“Нека отбележим, че поради кърджалийски гонения и поради по-гъстото колонизирзно гръцко население в Димотишко за българите в този край нямало възможност да се разселват, затова те са се преселили чак в М. Азия, където търсили по-спокоен и сносен живот. Така наречените “Малоазийски българи” или “Малоазианци” в по-голямата си част произхождаха от някогашната обширна Димотишка кааза. Това българско население е рупско и е дошло от източните Родопи”[3]
М. Ноколчовска - “Според изследвачите на историята на малоазийските българи най-рано се е образувало село Къздервент, в края на XVI и началото на XVII в. Сравнително старо е и село Коджабунар, вероятно от начaлото на XVII в. от което възникват съседните села Тьойбелен, Суют, Кобаш, Ново село и Киллик ....Досега на българската историческата наука стават известни общо 26 български села в М. Азия, с около 2 000 къщи и с 11- 12 хил. жители. Голяма част от малоазийските българи са изселници от Ивайловградско, предимно от селата Горноселци /Ибриюрен/, Камилски дол /Деве дере/ и Покрован.”
А в статията си “Белгарските села в М. Азия”, публикувана в “Известия на музеите от Южна България”, М. Николчовска по този въпрос пише следното:
“Най-голямо е село Коджабунар, Баленска кааза, Балъкесерски санджак. Теренна информация дава сведения, че към 1914 г. в Коджабунар имало 500 къщи. Според народното предание пътвите заселници били седем семейства, които построили седем къщи. Те били родом от с. Деведере (дн. Камилски дол, Ивайловградско), Димитишка кааза.
Притеснявани в родното си село от турския башибозук, лишени от възможноста да упражняват успешно стопанска дейност, тези хора били принудени да търсят спасение в Анадола. Установили се като въглищари, в един турски чифлик около град Бандърма. Собственикът на чифлика, доволен от трудолюбието на българите въглищари, им предложил да се заселят в неговото имение. Първоначлно тези хора се заселили в с. Киллик. Почвата в това село била черноземна и хората се сблъскали с трудности при нейното обработване, тъй като им липсвал необходимият земеделски опит присъщ на хорат от черноземните райони. Това наложило търсенето на такава почва, каквато съответствала на техните познания, натрупани в родното им полупланинско село. Така те стигнали до местността Коджабунар, чиято почва била червеница и изисквала агротехнически познания, близки до техния производствен земеделски опит. Другото което привлякло селяните в тази местнист, било големият извор, който течал изпод корените на вековен чинар. Той дал името на селото – Коджабунар (Голям извор), а от народа изворът се наричал Одата. Около Одата и благодарение на нея просъществувал живота на коджабунарци. Затова изворът бил одухотворяван, той се превърнал в място, където се извършвали всички традиционни обреди, все с Одата или свързани всички митологични представи на хората от това село. Жителите на някогашното село Коджабунар до ден-днешен си спомнят имената на някои от първите заселници на селото. Това са родовете Кервановци и Карадимивци от с. Камилски дол, Ивайловградско. От рода Шереметевци също основател на Коджабунар и досега има потомци, живеещи в с. Камилски дол. /Тук искам да спомена на уважаемия читател, че авторът пишеш тези редове е от този Шереметевски род. Прадядо ми се е казвал Димитър Атанасов Шереметов – заклан от турците в 1913 г/. Четвъртият известен род е бил на Пурналевци, наречен на името дърветата “пурнали” каквито много виреели в местността Коджабунар.
Карта - Тракийското издателство [3]
По-късно към тези първи заселници се присъединили нови, предимно от селата Ибриюрен и Хухла, Ортакьойско.
Споменът за основаването на Коджабунар от седем къщи има аналогоя с разказа на италианския пътешественик Салватори, който в 1808 г. пише: “Ще има два века, откакто седем челеди българи, преследвани от религиозни причини, напускат своите огнища и дошли да се укрият в тази местност...”. Не може да се твърди дали това е случайно съвпадение, или е легендарна аналогия в народната памет на тези българи.
Коджабунар било основано в имението на едър турски земевладелец, който бил доволен от трудолюбието на българите и нарочно ги поканил да се заселят. Те ползвали свободно придобитата чрез сеч, пожар и изкореняване обработваема замя, като плащали натурални данъци йошур и беглик. Поради изобилието на зелена паша през всички сезони на годината и гъсти вековни гори се развивало животновъдството без пастири. То имало преимуществено значение в поминъчната дейност на коджабунарци. Жителите на съседното село Мандър, което било разположено в равнинно място, в овата, говорят, че коджабунарци били предимно животновъди: “Коджабунарци със стоката бяха прочути, мандърци – със земеделие”.
Обработваемата земя на коджабунарци се ограждала с плет и се пазела от добитъка, който свободно се движел из необработваемата част на селското землище, обрасло с треви, храсталацими вечнозелени дървета като пурнале, пангалъци, измалъци, даулгия, дехня, зеленика. Поминъкът определял облика на селото. Първоначално то било пръснато сред обилната растителност около извора, който се оформил като естествен селищен център. Къщите били изградени от плет, колиби с читале, огнището се намирало в средата, покривът бил от ръжанка. С икономическото замогване на селото започнал напредък в строителството и жилищата. Къщите започнали да се иззиждат от камък, а покривите били керемидени. Те се наричали дуварлии къщи. Примитивното едноделно жилище, каквато била колибата, се заменило от жилище с повече помещения: къщи – стая с огнището, хаят – помещение, от което се влиза в стая с огнище, сайван – преддверие. Започна да се строят и двъетажни къщи. Дворовете около къщите били големи и в тях се помещавали хамбарите, плевните и дамовете. Това придавало пръснат характер на селото. Улиците били тесни, разположени радиално от извора към селото. Най-широка, права и настлана с калдъръм била улицата от Одата до църквата. Пред църквата се простирало селското хорище, а наред с нея се намирало училището. То било трикласно училище, в което обучението ставало гръцки език. Тези младежи, които отивали да учат по-натаък, били единици и се подготвяли за попове или учители.
По улицата от извора до църквата и училището се оформила постепенно селската чиршия. Като най-голямо и най-богато село, издигнало се постепенно в резултат на търговията с добитък и зърнени храни, Коджабунар било известно и със своите занаятчии, които задоволявали нуждите от занаятчийски изделия не само нуждите на местните селяни, но и на жителите на Тьойбелен и всички съставни на Коджабунар села. В селото работели двама кундурджии, няколко шивачи на потури, грижки и елеци, един коюмджия, около 12-13 бакалина, в чийто дюкяни се продавало всичко необходимо. Коюмджията, подом от Македония, произвеждал сребърни женски накити, пафти, копчета, гривни и пръстени. Развитието на занаятчийството и търговията превърнало Коджабунар в известно в целия Анадол българско село. Естествения прираст на населението и непрекъснатото попълнение с нови заселници довели до неимоверното разрастване на селото. По този начин от Коджабунар се образували и другите села.
Село Тьойбелен наброявало 220 къщи. В него се заселили хора от различни места на България. Първите родове, образували село Тьойбелен, били Кьосовци, преселени от с.Камилски дол; Чакъровци – от Самоковско; Дуровци – от Чирпанско; Чолаковци и Арнаудовци – от Горноселци. Времето на първоначалното заселване не се помни, но се знае, първите заселници били овчари.
Село Коджабунар просъществувало в М. Азия 300 години. Те са се съхранили етнически и културно сред инородното плътно обкръжение в Анадола и до 1914 г. окончателно и напълно са се изселили в пределите на своята родина България”
Окончателното изселване на малоазийските българи в България се извършва от 20 март до 11 юни 1914 г. по спогодба за размяна на бежанци между България, Турция и Гърция след Балканската и Междусъюзническата война. Общия брой на преселниците е 6 255 души, които са настанени в бившите гръцки и турски села и земи от Одринския вилает, присъединени към България.
Най-много преселници се заселват в Ортакьойско – 473 семейства с 2 202 души и настанени в следните села.
- В община Пелевун /в с.Пелевун, Железаре, Ленско, Костилково/ са настанени 178 семейства или 773 души от селата: Коджабунар, Тьойбелен, Аладжа баир, Ташкисе, Кубаш, Ново село, Баленска кааза Балъкесерски санджак
- В с. Лъджа са настанени 123 семейства или 591 души от с. Мандър.
- В Бялополяне /Акалан/, освободено от изселници гърци, са настанени 35 семейства или 164 души от селата: Коджабунар и Суют, Баленска кааза.
- В с. Свирачи /Зорназан/, освободено от изселници гърци и турци са настанени 75 семейства или 381 души от селата Коджабунар и Чаталтепе, Лапсенско.
- В с. Орешино /Козлуджа/, освободено от изселници гърци, са настанени 62 семейства или 293 души от селата Чаталтепе и Урумча, Лапсенско
- В с. Железино /Демирлер/ след изселване на турци се заселват най-напред българи от с. Испитли, Одринско, 4 семейства от Коджабунар, 20 семейства от с. Болустра, Малък Дервент и Кутруджа.
- В с. Кобиляно /Атерен/ се заселват българи униати от Лезгар, Малгарско.
- В с. Ленско /Кетенли/ се заселват българи от с. Караклисе, Димотишко.
- В с. Славеево /Айдонохор/ се заселват преселници от с. Ерменикьой, Узункьоприйско.
- В с. Гугутка – старо българско село, преживяло стражни кланета и опожаряване от башибозука през 1913 г. много от жителите му са избити или прокудени. Тук се заселват българи от с. Манастир, Гюмюрджинско. Много от последните се заселват в изоставеното турско с. Казак.
- В с. Мандрица – се заселват българи преселници от Голям и Малък Дервент, Софлийско.
- Село Ламбух е най-новото село в Ивайловградската покрайнина, основано около манастира “Св. Петър и Павел” през 1920 г. от българи – преселници от с. Голям Дервент, Софлийско и с. Испитли, Одринско.
/материалите по темата са от публикации в Интернет/
Отдалечени от големите български общности, малоазианци са лишени от достъп до съвременна българска книжнина и печат, липсват контактите с други българи, а това води до запазване на народния говор на дедите им. Така в началото на 20 век малоазийските българи говорят на един от най-старите български говори и с това превличат вниманието на научната общност интересуваща се от етноложко-езиковото развитие на българския език през вековете. Заобиколени от множество гръцки и турски села, българите са принудени да се адаптират и да усвоят езиците на мнозинството. По спомени на по-възрастните потомци на малоазианци почти всички, млади и стари преселници от Анадола, си служели говоримо с гръцки и турски езици, макар много от тях да са неграмотни. Не малка част от тези, които умеят да пишат и четат на български са самоуки. Това са причините, поради които новите думи навлизащи в малоазианския български език да са предимно с турски и гръцки произход. Българските училища в селата, в които ги има съществуват от 1873 г. до 1906 г.
Професор Стефан Младенов определя езика на малоазийските българи като един от южнотракийските и източнородопските говори. Известният наш етнограф Васил Кънчов го определя като "съвсем чисто тракийско наречие", а проф. Л. Милетич казва: "Те говорят в главни черти оня клон на рупския диалект, който сега преобладава южно от Марица, по цяло Хасковско".
Подобно на източните говори и в малоазийския е разпространено произнасянето на старобългарската гласна е-двойно като Я, омекотяването на някой съгласни - „Н“, „Л“, „Р“, „Т“ и други старинни говорни особености.
- Изговаряне на е-двойно са: бяше, излязе, двя, двяста, нвяста, вятер, чувяк, недяля, вряме, ряка, вяйка, гняздо'. Но в някой случаи e се изговяря като "а": цало, цали.
- Омекотено се изговарят съгласните в думи като: конь, тютюнь, огънь, соль, дюльбень (забрадка), шельбень (охлюв), день, копань, орань, кетень (лен), дармонь, лялька (картунка), Влидень (Великден), алать (олио), мъльчи, зеть, пъть, бать
- Особени показателни местоимения: соя (този), ноя (онзи), тяя (тази), няя (онези), сва (това).
- Особени притежателни местоимения: хи (и), хми (им).
- Ударение върху първата гласна в някой думи: жена, мома, дяте, ръка, нога, ода (вода), ряка, глава, ухо, око и др.
- Замяна на ч с ц: цървен, църноок, църница, цървя (червеи) и др.
- Омалителни: очиньки, ушиньки, дичиньки, мънинка, кунинка (колко малко) и др.
- Използва се звателен падеж в отговор на питане: Кък та викат? - Мене ма викат Стану (Иване, Димитре).
- съществителни имена: кулизма (икона), драмела (джанка), кочур (кочина за прасе), рапка (царевица), ропа (дупка в земята), бял лук (чесън), посарич (дрисльо), лахана (зеле), пиршюня (перушина), търкалета (колела), шушка (прашинка).
- глаголи: бъхте (бие), бендисвам (харесвам), сайдисвам (уважавам), калесвам (поканвам), докундисвам (обиждам), обидвам (навестявам).
- прилагателни: паратька (свободна), надупен (по очи).
- наречия: мърва(малко), меч-меч (пълзешком), възнак (по гръб).
В изречение:
“Рюкни сяя дичинки да дойдат тува”. - Викни тези дечица да дойдат тук.
“Калотишка калмана Стана, ката день паратька.” - Блазя и на кумата Стана всеки ден е свободна.
