четвъртък, 30 октомври 2008 г.

Родове. Родови пространства
/Зл. Атанасова – Курсова работа „Родът в пространството на живите и мъртвите с. Камилски дол. Ивайловградско”/

„......И така, както една дума отваря или затваря врата, началото на речта е оня момент, който се оказва придружител на читателското внимание. Затова предварителните думи са необходими дотолкова, доколкото те, случайно откъснали ни от градския делник, ще ни изпратят в музея на собственото ни лично минало. И това минало ще се окаже особено, защото то всъщност е настояще. Намира се извъм нас, но в същото време го носим със себе си. И ни се струва, че там времето е спряло. Движението е едва забележимо. Постоянството на разрухата е видимо. Запустели домове. Бивши домове, превърнали се в приют за бездомници, редом с настоящи домове с цветни градинки и пердета по прозорците. Непривично пуст площад, затворен магазин, кръчма.
Институщийте дремят поради липсата на ангажименти – кметството, поща, църквата – всички са притихнали. Библиотеката – заклщчена и без библиотекар; училището – от години е без врати и без прозорци, а в двора му растат само бурени. Най-близкото болнично заведение е на 20 км.
Единствено в малкото останали обитавани домове и привечер (когато докарват хляба) в кръчмата-магазин могат да се чуят разкази за младостта и миналото, пазени само в нечии спомени; шеги и ирония за настоящето и тревоги за бъдещето на следващите поколения, изгубили се някъде в шумните градове.
А това, че селото с времето все по-малко ‘шуми’ за себе си, никак не ни дава правото изцяло да ‘заглушим’ съществуването ну. С тези думи нямам предвит нещо по-различно от намерението да напомня за противоречивите ни наследства, от тежеста на които трудно можем да избягаме, като се има предвит статута ни на наследници. Хората в селото стават
все по-стари и все по-малко на брой. Това обаче не ни дава правото да забравяме за тяхното съществуване.
Един поглед към българското село би забелязъл редица връзки между тях, хората, живели и живеещи някъде там и нас, хората които сме тук. Това наше тук е може би резултзт от онова там. И едно съвременно поколение – колкотои да се размива в съвременното понятие за поколение – дори и да не иска да мисли себе си свързано с миналото, не може да отрече връзката между себе си и предците си.
Разбира се, далеч съм от мисълта, че хората бягат от връзката с предците си. Просто се отдалечават днес от тях и живеят живот, различен – като ежедневие и като празник – от своите родители, баби, дядовци, прародители.”[Зл.Атанасова]

Колко рода са създали селото? Кои са тези родове? Колко от тях са просъществували до днес? Отговорите на тези въпроси може би ще трябва да потърсим в митовете, легендите и преданията:
От автора на „Записките” разбираме, че „Първите жители на това село били скитници овчари......в началото селото е било населено от няколко овчарски къщи”.
А разказваната някога от баба Киница легенда гласи: „Най-напреш са биль два дъба, сетне са пусналь филизи и отсетне станал баирь ”
Дядо Димитър Куманов /Митчо, роден 1912г./ ми разказа легенда, която знаел от своята баб Куманица, живяла над 90 години, която легенда гласи следното:
Селото е създадено преди около 500 години от седем рода /изброява имената на сегашните родове в селото/ Отначало те живеели разделени. Колибите им били пръснати из селското землище, но после се обединили и създали днешното село. Мястото, което те избрали било обрасло с вековна гора – „карагъчи” – брястове, между които имало голям вир. Те харесали това място заради водата. А брястовете изсекли, за да си направят колиби.”
Дали точно седем са били родовете и дали точно тези родове са създали селото – това не се знае.
От „Известие на музеите от Ю.България” на М. Николчовска / стр. 105/ четем : „Най-голямото село е Коджа Бунар ....Според народното предание, первите заселници били седем семейства от с. Деведере....това са родовете Кервановци и Карадимовци, Шереметевци и Пурналевци” а на стр.109 четем: „Първите родове, образували с. Тьобелен /пак в Мала Азия/, били Кьосевци, преселници от с. Камилски дол.”

Според дядо Димитър Куманов, няколко семейства от техния род Кумановци /клон на рода Акъловци/, се е изселил в М. Азия, точно къде обаче той неможе да си спомни. „Това е станало преди около 300 години, но те тръгнали доста по-късно, преди тях имало и други. Там те били известни като Мителевци /Мителевите/, тъй като в рода си имали много Митьовци. От М. Азия се завърнал някой си дядо Димитър с двамата си сина и се заселели в Пловдивско /Брани поле/. А след това единият син се е изселил в бургаско/.”
„Те знаеха, че коренът им е от с. Камилски дол, знаеха, че сме роднина, ама не се тазихме като такива. Това са 300 години, хората се отчуждават.”
От казаното по-горе стават ясни следните неща:
- По всяка вероятност изброените шест рода: Кервановци, Карадимовци, Шереметевци, Пурналевци, Акъловци, са основателите и на с. Камилски дол, за седмия род, ако е имало такъв, най-вероятно да е нямало представител в изселването.
- Само за Шереметевсския и Акъловския родове има потвърждение, че са стари родове, просъществували са и са се запазили до днес.
По въпроса за останалите четири /три/ рода - Кервановци, Карадимовци, Кьосевци, Пурналевци в селото нищо не се знае. „Нямал е такъй родва в селту”. Едва ли обаче е възможно те да са изчезнали и на тяхно място да са се появили точно толкова на брой нови редове.
По време на работата си установих, че всичко, се знае и помни в селото за тези родове е времето от преди около 200 години. /а предишните 300 ?/
Най-логичното обяснение на този въпрос е може би следното:
При по-подробното запознаване със схемата на родословното дърво на Шереметевския род, а и при другите родове, /за тези именно 200 години/ прави впечатление фактът, че всеки един клон от рода след III-то поколение има собствено име – Стасните, Тяньвите /Тяниченьте/, Станкиньте, Танашкиньте, Яниченьте, като само някои от тях носят фамилията на рода Шереметеви. /виж. по-долу схемата с родословното дърво/

Ний сме Стасните, пък ня съ Шерметкиньте. Роднина сме, мъ те съ уд друг род

По всяка вероятност родовете Василовци, Пирюнчовци, Суроловци, Туджаровци са потомци на тези „изчезнали” родове. Всъщност изчезнали родове няма, просто по някакъв начин родовите им имена са претърпели някакви промени. Някои от родовете с течение на времето са се разделили като всеки от клоновете на рода е приел ново си име, различно от това на стария род (Мителевци). Други пък са взели името на някой


известен с нещо прадядо от рода. /Чиляковци – дядо Чиляка платил три турски лири, за да му дадат това име. „Чиляк” – хуманен, човечен/. Знае се, че Чиляковци и Акъловци са някакви роднини. Най-вероятно е чиляковския род да произхожда от Акъловския.
По всяка вероятност така стоят нещата и с Василовския род – дядо Васил е един от братята в по-следващите поколения. Баща му е дядо Димо. В този род това име е често срещано. По всяка вероятност Василовци са от цитирания по-горе Карадимовски род.
Основните трудности, с които се сблъсках при опитите ми да установя броя на родовете в селото и произхода на наименованията им, бяха следните:
- Почти всички казваха, че са роднина с всеки, макар и много далечна.
- Всеки от по-възрастните хора имаше прякор (псевдоним), тъй като имената през поколение е повтарят (пълно съвпадение в трите имена). Поради това назоваването на даден човек се извършва почти винаги не с името и фамилията, а с името и прякора му; ако има такъв, ако няма такъв, то с името и прякора на дядото или на баща му. (Буза Кольо, Буза Гочо, Бузкин Стотир – Това е прякор на някакъв си дядо, който никой не помни – „дядь Буза”. В превод думата „буз” – озн. „лед”).
Някои фамилии са приели тези прякори за свои фамилни имена – Лодкареви – името е дошло от това, че те са имали лидки (гемии) и са превозвали хора и стока от единия бряг на реката до другия по времето когато е нямало мост; Гайдаджиеви – някой от прадядовците е бил гайдар. Налбантови – потомствени налбанти (подковачи на коне и волове); Арабаджиеви – колари; Дюлгерови – строители; Овчарови – потомствени овчари.
След няколко поколения хората от един и същи род, но с различни фамилии считат себе си за хора от различни родове, но знаят, но знаят, че са някакви роднини (напр. Лодкареви и Арабаджиеви са от един и същи род - Пирюнчовци). По този начин са били създадени някои от по-новите родове, като вече никой не си спомня от кой род са произлезли: Суроловци („сурови глави”), Кандили, Палазови, Киневи, Танасакчьинте, Караденезкиньте, Чупарькинте, Топачкиньте, Хореткиньте, Казаковци, Челебийкиньте.
Родове са се създавали и в случаите когато мъжът е бил приселник (другоселец), но се женел за жена от селото и оставали да живеят там; Аданеви („дяд’ Адан’ е бил грък”), Бабаильчо, Стратиеви, Русеви, Пашмаклиеви, Кандилеви.
Сегашното състояние в селото що се отнася до брой родове, наименования, родови територии, гробищни пространства, а също и взаимовръзките между отделните семейства, роднини и родове е принлизително следното:

Ако не най-големият, то поне един от най-големите родове е:
Шереметовския род (Шереметкин’те), както по брой на хора, така и по отношение на пространството, което той заема в селищната територия. Не се знае откъде този род носи наименованието си. За хората от рода казват, че са уравбовесени, спокойни и ценени в селото.
По всяка вероятност Малкото гробище е създадено от и за този род. В териториално отношение родът е компактен т.е. събран на едно място. Това означава, че когато с годините родът се е разраствал, не е бил ограничаван относно пространството /т.е. дори и в годините когато този род се е разраствал все още е имало свободни терени. Това неминуемо навежда на мисълта, че този е един от първите родове който се е заселил по тези земи/. Родът почти изцяло е събран в източната половина на Горната махала. Изключение прави само един клон от рода – този на дядо Стоян Шеремета, който е в Долната махала.
Подобни са нещата при Василовския род (Василовци). Родът е изцяло разположен в Долната Махала (вероятно тя е създадена от този род) и също един клон от рода – този на Димитър Димов – живее в западната част на Горната махала. Мъртвите си те погребват в Голямото гробище. Василовци е синоним на нервен, силно обидчив и сръдлив човек.
Пирюнчовци (Шомандраковци) – третият по ред, но не и по голенина род. Простира се в северо-западната част на селото като на изток достига до Шереметевци. Как е получено наименованието на рода не се знае /вероятно е прякор на някой прадядо/, но в селото това име се използва за нарицателно когато някой говори бързо,от нетътпение прекъсва събеседника си и не може да „държи” езика си зад зъбите си, изказва тайни или разпространява клюки, буквално „дрънчи като пиринчено звънче”. Погребват мъртвите си в Голямото гробище.
Акъловци – „акъллии” – все поучават, за всичко „дават акъл”. Териториално този род е разделен на две части, които са разположени в най-северната и най-южната част на селото, както в Горната, така и в Долната махала. Погребват в Голямото гробище.
Чиляковци - Този род е разпръснат из цялото село, но къщата на дядо Чиляка е в непосредствена близост до северните Акъловци. За дядо Чиляка се знае, че е бил хаджия. Когато се връщал от Божи гроб, до къщата му го носили на ръце, по пътя той хвърлял дреби монети. И си купил от турците този прякор за три турски лири. Мъртвите си погребват в Голямото гробище.
В селото живеят и някои по-нови родове и фамилии, които нямат връзка с никой от изброените родове. Те са заели свободните пространства в Горната и Долната махала, както и това между двете махали. По такъв начин селото е добило днешния си облик. Сега то има около 100 къщи и около 100 жители, по един или двама в къща, някои от къщите са необитаеми, а в други през годината (най-често през пролетните и летни празници) се връщат за по няколко дни потомците от градовете.
Родови взаимоотношения
Тези планинци или по-скоро полупланинци са били принудени от обстоятелствата да живеят в една сравнително „затворена” общност. Чрез бракове те се сродявали помежду си. Но като се има предвит малкоя брой родове (7) и големият брой години от съвместното им съществуване (500 години) и за най-непредубеденият човвек става ясно, че след определен брой поколения понякога браковете са ставали и между роднини, па макар и далечни.
Въпросът със степенуването на родството стои горе-долу така: само хората от съответния клон на рода се смятат за много близки роднини, с останалите клонове на рода са просто роднини, а с други родове, особено ако е през поколение или две, са далечни роднини.
Разбира се имало е забрани относно сключването на бракове между роднини – невъзможно в рамките на един и същи род. Най-възрастните хора са казвали кой брак по отношение на на родството е възможен и кой не. Но ясно е, че това правило или е имало изключения, или предпазната системата като такава не е била чак толкова съвършена. Може би за отрегулиране от части на този проблем са били вземани някакви мерки. Голяма част бабите и прабабите от селото са другоселки – хухленки и ибриюренки /с. Горно селци/.
Убедих се, че действително всеки в селото е роднина с всеки, макар и с някои далечна. Убедих се също, че цялата тази плетеница от взаимоотношения е много трудно да бъде разгадана, ако не и невъзможно. Основните трудности, на които се натъкнах са може би следните:
- Единственият източник на сведения по този въпрос са спомените на старите хора от селото.
- Някои от хората, живели в предишните поколения се знаят само с по едно име или само с прякора им.
- В някои клонове на родовете съществува пълно дублиране на трите имена през едно поколение.
- Изследваният от мен въпрос се ограничава в ранките на периода само за последните около 150-200 години от съществуването на тези родове и обхваща последните седем техни поколения – „ду седму куляну” – до тък хората знаеха.
За да не обременявам разказа си с прекалено голям фактически материал, и за да направя нещата по-разбираеми, спирам се само на взаимоотношенита на Шереметевския род с другите родове през различните поколения. Самият аз съм потомък на този род /по баща „коренът” ми е от Шереметевци а по майка – от Василевци/ и на схемата съм в шесто поколение.

В I-во и II-ро поколение не се знаят имената на прабабите и от кои родове са дошли в Шереметевци. От схемата се вижда, че от II-ро поколение на Шереметевския род има баба /?/, женена в Пирюнчовския род. Това означава, че част от следващите поколения на този род /нейните деца и внуци/ са братовчеди със съответните поколения от Шереметовци.
В III-то поколение от Шереметовския род баба Неделя отива в Суроловци. Следващите поколения на двата рода са братовчеди.
В IV-то поколение две баби от Шереметовци отиват в Акъловци. Една в Пирюнчевци /от II-ро поколение вече имаше такава/, и една в Чиляковци, а от Чиляковци една баба идва в Шереметевци /това е баба ми Тяна/.
В V-то поколение една баба от Шетеметовци отива в Суроловци и една идва от Василовци в Шереметовци /това е майка ми Злата/.
При по-обстоен анализ се установява следното: третите поколения от Шереметевци и Пирюнчевци са първи братовчеди. Четвъртите поколения са втори братовчеди. От четвърто поколение на Пирюнчевци една баба отива във Василовци /това е другата ми баба – Гела/. Децата й са от V-то поколение на Василовския род и са братовчеди на Пирюнчовци. Но по линия на баба Гела са братовчеди и със Шереметевския род. т.е. посочената връзка в V-то поколение е между трети или четвърти братовчеди. /Това са майка ми и баща ми!!/. Това обаче е станало известно едва в деня на сватбата, когато пристигнала една от по-възрастните сестри на баба ми, омъжена в друго село – „Защо хми давате да съ женят, те са четвърти братчеди?”
Подвърждение на твърдението, че всеки в селото е роднина с всеки макар и далечна, може да се види от схемата и отнасяща се най-вече за VI-то поколение т.е. моето. В Шереметовския род братовчедството ми варира от първи до четвърти /за различните клонове на рода/. С Василовци от първи до четвърти. Братовчед съм с Чиляковци, Пирюнчовци, Лодкареви, Лодкареви, Акъловци, Суроловци, Налбантови ... и всички други/. Ако изследванията не се ограничат само върху Шереметевския род, а обхванат всички родове от селото, за цялото време на съществуване – пет века, картината на родството между родовете значително би се усложнила. А като се има предвит практиката отделни клонове на родовете да се преименуват в някои от поколенията като отделни родове /изкуствено нарастване на броя родовете/, то възможно е броя на родовете, създали селото да не е седем, а значително по-малък. /Възможно е баба Киница да се окаже права!/
Имена
Най-често срещани имена в Шереметовския род са:
- мъжки имена:
1. Димитър – то се среща почти без изключение във всички разклонения на рода
2. Атанас /Танас, Танаш, Начо/ - също едно от често стещаните имена през поколение.
3. Георги /Гочо/
4. Илия
5. Ангел /Гиньо/
6. Стоян
7. Кольо
8. Куман
9. Иван
10. Костадин
- женски имена
1. Митра – най-често срещано име. Вероятно произхожда от мъжкото име Митьо.
2. Ленка /Елена/
3. Мара
4. Мария
5. Велика
6. Стойка
7. Димка - вероятно произхожда от мъжкото име Димитър.
Името на новороденото се дава от кума при кръщаване. Кумът еднолично определя името на детето, той не е бил длъжен да се съобразява с желанието на родителите относно името на детето. Ако иска може да го кръсти и на свое име. С това се обяснява и наличието на по-рядко срещани имена в рода /Кумът е от друг род/. Веднъж назовано, името на детето от кума, никой никога не може да го промени /вж. Родилни обичай/. Всяко новородено приема своето име, бащиното и това на дядото, а не на фамилията. /Само някои клонове на рода носят фамилията Шереметови/. Във връзка с имената се наблюдава следната особеност: Никога баща и син /две съседни поколения/ не са с една и съща фамилия. Фамилните мена в даден клон на рода са две и паралелно се предават през поколение, т.е. дядото и внука са с еднакви фамилии, а бащата на детето с друга.
Примерът който ще приведа е следният:
- прадядо ми – Димитър Шереметов /прякора му дори е бил „Шереметчето”/
- дядо ми – Атанас Димитров Атанасов – би трябвало вместо с фамилия Атанасов да бъде Шереметов
- чичо ми – Димитър Атанасов Димитров
- братовчед ми – Атанас Димитров Атанасов
- племеника ми Димитър Атанасов Димитров
т.е. Фамилийте са две и се предават през поколение, освен това не само, че дядото и внука имат еднакви фамилии, а имат пълно дублиране на трите си имена.