мерките за вместимост се използвали “стиска” - шепа, “юч” – две шепи, “окъ” – килограм, “тенекия”- крина.
Сметките са се водили главно “на дуверие”.
Медицина
Въртуглавство” при козите и овцете, “кугат съ усили тревъта на пролеть”. Се лекува с пущане на кръв от ухото на оцата или козата.
Утрувену” – лекува се с наливането в устата на болното животно “чурбъ од брашну” или “шербеть”.
Счупен крак на овца или коза се лекува с привързване на “гладки”, т.е. с няколко дъсчици, които се подреждат внимателно върху мястото на счупване, след което се завързват. Това е своего рода шиниране но с подръчни материали. Свалят се чак когато кракът заздравее /зарастване на счупената кост/, което пък се познава по това, че животното започва да стъпя на него. Този начин на лечение се използва и при хората.
Ухапването на животно от змия – мястото се “цаца” /боде се/ с игла и се изтисква, за да спадне отока.
При болест при едрия добитък – го прекарват през огън.
Набито” /подбито/ копито на вол, кон, магаре се лекува от налбантите. Копитото се пробива отдолу, селд това се слага памък, натопен в катран. [6].
Кръвотечение от носа при хората се лекува като се измива лицето и се разтрива врата или слепоочието на болния.
Урчасану” – баят му.

Магии и гадания
По плетищата на нивите и градините слагат “за уроки” говежди черепи.
Когато се излюпят малки пилета, прекатват ги под “пръстья”.
Горяща “главня” не се размахва във въздуха, за да “н’ съ приделят” стадата.
При къпане вечер мръсната вода не се “изтуря”, изхвърля се сутрин. Вечер има юди – урочасва се.
Некътету” /ноктите/ когато се изрязват се събират и се хвърлят в огъня, навън не бивало.
Да не се надкрачи “тваричката” /кобилицата/ - излиза ечемик.
Грехота било да се мери хляба, който се дава на заем. Затова винаги си заемали “самунь зъ самунь” /хляб за хляб/, колкото и да са различни по големина.
Когато пада звезда или “кугату кукумявкътъ каца на къщата” – умирало човек.
Паяг га съ спусне” – гост ще дойде.
Прешлень” когато падне от вретеното и се завърти – гост ще дойде.
Виене на куче – не е на хубаво. Кучето когато се повлече по задницата, лош знак за стоката било.
Когато колят прасе, по неговите вътрешности гадаят момче или момиче ще се роди у стопаните или каква ще бъде зимата – тежка или лека.

Освен всички обичаи, схващания и вярвания правят впечатления и някои прояви, които са запазили актуалността си и в наши дни и дават представа за религиозния бит на хората от селото. Те са характерни с богата поредица от магически постъпки и действия, който е трябвало да предпазват посевите, добитъка и членовете на семействата им от болести, и да гарантират добрият доход на годината.[6]. Такива обичаи са например, раздаване на пити, то става на някои празници. Курбаните също са форма на религиозна проява. Те биват частни и общи за селото.
Кукери – това е карнавален обичай, който се провежда през седмицата преди Великденския пост.
/В различните краища на страната те са с твърде разнообразни наименования: кукери, кукузци, бабугери, бубашари, дервиши, арапи, дракуси и др. Някои учени допускат, че в този обичай има отражение от древногруцкия и древнотракииски свят – Дионисиеви и други култове – Хр.Вкарелски – “Етнология на България.”/
В Деведере този обичай носи названието “бубашарь” /не знам точния смисъл на тази дума, но в деведерския диалект има смисъл на занемарен, нечистоплътен човек с лоши хигиенни навици. Може би в днешен вариан нещо от рода на клошар. “Ко с’ съ ухлепал кат свине, бубашарь такъв”/. Названието си обичаят носи от названието на главното действащо лице кукерът “бубашарь”. Той е герой без обществена определеност, има “баба”, която се смята за негова жена. Той е облечен с ярешки кожи с космите навън. Вместо маска, лицето му е начернено със сажди. На пояса му са окачени звънци “клопати”. Въоръжен е с дървена сабя. “Бабата” е мъж, облечен в женски дрехи – в носия. Има огърлици и гердани. Лицето й е набелено и начервено като на млада невяста. Имат и “кум”. Кумът е прилично облечен и на кон, които се води от един или двама немаскирани младежи “подкум”.
Играта се провежда по цялото село – из улиците и в дворовете на отделните къщи. Публиката са всички селяни, които желаят да присъстват. Публиката взема участие в играта, като задирят и се опитват да задирят бабата, вследствие на което биват преследвни и удряни с дървената сабя от бъбашаря. Когато някой се опита да отвлече бабата ударите на бубашаря със сабята са доста силни и безмилостни. През целия ден кукеръте обикалят из селото и не пропускат нито една къща. Когато бабата не е в опасност, кукерът прави разни збавни номера, като подгонва децата от публиката или младите девойки. Кукерът постоянно ги следва. Понякога в кукерската дружина има и гайдар. След свитата вървят немаскирани които събират подаряваните храни и продукти.
Когато кукерите и кумът влезнат в двора на някоя къща, стопанката на дома изнася в решето жито, паница брашно, хляб, сланина, сирене, яйца, вълна и др. продукти. Карнавалът свършва след като бъдат обходени всички къщи от селото. Понякога след карнавал се устроиват борби, като на победителите се подаряват част от продуктите, събрани от кукерите преди това.

Поздрави, пословици и поговорки
Лека нъш”.
Хад на здраве, да ви дава Госпуть здраве”.
Дубря дошли” – “Дубря нашли”, “Дубря заварили”.

Пословиците и поговорките, по своето естество са кратки, ценността им се състои в това, че в тях е синтезирана мъдрост, логика, преценка за положително и отрижателно, за сериозното и смешното. [6]

Познавателни към природата:
На вълькъ му е дебел вратъ, оть самичък си върши раптата.”
От сяк дърву свирка н’ станва.”
Дървоту се превива дукат е младу /тенку/.”
Сяка жаба да с’зна гьоля.”
Га зайчету преметне бърчината, ти върь гу гони.”
Куга съ обърне кулата – пътища млоу.”
Ти испусни питунмоту, пък върви гонь диуту.”

Морални прояви и физически особености:
Хлепте съ кът тъкъвъ руспия” – т.е. смее се като жена със съмнително поведение.
Хич немо съ шливя” – т.е. престани да се глезиш.
Стига си съ леустил” – т.е. стига си говорил глупости /лява уста/.
Млоу юрнецьи си знал” – т.е. циркаджия, знае много фокуси, номера.
М то вълна на устата м’ излязе от пухтаряне” – т.е. омръзна ми да повтарям.
Стеини съ стуга си съ отвискал” – т.е. приканване към мобилизация и сериозност.
Полень, полень сва нящу шу мисли” – т.е. върши се нещо, което не е съвсем наред.
Те са ен’и такъи – ут сякъде ляп н’ идът”- т.е. хора които се държат надуто, капризни.
Чвяк без кусурь нь бива” – т.е. идеални хора няма.
Чвяк съ учи дорде му гледат очите”- т.е. никога не е късно да се научи нещо ново.
Ъ хъ, то вейке мяса енно нящу” – т.е. нищо не струва.
Броеньте деньва бърже съ скратат” – т.е. броените дни бързо свършват.
Вии на бързу ги натаманихте” – т.е. набързо ги оправихте, сметката излезе вярна.
Ей така си върви – ерни-берни” – т.е. разхожда се, работа не подхваща и няма намерение за това.
Сега ура, ура – сетне магаретом кура” – т.е. живее в момента, без да прави сметка за бъдеще – широк живот.
Хубоу ба улом, ама караме дали зорна” – т.е. едва, едва караме – стеснено, трудно положение.
Кът са плесне от там, та чак тува в селту” – т.е. критерии за голямо растояние.
Оть да у закпа тъка приказваш на зула” – т.е. защо говориш без да мислиш?
Върви наздет му натейне главътъ” – т.е. не е на себе си /психо/.

Обществени и трудови отношения:
От беглишка чошма ода не мо пи” – т.е. не се ангажирай със съмнителни неща.
Сяку селу с адеть, сяка къща с табаеть” – т.е.на различните места обичаите са различни.
Кугат ми пееш Пенке ле кой ли тъ слуша” или
Кучето си лае керванът си върви” – т.е.едно се говори, а друго се върши.

Относно турците и вярата им.
Турчинът е куча вяра, улом.”
Арнаути да упостят, чутет да н’ хми съ чу, трижде пъти в гробъ да съ мятат. Земета дань ги приеме.”
Сирацьи нъ напраха, да закпа тяхната майка чифутска да закпа.”

Отношение към училището:
То нашту училище бяше паратька рапта. Научавахми съ най-млоу да съ пудписвъме. Даскалъ бяше сиде на лоф. Ний хми миряхме децата, носихме им ляп, сирене и йца.”

Кугат имаше училище, учитълъ нъ бахтяше с еннъ гулямъ сопъ. Имаше един пустял Рилъжия, млоу бъхтяше. Застанваше на вратата със сопъта и децата се провираха помежду чатала.”

Кинигте с’ останваха неудрязань. След училище утухме на байре да пасеме олват.”

Религиозни:
Госпуть дава ба дава, амъ в кушяря н’ вкарва.” – т.е. всеки има шанс, но трябва да работи.
На Госпут тамян кади, на дяпла свящи паль” – т.е. двуличник.
Неска е Светъ Богротьцъ”- Св. Богородица – т.е. празник е.
Ицатъ съ багрят на Влидень” – т.е.на Великден.
Слязь Боже та виж, че пак съ покачь” или
Боже, милни боже” – т.е. възглас при изненада или учудване.
Дяулска рапта ” – дяволска работа /напр. радиото, техниката/.
Нивата иска мутика, а не мулитвъ”.
Вечерну вряме нъз селу има селску, караконжули”.
Кършиль съ махтаре на църкватъ и съ откраль кулизмите”- т.е. счупили са катинара на църквата и са откраднали иконите.

Клетви, псувни:
Упустяваш такъвата маскаръ” – за магарето.
Да та закпа такъвия каракуш” – т.е. за животно което не заспива лесно, бързо.
Чакай да закпа тойта майка” – т.е. майка ти да умре и тя да я закопа в гробищата.
Шт да еба вашта майка, такъите мартатели /слаба, дръглива стока/” – т.е. за овце и кози.
Ябавам те такъвия галекь”- за волове.
Упустяваш такъвия дракус” – т.е. животно което вечерне спи и досажда.
Къш, да упустяш такъвата лишица” – т.е. за кокошка.
Упустяваш такъвия марангозин” – т.е. за котката - в слисъл; ленивец, мързеливец.
Да тъ еба такъвия ънглъш” – т.е. за необуздано, буйно животно, обикновено катър или магаре.
Да тъ закпа ткъвия пайтал” – за животно, което често се спъва по време на движение.
Хю, упустяваш такъвия гьозбаджия” – на куче – т.е. хитрец, измамник, готованец.




сряда, 29 октомври 2008 г.

Песни

Спирайки се на въпроса за песните, искам да споделя с уважаемия читател следните няколко неща:
Въпреки трудният и изпълнен с несгоди живот, който водеха тези полупланинци, те умееха да пеят и да се веселят. Песенният им репертоар беше огромен и съществуваше голямо разнообразие както по отношение на ритъма, мелодията и текста на песните. Пееше се на нивата – по жътва, по седянки, по белянки, по сватби, по хора и забави. Хората от селото казват, че “имяше жен’и дет’ знаха пу 100 – 200 пясни”.
Каква беше обаче изненадата ми когато преди години събирах материали по тази книга? За около десетина дни разговарях с почти всички /останали живи/ “песнопойци” от селото и те едва успяха да си спомнят текстовете и мелодиите на двайсетина “енноврямешни пясни”. А всичко останало? – всичко останало е безвъзвратно загубено.
Песни които са се пели векове и са се предавали от поколение на поколение, сега никой не знаеше и никой не помнеше. Тук и сега не ще се спирам на причините довели до това състояние на нещата, това е друга тема.
Едно обаче поне за мен е ясно: песните идват и си отиват с хората от онези поколения за които са били създадени и предназначени. Те са част от културата на дадено/и/ поколение и те идват и си отиват заедно с тези поколения и тяхната култура.
Това беше и причината поради която реших да запиша тук текстовете на песните, който все още се помнят в селото, а те са само 24 на брой.

Милка и Иванчо
Милка си Ванчо изпрата
чак до царските палати
и га се назад върнала
на клонче седи пиленце
пиленце, пяе, гувори
н Милка са е сторило
че са го Ванчо убили
отдалеч вика майце си:
- Постилай, мале, постилки
нарядай, мале, възглавки
да легне Милка хубава
да легне няма да стане.

Троица братя дюлгери
Троица братя дюлгери
на Тунжа моста правели
Денем го моста градяха,
Нощем са моста разтуря
Чудят са тримата братя
Как да си моста направят
Турския султан заповед издава
Ако са моста не свърши

Главите ще им отряже
Чудят са тримата братя
Как да си моста заградят
Най-после Павльо, най-малкия
Заповед той я издаде:
-Която булка най-рано дойде
Прогима да им донесе
нея в темела ще сложат.
На сутринта кат станали,
Двамата видяли ня. Павля булката
-Ето на Павля булката
прогима да н’ донесе.
Павльо кат видя булката
И седнал Павльо да плаче
- Защо ми плачеш, Павле ле?
- Пръстен ми падна на дъном сграда
- Мълчи ми, Павле, не плачи, я ще
го Павле изкара
Че влязе долу в темеля
И я заудряли с камъни
Тя викала:
- Слушайте братя дюлгери
барем ми прозорче остайте
да си накърмя детенцето.

Де дойде, Яни
Де дойде, Яни, де дойде, мари
де дойде да не дойдеше
та ми кандиса ондиса
сряд’ село средя мегдане
че ми залюби, залюби
в селото. Златка хубава
кадето Яни ходеше, мари
Златка армаган носеше, мари
лимони и портокали
га бяше Златка левитере
тя черни синци носеше
и капа и поборничка
Кога се Златка ожени, мари
тури чернило на сърце
живо желязо на ръце.

Ванчо си мами думаше
Ванчо си мами думаше, мари
мар’ я ще мамо да ида
на Инжекьовски панаир.
Мама на Вано думаше:
-Седи ми , сино , не ходи
на Инжекьовски панаир
там има моми хубави
а ергените им глупави.
Ванчо си мама не слуша
та стана Ванчо, отиде
на Инжекьовски панаир
играли ден до пладнина
една са пушка пукнала
одари Ванчо челото
челото между вяждите

Грозданка по двор ходеше
Грозданка по двор ходеше
По двор и по калдъръме
Майка си люто кълнеше:
-Бог да те убие, мале ле
на Иванчо бяло бакалче
омръзнало ми , мале ле
кървави ризи да пера
остри сабята да мия
човешки глави да крия.
Снощи ми, мале, донесе
една ми риза ленена
ленена и копринена,
а във ризата имаше
една ми дясна десница
я на десница пръстенче
я на пръстенче пишеше
моето братче Иванчо.
- Я ще те издам, Богдане
на касъбота пашата
- Не ме издавай, Грозданке,
темно бяше, не познах го .

Слънцето трепна да зайде
Слънцето трепна да зайде
зад милна гора, зелена
Марго си ляха забрава
забрава и засява
урало му се закачи
Марго се чуди и мае
дали е камен’ ирлия
или е китюк чилия
не било камен’ ирлия
нито е китюк чилия
най-било тежко желязо.

Възкачила са кадъна
Възкачила се кадъна
на високите чардаци
на шарените пармаци
че ми са виком извика
Блазе ви, холан, блазе ви
на българските девойки
де има сянки дебели,
българки да ги възседнат
българки да ги напият.

А бре, Тойне
А бре, Тойне, моме
а бре, гиде урказъм
де дойде след мене
след мене, след коне
Нали ми найде, Тойне
моя с’ меден кавал
Юначе, юначе и да съм го нашла
майце съм го дала.
Майка ми го скрила
в шарено сандъче.
При тънки дарове
тънки, компински
Братя съ го взели
Та са го занели
Горе ми в планината,
ча са засвирили
жално ми след овцете,
милно ми след момите.

Недо, Недо, дюлбер’, Недо
Недо, Недо, дюлбер’, Недо
пила Неда сношна ода
сношна ода, вечерешна
та изпила люта змийка
люта змийка, усойница.
Легна Неда, разболя са
разболя са, залежа са
Нед’но любе Неди дума
я умирай, я станувай
я на мене прошка давай
-Я умирам, я отувам,
я на тебе прошка н’давам.
Оставам те ресен гердан’
да го носиш на златари
на златари куимжии
Да му ляят ясен звънец
Да го дадеш Нед’ни майци
да го тури на вратата
га отваря и затваря
да й са стори Недн’на майка
че иде, иде бяла Неда.

Иван кюпрюжия
Отде се прочу Иван кюпрюжи
та ми направи чудна кюприя
Та ми минали църни татари
дето минали плян попленили
плян попленили, роб заробили
че избягаха Станка и Михал,
Станка избяга към Бяло море
Михал избяга към Черно море
Де са вървяли и са нашльол’
И са сдобили с мъжком дяте
Станка Михалом тихом думаше
ти иди долу, долу в чаршия
да ми оцелиш стара робиня
да ми люлее мъжкото дяте.
Кюпрюжи Михал на нивя отива
Кадъном Станка за ода тръгва
Стара робиня дяте люлее
Дяте люлее, песен му пее
- Нани ми, нани, диново дяте
синово дяте и дъщерино.
Станка на Михал тихо продума:
- Я ми накарай стара робиня
да ти изпее сношната песен
сношната песен и катаденшната.

Дено, мари, кара Дено
Дено мари, кара Дено
Юванува стара снахо
Юванува и чобанова
чула ли си или не си
де са сбират харамие
харамие, слав гидие
Горе, Дено, над селото
Над селото, над бърдото
Коне коват и седлаят
И се дума сдумуваха
Хайде право да ударим
на Дениним равни двори
равни, Дено, та широки
Кажи, Дено, имането
имането дядовото
- Ой ви вази, харамие
харамие, слав гидие
Я съм скоро доведена
през бял Дунав преведена
Имам, нямам три недяли,
събрала съм три хиляда
ей ги де са на полижаююца
земете ги , дялите ги
като братя, братовчеди.
-Кат си скоро доведена
чие йе, Дено, тува дяте
дето ходи по Великден
по Великден по хората
по Гьоргьовден по люлките.

Диляна Мома
Диляно моме, Диляно
още ли мома ке ходиш?
още ли сърца ке гориш?
Ти ме накара, Диляно,
жената да си напусна
децата да си забравя
Тебе, Диляно, да зема.

Пенко си мама думаше
Пенко си мами думаше
мар мамо, мар мила мамо
ти кажи, мамо, на бате
вечера ии утре вечер
при внуци, мамо, да иде
че ми се канят, мамо льо
жьндарговските хайдути
канят са да ма убият.
-Сино, Пенко льо, Пенко льо
дет ще е, сино, батьо ти
по-добре, сино, ти да си.
Батьо ти има, Пенко льо,
булчица като куклица,
дятанце като прьстенче.
Пенко са ядно наяди
на сърце жално нажали
откачи чанта от дувар,
закачи чанта на рамо
че ми отиде, отиде
във тая гора зелена
разчелил Пенко стадото
и жално с кавала засвири
да го зачули, зачули
жандарговските хайдути
те ми са Пенко хванали
и му главъта отрязали.

Лозе, ле мари хубава
Одила Лоза хорото
Около града Сливена
че си загуби кърпата,
кърпата стафидница
че набедила Митето
Митето, гайдажийчето
-Мите, ле, Мите, гайдажи
дай си ми, Мите, кьрпата
дай си ми, Мите, кьрпата
-Кърпата стафидницата,
Лозе ле, мари хубава
Както вардям очите
Тьй ли да вардям и кьрпата ?

Стефан Ягоди думаше
Стефан Ягоди думаше
Ягоди, булие хубава
я ще надолу да ида
надолу към механата
да ми се лю ле чакала.
Цял нъш го Ягоди чакала
девет вретена напрела
и мъжка риза ушила
няма го Стефан да дойде
мъжко й дяте приплака
легнала да го приспава
таман йе сладко заспала
Стефан на врата потропа
стани ми, Ягодо, отвори
не го зачула Ягода,
най го зачула майка му.
Станала та му отворила
и го дума надумала:
-Синко, Стефане, Стефане
твойта булка Ягода
цял нъш е, сино, играла
със сейменските хайдути.
Стефан са ядно наяди
по сьрце жално нажали
извади ножче от нещеруе
та й главата удряза.
-Глава и пърха из кьщи
Изика дума думаше!
- Любо, Стефане, Стефане
Твоита майка, любо ле,
Тя била върла душманка.

Турчин робини караше

Турчин робини караше
До три синжира караше със роби
Първият шинжир, мале ле,
Са млади моми
Третия синжир, мале ле
Са отбор юнаци.
Най-напеж върви Тодорка,
Със мъжко дяте на ръце.
Турчин Тодорки думаше
-Фьрли, Тодорке, мъжкото дяте
да ми напреж коня вьрвиш
росата да ми биеш
да ми се коня не кваси
Тодорка из гора вървяше,
Ред по редом дърва хареса
Люлчица да си направи,
Детенце да си остави.
Де видя дърво хубаво
Отпаса повъс оит крьста
И ми люлка завьрза
И свалила тънко скуте
Люлката да е напраи
И си Диманчо сложила
И го люшнала и мъ запяла:
-Нани ми, синко Диманчо.
Га ватьр духне, дята залюля
Катуда га мине, да те накърми
Да растеш, синко, да пораснеш
От село на село дя одиш
За маика си да питаш
От робство да я отьрвеш.

Маро ле, мари, хубава
Маро ле, мари, хубава
Маа е млатна бялила
на тиха, не бял Дунава
отде минали винари
винари и рабажии
те си на Мара думаха :
-Маро льо, Маре хубава
яла вино да ти посложим
и вьрла бяла ракия.
Винари и работие
не ще ви мара виното
виното и ракията.
Най ви иска Мара момчето,
ммчето биволарчето
дето най-отпред вървяше
първата кола одеше
първата кола биволска
Маро ле, мари хубава
Нам йе момчето главено
главено пръстен менено
за него кораме виното,
виното и ракията
Мара ги люто покълна
Винари и рабажии
-И га вървите, вървите
до среда пътя на идте
Дано яребичка подфръкне,
биволе да се подплашат
виното да се удави
Както ги Мара покьлна,
така ги клетва стигнала.

Раде ле, изонджовке ле
Раде ле, изонджовке ле, мари
Раде ле, пазарджовке ле , мари
Що често, честиш, Раде ле
Н’аз пазар над Изонджово
-честем си, честем си, бате ле, мари
дано си видя някога
някога от нашто село, мари
од мамината роднина
на мама здраве да пратя, мари
на мама и на батко си
тено ми здраве да н’дойде, мари,
че той ме даде далеко
далеко, та на мнозина
на девет лели, левтери
на осем егрен девери, мари
Най-мънинкото деверче
Той си на мене думаше мари
Бульо, н’вясто
Остави бате, бульо льо,
Та вземи мене бульо льо
Мар’ мълчи, мълчи, деверче
Да те не чуе батьо ти
Той тебе жив не остава

Седи, Седи, Стано Льо
Седи, седи, Стано Льо
В градина под калина
под бял червен трендафил
под мораво леленче.
Из път върви старо харо
Старото си заминава,
левтерото остава,
той на Стана думаше:
- Стано, моме, Стано льо
набери ми, Стано льо
от твой ранен босилек,
от мораво леленче.
Коняя Стани думаше:
-НЕ набирай, Стано ле
не набирай, момне ле
девет села минахме,
девет моми лъгахме,
девет моми любехме,
девет моми лъгахме
и тебе ще излъжем.

Ой, Димо, Димо
Ой Димо, Димо, хубава Димо
луда л’ беше, Димо, твоята майка
тат те на низа сама проводи
жетва да женеш, Димо,
снопе да збираш.
Га женала, що женала
де минали църни цигани
те си на Дима тихо думаха
-Ой, Димо, Димо, хубава Димо
има ли, Димо, сянка дебела
сянка дебела, ода студена.
Сянка си имам, ода си нямам
брат ми одиа ся за ода.
Слънце захула, брат не дохула
че я хванали хубава Дима,
та я метнали в конска кола,
че я одили от село на село,
от село на село, от кьща на къща
га ушльоли в Димино село
на одер седят, ракия пият
-Ой мале, мале, Димина мале
стана дикис ай цьрна циганка,
че й плаче цьрно циганче.
-Ой мале, мале, Димана мале
додерали, мале, Димини рици
Димини ризи, Димини с иги,
ким ги дудира, ким ги хариза.

Сино Калинчо, Калинчо
Сино Калинчо, Калинчо
Кажи и, мама, болката
майка ляква да тьрси.
-Мале ле, ти Калинчова,
мойте са гряхи безкрайн.
Га по хайдутлук ходихме
на път си мале срешнахме
млад юнак с млада булчица
с мало си мъжко дятенце.
Я хми детето поисках,
поисках да го порадвам.
Яз ни го, мале, порадвах,
най го на рижен набодах.
Татка му, нале, накарах
в гората съчки да збира,
буен си огън да кладе,
майка му, мале, накарах,
ръжена да върти.
Дятенцето от ръжен продума:
-По-назад, мале, да тляе,
че ми сърцето изгоря.
- Да гори синко, да тляе,
тва е от вуйчо ти Калинчо.
Майка го люто покълна:
- Сино Калинчо, Калинчо,
девет си годин ти лежал,
и още девет да лежиш,
на игла да се подпираш,
през пръстен да се провираш.

Станке ле, Арабажийки ле
Станке ле, рабажиева, мари,
рабажиева, гьоргова,
чуеш ли, Станке ле, нал чуеш
що дума юрук за тебе, мари,
що дума, що хоратува, мари.
-Дойде ще лято проляте,
тръгне ще моми по гюлнюк
и ти ще, Станке ле, да идеш, мари
и я ще, Станке ле, да дойда.
На пътя ще ти застана, мари,
косъта ще ти оряжа,
наз пътя ще я разфърля, мари,
га минат църни цигани,
косъта да ти събират.
Ситно ще сито да правят,
ситно ще брашно сяят,
дето косъта ще падне, мари
честа курийка ще стане
там дето оите паднат, мари,
бистри кладенци ще станат.

Злато, Златна ябълко
Злато, Златна ябълко
ти са мене хвалеше
хем хвалеше и фърляше,
че ти вино не пиеш,
пък на вино мирисаш.
- Байне ле, бате Иване
снощи ми гости дойдоха
майчини братя мильонци.
Влязох долу в мазата,
вино да хми налея
вино и бяла ракия.
Ветрове се силно надуха,
Изгаси са кандиля,
изтури са виното,
та ми скутя намокри,
та на вино мирисам,
на вино още и ракия.

През село минат татари
През село минат татари,
Раде ле, бяло, хубаво,
всичките миром вървяха
Раде ле, бяло, хубаво.
Най-младото татарче,
сам той си миром не вървя

Раде ле, бяло, хубаво.
Възметна Рада въз конче,
Раде ле, бяло, хубаво,
Майка и подир търчаше
Раде ле, бяло, хубаво.
- Ако е с хубост, Раде ле,
Раде ле, бяло, хубаво,
Черен ми чумбер’ да пратиш
Раде ле, бяло, хубаво,
Майка ти черно да носи
Раде ле, бяло, хубаво.