Обработка и съхранение на хранителни продукти
Изсъшаването на плодове за зимно време е било твърде разпространено. Сушели се главно дренки, сливи, диви круши, “киселици” – дива ябълка. Те се разстилат върху дъски или тави и “решета” и се оставят няколко дни на слънце. Най-често така разстланите плодове е можело да бъдат видяни лятно време по покривите на по-ниските къщи или плевни, където съшенето става най-безопасно от кокошките, пресетата или други животни. По-едрите плодове – круши, ябълки, биват сушени като се нарязват на тънки резени “нацепват се” и също се поставят на слънце. През зимата от тях се приготвя “ушаф”. /Варят се, а след това в сместта се добавя захар/. Дините и пъпешите се поставят на тъмно и сухо място в “мазите” или в житото.
Запазването на зеленчуците става най-често във формата на т.нар. “туршия”, “трушия”. Трушията се прави главно от пиперки “капички” и зелени домати. “Наклава” се и зеле “лахна” поставят се в подсолена вода “прясул”, “рясул”. Слагат се в дървени каци “качета”с дървени обръчи, и с дървени похлупаци.

“каче за трушия” 1 - “цидилу”; 2 –“мях за сирене”; 3 – “бурилу”

Месото, освен сушеното във вид на пастърма /заедно с костите/ и освен соленото в “качета”, както и сланината, бива запазвано и във вид на “създърма” /само от овчето тлъсто месо/. За тази цел се сварява добре месото на цялата една овца, отстраняват се костите, посолява се и се насипва – още топло – “фъф мешини”. През зимата се яде – от сместта се отчупва колкото е нужно, загрява се и се яде като готово ястие.

При топенето “маста” на прасето пръжките се оставят в маста. Тази смес се нарича “кавърмъ”, “каврама”, а самите пръжки се наричат “кацанки”.
Млякото за по-продължително време се съхранявало под формата на сирене. Още докато е прясно “гу подсирват с ягнешка или ярешка маье”. Тази мая се взема от “сирището” на стомаха на сукалчета агнета или ярета. Една малка топчица от тази мая, стрита и размита на кашица е достатъчна за подсирване на около 10-15 литра мляко. След като се подсири млякото се разбърква с ръка и бива преливано в “цидилу”, “цидилка”. За цидило се използвало специално рядко тъкано памучно платно “дюльбень”. Обикновено в къщите или мандрите цедилото виси насред помещението, закачено на дървена кука “ченгель”. След като се прецеди, в цедилото остава по-гъстата маса на сместта, а течността от това прецеждане се събира в съд, поставен под него и се нарича “суроватка” или “цвик”. Сиренето се посолява и се слага в качета или мехове “тулуми”, които са правени от агнешки или овчи кожи. А цвикът се служи само за храна на свинете. В други случаи от прясното мляко се добива масло. Събира се в “гюруци”, т.е. големи делви и се държи в тях докато прокисне. След това прокисналото мляко се слага в дървено “бурилу”, за да се “избърка”. Самото “бъркане” се извършва с удряне отгоре с дървено бутало, докато маслото се отдели и изплува на повърхността. Млякото което остава след отделянето на маслото се нарича “бърканица”, “бъркану мляку”. Чрез преваряването на “бърканицата” се получава извара “олашик”. Него също прецеждат като сиренето, за да се отдели “цвикъ”. Маслото се съхранява в по-малки или по-големи делви, а “олашика” се съхранява както сиренето.
Кожите от добитъка, главно овчи, кози, говежди и свински се запазват за по-дълго чрез изсушаване, специално говеждите и свинските биват разпъвани на тавана или в плевнята. От тези кожи си правили цървули “цър’ули”.

Цървул от свинска кожа

Кожите от дивеч биват обикновено одирани “на мешина”, т.е. неразпаряни по гърдите и корема и се изсушават като се пълнят вътре със слама и след това се окачват на сухо за да съхнат.

Приготвяне на ястия.
Приготвянето на храна не отнемало много от времето на някогашната селска домкиня. Повечето от времето си тя била на полето или е била зает с отглеждането на добитъка. Основната храна за почти всяка селска тряпеза е била предимно – хляб, лук, сол, сирене.
Един от най-съществените елементи при приготвянето на ястията е била водата. Тя се донася в жилището от селските чешми в дървени “ведрици” или в медни котли “бакъри”. Като съдовете за събиране на по-голямо количество вода в запас са служили големи котли “казани”. Най-често пиенето на вода в жилищата и на полето е ставало от “стомни”, които са били със широки “гърла”, без отделен “пирус” за пиене, но имало и такива със специална “цицка” за пиене, който се намира на горния край на дръжката и се наричат “стомни с пирус”. Не е било прието вода да се пие директно от котела. Може би това травило е било прието от хигиенна гледна точка – за да не се замърсява останалата вода. “Наште уд бакъра ода никугъ нь пиеха, може и ей сигя да е нальята – саму уд стомни съз запушки. Бакъръ можи и каласъс да е.”
Кратуните са били твърде разпространени като съдове с универсално предназначение – за “гребване” на вода, за носене на вода – “лялька”, за пресипване – “хунийка”.
Като постоянен съд за носене на вода от овчарите, говедарите и земеделските работници е бил “бъкълът”, дървен съд подобен на бъклица.

1, 3 – “лялька”; 2 – “хунийка”;

Огънят е бил най-съществената принадлежност на всяко жилище, така необходим и при приготвянето на ястията. Огнището се е намирало като по правило в някой край на помещението “къщата”. То е било снабдено със следните най-необходими принадлежности: железни щипки за разравяне, прибиране на огъня, за изваждане и поставяне на различни неща в него. Тези щипки се наричат “мъша”, “мъшъ”, в предната си край са извити, в задния им край е поставена метална лента, която ги предпазва от прекомерното им разтваряне. За слагане на огъня на съдове, които не могат да бъдат окачвани пълни служи “пръстья”. По вида на формата си тя бива два вида: триъгълна и кръгла.

“Пръстья”

Коминът на огнището се нарича “бужак”. В това огнище са пели “пити”, “зелници”, “търкалачи” /вита баница/. Пекли са дори хляб в малки количества, за целта са използвали груби пръстени тави, наричани “понци”. Те се похлупвали отгоре с железен /ламаринен/ капак ”връшник”, този връшник след похлупването се затрупвал с жарава. За печенето на хляб в по-големи количества се използват специални пещи: “хурни”. Обикновено тези пещи са ниски, подър им е измазан с тънък пласт глина. Отвън също са измазани с глина но примесена със плява. Отгоре са покрити с каменни плочи “тикли”.

Вадене на хляб от “хурна”

Меленето на брашното е ставало на “одинци” /воденици/, построени по доловете и реката. Много често употребявали и ръчни мелници. С тях се мели “булгурь”. Тези ръчни мелници се наричат “хромели”, състоят се от два кръгли камъка – горен и долен с диаметър около 50 см. дебелината на всеки от камъните е около 7-8 см. Долният камък има в средата дупка, в която е забито дърво, в което има забит пирон. Този пирон служи за ос на малка дъсчица. Горният камък има отвор в центъра си, в който отвор влиза тази дъсчица и го държи за да не се измества от остта при въртене. През този отвор се пъска с ръка по малко жито и същевременно се върти горният камък. За да става по-лесно въртенето, горноят камък е снабден с дървена “дръшка”. Мели се седешком, а “хромелът” епоставен на земята.

“хромел”

За счукване на сол и пипер се използват цилиндрични дървени “кутели”. Чукането става с дървено “чукалу”. За чукане на лук за “таратол” или за в ястията служат малки дървени панички “гаванки”.


“Кутел” “Гаванка” “нъшкви” 1–“лопата за хляб”; 2 – “кръг”

Тестото за хляб се меси в голямо корито, издълбано от едно дърво, което се нарича “нъшкви”, или “нъшкуви”. Преди замесването на хляба брашното се отсява със “срумка”, която има кръгла форма. Хлябът обикновено се замесва с “квас”. В “нъшкувите” квасения хляб остава, докато “втаса”, след което го размесват “разимат го” на “самуни”. Размесването става върху “кръг”. След това се поставя на “хлебни дъски”, върху която предварително се постила “месаль” и стях се отнася до пеща. След изпичането хляба обратно се поставя в тях и стои там докато бъде изяден.
Приготвяли са и други тестени изделия /ястия/, като например “качамак”. Той се прави само от “рапчену брашну”, като във вряла вода над сравнително постоянен огън постепенно се сипва брашното и постоянно се бърка с “точилка” или дървена лъжица. Бъркането продължава докато кашата се сгъсти до толкова, че да стане трудно бъркането. Качамакът е готов когато тестото започне да се отлепва от съда и бъркалката.
Ако времето е “посно” в така приготвения качамак слагат “петмез”, ако е “блажно” – сланина или сирене.
“Трахана” представлява пшеничено брашно, замесено с малко вода и направено на дребни гранули, след това изсушено.
Широко известна е витата баница “пита”, “клин”, състояща се от тънко разточени тестени листа, посипани със ситно сирене и свити на тръбичка, след което извити спираловидно една след друга във формата на кръг в тавата. Изпичането става на “връшник”. Тази баница се нарича “таркалач”. Ако баницата не е вита, а тестените “листа” са насложени едно върху друго и сиренето е помежду им се нарича “дипла пита”.
Още се правят различни видове “кулачки” и тутманици. Те се правят с дебело разточени кори, които са пропити с мазнина.
Почти всички тестени изделия се правят върху кръга. При месенето постоянно използвани прибори са “точилката” и малка триъгълна, желязна лопатка, с която се остъргват нъшквите или кръга от полепналото тесто. Нарича се “угрипка”, “грипка”.
От зеленчуковите ястия може би фасулът е на първо място по значение ястие. Нарича се “варью”. Употребява се както със, така и без прибавка на мазнина.
Лятно време най-често срещаното ястие, особено на полето е “тартол” - /таратор/. Приготвя се от счукан чесън, сол, оцет и “бърканица”.
Начини на хранене. По време на работа на полето или при пасане на добитъка, храненето е ставало просто на земята. Отдолу обикновено се постила торбата, в която се носи хляба и върху нея се поставя извадения хляб, сирене, лук и друга суха храна, която се носи. Сухата храна се яде непосредствено с пръсти.
В жилищата се слага ниска кръгла масичка, направена от дъски, наричана “суфръ”, “сенье”, “сения”. Върху нея се слага нарязания хляб, а по средата чиния с яденето. Ако яденето е течно “манджа”, храненето става с лъжици, най-често дървени, ако е по-гъсто /каша/, “топи” се със със залък хляб, хванат непосредствено с ръка. Това става дори и тогава когато има вилици “бънелки”. /6/

“суфръ”

По-старите само слагали на коляното си кърпа, да избърсват ръцете си в нея, когато стане нужда да поемат стомната с вода или бъклицата с вино. На гостите също се давала кърпа./6/
Когaто на софрата се пренесе баница, тя се изважда от тавата и се поставя върху софрата. Средата на тази баница се изрязва и се поставя в страни, а вътре в средата се поставя “паницата с манджата”.

Товари и превоз
Пренасянето на товари на гръб е било нормално и често срещано явление. За тази цел са съществували по-малки или по-големи “турби” “торба” ушити от домашен плат. При работа на полето в тях са носели храната си. За пренасяне на храна в по-големи количества се използват “дисаги”, т.е. двойна торба или по скоро две торби, съшити на краищата на парче плат и по този начин могат да бъдат носени удобно на рамо или “задянатьи” на магарето.
За пренасянето на по-големи товари на гръб – жито, царевица, брашно са използвали “чвела”, “чвялу”. Пренасянето е ставало само на къси растояния, като носачът е силно наведен и целия товар лежи на гърба му. Вода са си носили от “чушмета” в котли “бакъри” и стомни. “Бакърите съ носят пу два нъ рамот с тваричка /кобилица/”. Тя е направена от здраво дърво, огъната по средата, на краищата на което има два нареза за окачване на котлите.
За по-тежките товари при прибирането на посевите, сеното - “сянту”, царевицата – “рапката” и “рапкувинъта”, дървата за огрев и “шумъта за лишниците” са използвали с волска кола. “Куландрисвахме саму с пу четирь търкалета”.[6]. /На следващата картинка са показани частите на една такава кола/

Първата част служи за окачване на ярема “буиндрука” и се нарича “аръш”. На предния край аръша, от горната страна има приковано криво дръвце, което заедно с аръша обхваща ярема. Аръша се прикрепя към тази част с помоща на клинове “чивии”, “чувия”, като едната може да бъде по дълга отдолу и служи за подпиране на аръша. Задната V- образна част на аръша е закрепен за здраво буково дърво което се нарича “дингиль”. В двата си края той е така изтънен, че да могат да се поставят колелата. Над него се поставя късо дърво с кръгла дупка в средата и две правоъгулнив краищата, което е закрепено за остта с “чивии”. Това дърво се нарича “астък”. На двата му края се поставят дървени колчета, леко раздалечаващи се в горната си част. Те се наричат “климии” и служат да закрепят “канатите” или “сирените”. Подвижната част е дърво закрепено с желязна чивия и може да се върти около нея. Този клин е известен като “баш чувия”. Всички тези части заедно с двете колела представляват предницата “прешницата” на колата. [6]
Задницата се окачва към предницата чрез дълго право дърво, което се нар. “упашка”. В единия си край то има дупка през която преминава “баш чувията”. Опашката е скачена със задницата чрез клин наречен “чувия на карлангъчките”. А “карлънгъчките” са две изкривени дървета, които се представляват връзката между опашката и задната част на колата.
Конструкцията на предните и задните колелата е еднаква с тази може би разлика, че предните са по-малки. Наричат се “търкалета” /”търкале”/. Централната и основната част на колелото е “главината”. От нея излизат дървени спици заколинени здраво в главината и наричащи се “пърмаци”, върху краищата на всеки две от тях са набити дъгообразно изрязани дървета, така сглобени те формират периферията /кръга/ на колелото. Най-отвън колелото има метален обков. А за да се запазят главините от нпукване те били намазвани с катран, а също така им се набивали железни обръчи “хълки”, “хълкъ”. [6]
За товарене са слагали “дюшеме” отдолу и “канати” от страни, те били сковавани от дъски. За превозване на снопи са слагали канати с “шишьуве” /”шишьва”/ или са използвали т. нар. “снопски скеле”. Колите са теглени с волове. Те са запрягани в “буиндрук”, той се състой от две успоредни дървета. Горното е по-дебело и извито за по-плътно прилягане към вратовете на воловете. Тези дървета са скачени с два клина, забити отгоре на долу наричат се “жегли” или “вътрешни жегли”.
С “коването” на добитъка понякога са се занимавали самите стопани. Твърде често обаче са ползвали услугите на професионални ковачи “налбанти”. Воловете се коват в легнало положение “изратени”.
Налбанинът кове с чукче, преди това обаче изрязва и почиства добре копитото. Поговата част на копитот се нарича “търнак” – за да може да “легне добре петалата /подковата/” и след това “ги закувава с муфове” /”муфвъ”/ - това са вид метални пирони. Основната част, тялото на тези пирони не е кръгло /цилиндрично/, а е с формата на много издължена и заострена пирамида. Главата на тези пирони също е със по особена форма, като при това главите на вече закованите пирони стърчат доста над повърхността на подковата, това гарантира по-добро сцепление и устоичивост на крака при ходене и особено при теглене на товари. [6]
Мулетата, конете и магаретата се подковават стоешком, като един човек държи съответния крак, прегънат в коляното – животното стои на три крака и налбантинът кове. Преди години налбантите сами си приготвяли “петалите” като ги изрязвали от ламаринени шини купувани от пазара.
Воловете са се връзвали с оглавници от кожа или “мишинь”, наричани “юлари” или просто с въженце за рогата.

Облекло

Мъжка носия
Ризата се крои от памучно или ленено платно. Тя е къса до над коленете. Състои се от един цял плат – “майка”, която е прегъната на раменете и преминава откъм гърба, така че се получава предна и задна част, на предната има кръгъл отвор за промушване на главата, от него надолу е цепнато и е направена “пазвата”. Отстрани са съшити ръкавите. Те са от цяло платно. На ризата се пришива якичка от бяло платно.
Върху ризата обикновено са обличали дреха без ръкави, вълнена или памучна – “илекь”, краищата му при облечено положение се разминават и горният се закопчава с телени копчета за които има направени “ельмеци”. Но има и такива елеци, закопчаващи се по средата на гърдите “ферменета”, те били изработвани от тъмносин “шаяк”, обшити с “гайтани”. Зимно време носели друга дреха със същата кройка, но подплатена с кожи наричали я “гриж”. В миналото бельо “дольни гашти н’ носеха”. Върху долните гащи или направо /без тях/ е обличана дреха от “диметно” – вълнено или памучно и с тъмен /черен/ цвят, която дреха се нарича “потури”. В горната си част те имат ”чукурлук” през който минава “рукузунь”. На всеки крачол има “пу енъ жоба”. Върху чукурлука на потурите се опасва “повъс” най-често червен или черен, той е широк 20-35 см, а понякога дълъг до 7-8 “лакътя”. С него се опасва корема високо под гърдите и ниско до слабините. Среща се и друг начин на опасване с често усукан “повъс”. Върху пояса понякога се опасва “тасмъ”. При топло време, върху ризата са обличали “шаечна” дреха с дълги ръкави “интирия”.
За предпазване от дъжд и при лошо време са носели дебели вълнени или козякови връхни дрехи стигащи до под коленете. Наричат се “клашникци”.
Краката са обути в цървули “цър’ули”, те са се правили от необработени и изсушени свински кожи, като страната с козината е била оставяна навънка.
Преди да се обуе цървулът, на крака са обували “навуие”. Навущата се увиват високо до под коляното и се пристягат с “тасми”.
На главата си обикно носели “зъбулена” кърпа /лятно време/ или “капа”, “кълпак”. Не е било прието мъжете да ходят гологлави “гашоглави”. Косата си стрижели късо с обикновена ножица. Брадите бръснели с бръснач “?”.

Женска носия

Деведерския женски хор на фестивал в Копривщица

При женската носия “хорма” има значително по-голямо разнообразие, отколкото при мъжката. Ризата – основната й кройка пак се състои от един плат “майка” – прегънат в областта на рамото и образуващ “предница” и “гръп”. За главата е изрязан кръгъл отвор и от него надолу е направена “пазвата”. Покрай отвора за главата е пришита малка “икъ”. От двете страни на предницата и гърба има “кълки”. Ръкавите са от цяло парче на дължина на ръцете до пръстите.
Върху ризата се облича “хустань”. Този фустан има сравнително проста кроика. Върху фустана се препасва “скутьник” – престилка с преобладаващ червен цвят. Отгоре се облича дреха подобна на блуза от черно памучно платно наричана “гришка”.
Забраждане – на главата си носили “тура” – забратчица слагана като шапчица на главата и връзвана с подбрадник ”побараничка”. Тази шапчица е така съшита, че през нея да преминават “плитките” на/от косата. Върху турата се забражда “тестимель”.
Косите си сплитали на “плитки”, като при това техният брой е различен, към краищата им наплитали конец, който се нарича “хунда”.
Като накити носели “ушници” – обеци, наниз от пари, привързан пред ръба на турата над челото и дръги “драндульки”.
В празник или при по-хладно време слагали “летак” с ръкави, съшит от черен шаяк, тази дреха без ръкави се нар. “касак”. Понякога в празнични дни вместо фустан носели “фуста” – бродирана по краищата с “мани - маниста”. А лятно време вместо “тестимель” са използвали “занкуле”.
Забраждането е ставало с кърпа, прегъната диагонално, като средния връх се спуска над плитките и към гърба, а двата странични се завързват под “плитките” или се прокарват под тях и се завързват отгоре на главата. Има и трети начин, където двата странични края се завързват под брадата.
По възрастните жени на кръста си носели шарен “повъс”, с ширина 20 см и дължина до 2 м.
Обуват се с шарени “журате” и “папуци”.

Селище и жилище
Селото е изградено от по-големи и по-малки неправилно разположени и отделени един от друг дворове. Посоките на улиците са преди всичко в зависимост от терена, произволно кръзтосващи се, стръмни и излизащи във всички посоки извън селото.
Дворът е имал четириъгълна, кръгла или близка до тях неправилна форма. Обикновено на северната част на двора, с лице на юг се строи къщата „къштата”. Непосредствено до нея е бил „яхъра” за воловете и конете. След „яхъра” следват „кучина за кокошки”, „кочур за свине”, „пляньва” и „саия”. Пред кочините обикновено е била „хурна за ляп”. Голяма част от дворното място е заделено за „хармань”.

Във всеки двор се намира и малка градинка – главно за цветя „китки”, магданоз и други. В тия миниатюрни градинки, заградени с висок плет може да има засадено и някоя овошка „имиш”. Оградите на отделните дворове са от каменни „дувари”, или плет от „драчки”, наслагвани между рятко набити колове – „коле”. Затварянето на входовете е ставало с „порти”, „портички”, най-често те са направени от пръти като вместо пирони са използвани дървени клинове. От едната страна, на две или три места се привързва към последния кол от плета, но така, че да може свободно да се завърта около него. За да стои права, когато е отворена, от двете и страни на другия й край се заковават две подпорки „подперички”.
От къщите се срещат както едноетажните, така и двуетажните. Като разликата между тях е била, че при двуетажните е имало изба, която се използвала за „дам” или „потън”, използван за прибиране на волове, говеда и коне. Разпределението на стаите в къщата е показано на схемата;
Стаята се наричат „къща” – „къщата с огнище” /3/; „горна къща”/2/ - служеща за склад на вещи и хранителни припаси; „худаи”/1/ - служещи за спане през лятото, зимно време се поставя печка. От предната страна на къщата имало широк навес /5/ от общия покрив, подпрян на няколко „дирека”/6/. Този навес се нарича „чардак” ако е на втория етаж и „сайван”, „цъвана”, „цъванка” ако е на първия. Стените се изграждали с плет от къси пръти и измазани с глина или с „дувар” от камъни.
Покривани били с каменни плочи „тикли”или с керемиди. Покривът се държал от хоризонтално поставено дърво, подпирано от „попове”. Гредите са сложени на стените, когато последните не са с „дувар” се наричат „табани”.

Върху тях се поставят вертокално „паянти” – където ще бъде стена и „диреци” – където няма да има стена, както е например при „сайваните”. Върху диреците и по средата на къщата се слагат дебели и яки греди. Върху тях се поставя още една греда на която вертикално се слагат няколко „попа”. Встрани под наклон се спускат гредите на стрехите, наречени „мертеци”.

Върху последните се наковават по-тънки издялани дървени „пъргии”, върху които се слага кал с която се лепят керемидите. Пода „земетъ” бил „излепяван” с глина – „елавица”, а стените белосвани с вар.
На втория етаж се качвали по стъпала „скали”, построени отпред. От стълбите се влизало в голямо предверие и от него се стигало до всяка една от стаите. Стената до която се гради огнището винаги е била изграждана с камъни. В „къщата” където е огнището или предверието имало определено място, където се слагат съдовете за вода, често пъти там в стената са забити дървени клинове на които се окачват котлите „бакърите”. Това място се нарича „ченгель” или „бакърник”.
Обикновено до срещуположната на огнището стена се слагат всички постелки и завивки през деня, а вечер се постилат на пода за спане и сутрин постелките се прибират. За тази цел на това място има съвсем ниско одърче, за да се избегне влагата от глинения под. Нарича се „въсреп”.
Вратите са били с доста висок „прак”, и са се отваряли, затваряли и заключвали с помощта на метална дръжка „резе”, поставена от външната им страна и „запинка” на вътрешната.

Най-често срещаният предмет от покъщнината са били столовете за сядане – „столва”, „стольчета”. Прави впечатление, че те са били много ниски – до 25 см. Най-често срещани са столовете с форма на полумесец – изрязани от дъска и подпряна на три клина, които са и краката на стола.
Жените особено при хранене, сядат „на колянце” – единият крак е свит в коляното и е на пода, човекът е седналвърху него при стъпалото, другият е свит и е стъпил на пода. Това седене се предпочита от жените поради удобството му лесно да стават трапезата, като същевременно се хранят и те с другите.

Друга покъщнина е люлката, в която децата спят у дома и на полето. Тази люлка се прави по следния начин: на гредите /или на срещуположни стени, на които се набиват клинове/ се завързва въже „на два ката”, по средата си то трябва да е леко провиснало към земята. Около въжетата се поставя парче плат /одеало/. Самото поставяне на плата се извършва така: застава се с плата под въжетата, след което двата края на плата се прехвърлят през въжетата от външната им страна и се ививат около тях. Краищата на плата се застъпват на дъното на люлката. Такава е и люлката, която се използва на полето. Разликата съществува само в начина й на закрепване. Строи се под някое клонесто дърво, за да се използва сянката му. Единия край на дървото се връзва за ствола на дървото, а другия за специално поставено, наклонено дърво, като единият му край е на земята, а другият фиксиран в клоните.

люлка

С отглеждането на децата са свързани и други предмети от покъщнината. Това са така наречените „вайнички”.

„вайнички”.

Специални нарове /легла/ за спане не е имало. Постелките се застилали направо върху пода с „хасър”. Нареждат се възглавниците една до друга и там лягат всички от семейството, в следния ред: бащата, майката, най-малкото дете, след това по-големите, според възрастта, като най-голямото заема другия край. Завиването се извършва с обща завивка от една, две или повече черги. А зимата с „кузнарь”. Сутринта чергите се вдигат, изтърсват се и се слагат на „въстреба”.

„Нужниците” се строели на затулени места, зад плевните и сравнително далеч от къщата.

За прибиране на сеното, сламата и плявата за храна на добитъка се строели плевни – „пляньви”, /ед.ч. „пляньва”/, „саманлък” – „салми”. Плевните обикновено се строели продълговати със заоблени краища. Вратата се намира кум единия и край. Покрита е винаги с „ръженина”.
За зимно време се срояли „саи”, в които нощуват овцете и козите.

Родилни обичаи
Обичаите свързани с раждането в селото не се различават от същите в Тракия и България. Тези обичаи са добре описани от различни автори етнолози и затова ще се спра съвсем накратко на този въпрос.
Бременната се нарича „трудна” или „бряменна”. Докато още не й личи, бременността се пази в тайна, защото се смята, че ако се разчуе, бременната помята. Бременната извършва всички домакински и полски работи доколкото положението и позволява. Смята се че колкото повече се движи, толкова то-лесно ще роди.
Съществуват обаче някои конкретни забрани, които целят лесното разждане, осигуряват нормалност на детето и предпазване бременната от заболяване.
- Бременната не бива да прекрачва въже или да убива змия, защото пъпната връв се увива около „гушата” на детето и то се задушавало.
- На бременната не се позволява да яде заек, тъй като детето ще е много плашливо.
- Бременната не бива да се вглежда в икони, защото детето щяло да бъде кривогледо.
- Не бива да се присмива на „нямо” и „сакату”, защото нейното дете ще се роди със същия недъг.
- Вярва се, че бременната не износва плода си, ако види, че някой чде нещо и не и даде от него.
- Бременната не може да краде каквото и да е, защото белегът от откраднатия предмет са появява върху кожата на новороденото. Същите последици се получават и ако бременната се стресне, уплаши се и се хване някъде по тялото.

Познаване на пола. Когато коремът на бременната жена е остър и напред – момче ще е, когато е „дюкме”, т.е. бременната е с разширена талия – момиче ще е.
„Ни съ пузнавъ лесну – вързану чвялу,.... т’ва сии уд Госут улом.”
Родилният акт се пазел в най-строга тайна. Когато раждането ставало у дома, родилката се уединява в плевника ”пляnьвата” или в кошарата, а бабата прерязвала пъпната връв.
Първото повиване ставало в бащината риза. Понякога раждането е ставало на нивата. Пъпната връв са рязали с нож или сърп. „За да е работну дятету”.
При раждането на детето се извършват редица дейности, които са от магическо естество:
Едни от първите грижи за новороденото е поставянето под възглавницата на детето на различни предмети („Бял лук и паричка, нитите, ножици и ножове”). Тези предмети се държат там до 40-тия ден. Огънят е средство за прогонване на злото, той не се гаси в помещението на родилката. Родилката и детето напълно се изолират от външния свят след залез слънце.
Важен момент след раждането представлява закранването. В повечето случаи се поканва друга жена да захрани детето. Тя трябва да има свое кърмаче, всичките й деца да са живи и да е добра по характер. Смята се, че след това новороденото и детето на тази кърмачка трябва да се уважават като братя /или брат и сестра, ако децата са от различен пол./
Първото окъпване става като във водата се пускат разни билки – за здраве. Във водата пускат още сребърна пара и счупват прясно яйце за същата цел. След окъпването детето се намазва обилно със свинска мас, за да не се напуква кожата му. Посоляването на детето става след третия ден, „за да не мирише потта му на лошо”.
Новороденото и още некръстено бебе наричат „бебенце” или „цуренце”. Като покровителка на родилката и детето се счита св. Богородица.
„Родилни пити” се месят два пъти. Първата пита, обикновено я правят веднага след раждането или на следващия ден. Тя е предназначена за св. Богородица. Намазват я с нещо „благу” и с нея захранват родилката, а дояждането става от „думашните”.
Втората пита се нарича „смингаль”. Сега броя на питите е много по-голям. Те се начупват на „залги” в тави, заливат ги с олио. Месачките на тези пити са специално поканени. На „смингалья”се канят близки и роднини, това е всъщност и разгласяването за новороденото. След като се „надруби смингалья” всяка от поканените жени взема по малко за в къщи, а останалата част се изяжда от гостите. Има и допълнителна „гозба” – сварен фасул.
Строго се спазва правилото, детето да се кръщава скоро след раждането, защото се бояли да не би да умре некръстено. „Грихута е да’н е кръстину.” За кръщаване бабата го носи до църквата, от там отиват до дома на „калтатата”. Името на детето неможел никой да знае до кръщаването. Само кумът е знаел как ще го кръсти. „Пък сигя още уд майката н’е панналу и знат имету”.
Пълзенето на детето преди да проходи се нарича „мечене”. „То съ мечь.”
Когато детето проходи месят няколко пити „дипла пита”, нарязват ги на малки късчета /с големина по една две хапки/ и майката ги „раздава” по селото. Тя е „применена” и раздава не само по къщите, но и на всеки срещнат по улицата. На всеки на който е дадено парче от питата, дава за детето някаква пара /лев, стотинки/.
Когато детето стане на година, „калманата” му донася пита „колак” и го „пременя”.
Когато на детето падне млечен зъб, вземат този зъб и го хвърлят на покрива на къщата с думите: „На ти кокален, дай ми железен /сребърен/”

Сватбени обичаи
На сватбите се е гледало като на твърде отговорен момент от живота на човек и тя не може да се повтаря с лекота, както при другите начинания.
„Чвяк еднъш съ ражда, енъш съ жени, енъш умира”.[9]
Сватбите са ставали около Димитров ден, както и през Коледните празници. „Саму приз Великте пости и приз жътва н’ станват.”
Момите и ергените преминават през известен период на „любене”, преди да се вземат. По-малката сестра на момата, не бива по никой начин да играе на хорото, докато по-голямата не е омъжена, не бива да се облича с по-хубави дрехи, не може да се омъжи по-рано от нея. Поискването на момата или инициативата за оженването на младите става официално винаги от страна на младоженика или от неговите близки. Страната на момата е пасивна. Най-напред се изпращат посредници „мумаре”, които да поискат момата или да разберат доколко родителите на момичето са склонни да я омъжат за момчето. Такива посредници се изпращат обикновено след като младите са се уговорили помежду си. Но това правило не е задължително и не винаги се е спазвало. /Чувал съм, че имало „адет” когато се роди момченце „да му нарекат едно момиче”. Като порасне обаче „може да си залиби и друга.”/
Ако родителите на момата не са склонни да я дадат и решат да откажат окончателно, казват: „Нашта мума е малкъ, не ни е за главене мумата, търсете си на другу мясту”.
Ако родителите на момата, а и момата са съгласни, още при първото идване на „мумарите” се съгласяват. Но гледат да не се съгласят отведнъж, защото не било хубаво, щели да се смеят на момата.
„Най-малку еннна ньдяля ги разкарват – да пумислим, казват”.
След като „мумарите” получат съгласие на момините родители и на момата и след като го „притвърдят” понякога с малък „нишан”, следва „главеш” – годеж. От момкова страна се дава т. нар. „гулям нишан” – той се състои от „дубли, пендаре, елтъни”.
„Главешът” обикновено се провеждал шумно с много гости, с угощение на което са били канени хора от момкова страна. На годежа обикновено се договаряли да „чеиза” – какво трябвало да се даде на сватбата от момина и момкова страна. Тогава обикновено се договарял и денят на сватбата.
След годежа момъкът се наричал „главеник”, а момата „главинца”. Те ходили главени различно време /1 – 2 години/. На главените не се позволявало да се срещат насаме до сватбата.
Поканите за сватбата стават с „калесване”. Калесват младежи от страна на младоженеца или моми от страна на невястата с ракия и китка.
За сватбата се приготвят специални знамена „пряпури”. Пряпурът се приготвя от моми. „Пряпурът” на булката е от бяло платно /кърпа/, а на младоженецът е червен. На върха на пръчката се забучва ябълка. Пряпорите се носят от „девери”. Девера – това е по-малък брат на младоженеца /ако има такъв/ или братовчед, „пубратим” или „ратлик”. В деня на сватбата деверът с пряпура е качен на някое високо дърво от двора.
На този ден най-важните лица са: „ньвястата”, „зетя”, „калманата”, „калтатата” и отчасти и „девера”.
Кумувете се довеждат и изпращат с гайда. Без кумувете сватба не става. Важни лица са също „зълвите” и „лелите”.
Обикновено маршрута на сватбеното шествие е бил следният: от дома на младоженеца неговите сватбари тръгват с младоженеца и девера да заберат кума от дома му. От кумовете отиват в дома на младоженката. От там, заедно с „ньвястата” и нейните родители отиват в църквата, а след венчавката всички отиват в дома на младоженеца.
Строго се спазвало правилото, отиването до църквата и връщането от там да не става по един и същи път.
Извеждането на невястата от дома й става от баща й, като я води за кърпа, вързана за пояса й. Когато отвеждат невястата в чуждо село, ергените от невестиното село искат откуп от сватбарите. За да получат откупа, те преграждат пътя с волски коли и каруци. При подобни случаи обикновено разправии и свади.
След венчаването в дома на младоженеца слагат трапеза, на която най-напред сяда „калтатата”, и той разрешава на другите да седнат. Младоженецът и булката стоят прави зад кума и калманата, дотогава, докато кума им разреши да седнат.
След като им бъде разрешено да седнат, започва даряването на кумовете, като най-напред се дарява кума, след това и калманата. След тях невястата дарява родителите на младоженеца и роднини. Сватбата е угощение, което продължава до вечерта. Колкото и да е студено времето, тази трапеза е на двора. Вечерта кумовете се изпращат от младоженците с музика.
Тук в рамките на няколко страници едва ли бих могъл да опиша подробно всичко, което се е правило на една някогашна сватба. Това едва ли е възможно и едва ли е нужно. По важното според мен е да се отговори на следните няколко въпроса: Какво в крайна сметка представлява една сватба? Как или с какво да си обясним всички действия и постъпки на младоженците и техните близки на този ден?

/..................................................следва продължение............................./?

Погребални обичаи
Тайнството на живота и смърта винаги са вълнували въображението на предците ми. „.... т’ва сии уд Госут улом”. Което ще рече, че съдбата на човека е предварително /още с раждането му/ предопределена, но не се знае кога точно ще дойде краят му. Разкриването на тези тайни те търсели в различни предсказания, тълкуване на сънища, или от безпричинни случки с животни или предмети. /виене на домашното куче – „гласно оплакване на мъртвец”, пеенето на кукумявката върху някоя къща – „някой ще умре”, самоотварянето на вратата, самоогасване на „кандилуто” или лампата – „вещаят нещастие”, сънуването на дюлгери или градена на къща се свързва с „гроба, с вечното жилище”/.
Агонията на умиращия се нарича „бере душа”. А бълнуването му – „общува с умрелите”. Тежкото умиране се обяснява обикновено с греховността на душата на умиращия . При настъпване на агонията запалват восъчна свещ и я слагат в ръцете на умиращия, които са кръстосани върху гърдите му. Вярва се, че душата пътува по тъмни пътища и за да не се обърка и трябва светлина. Съществува обаче стремеж всячески да се облекчава агонизирането. По това време около умиращия се забранява да се плаче или да се вдига шум. Подобно плачене „преполовявало” душата и умиращият се мъчел много.
Докато бъде погребан, покойникът се пазел твърде строго за да не бъде прескочен от котка или друго животно. Над /през/ него не се подава нищо, нито се ръкуват. Това винаги се мотивира с вярването, че ще „вампиряса”, т.е. ще стане вампир.
След издъхването, се следи очите на мъртвия да не останат отворени, защото и друг щял да умре. Известяването за смърт става с редки удари на черковната камбана.
Тялото на мъртвеца преди да бъде погребно се окъпва или по измива. Във водата слагат босилек, „за хубава миризмъ”, ако е мъж, непременно го бръснат. Счита се за грешно, ако това не се направи.
След окъпването мъртвият се облича в чисти дрехи, препочита се всички да са нови; ако няма такива, поне една дреха трябва да е нова, най-вече обувките. Вярва се че покойникът има дълъг път към онзи свят и ако е бос, много би се измъчил. Твърде често за погребението си жените пазят венчалните си дрехи – риза и „хустань”; на онзи свят по тези дрехи се разпознавали съпрузите.
На умрелите девойки и младежи се обличат младоженчески дрехи и се слага венчален венец. Често родителите на погребаните девойки раздават на присъстващите дарове като на сватба.
Вярва се, че мъртвите имат същите нужди в гроба както и живите. Затова в ковчега или в гроба се слагат плодове, хляб, тютюн, огниво и прахан, бутилки с вино и ракия. Смята се мъртвия носи тези неща със себе си на оня свят, затова често се изпращат „армагани” и на по-рано починали хора. В ръцете или джобовете на умрелия се слагат пари с цел той да се „откупва”, „да се отплаща” на онзи свят, „да плаща борчове”.
Мървецът се оплаква от близките му със силен глас. Оплакването „нареждането” съдържа спомени, характеристики на мъртвия, възхвала на добрите му качества, покана да се върне от там където е отишъл, за да види окаеното положение на близките си който в оставил. Понякога има дори укори, че ги е оставил сираци. Оплакват само жените, „мъж’ету н’е вият, срамотъ е за мъж’ету”.
Тялото на мъртвия се поставя в ковчег от дъски. До „гробету” то бива отнасяно на ръце или откарвано с волска кола.
По пътя към гробището на няколко места, обикновено на кръстопът, спират, като мълчат и не се обръщат назад.
След пристигане на мястото, ковчегът се сваля от колата и се поставя върху купчината пръст, направена при копаенето на гроба. Близките на покойника се прощават с него, като най-близките го целуват по челото, а другите само го докосват. След това с помощта на капак ковчегът се затваря. С помощта на две въженца, поставени на около 40-50 см напречно от крайщата на ковчега, той плавно се спуска до дъното на гроба. Върху отвора на гроба се поставят няколко големи каменни плочи, като гробът не се запълва с пръст. Върху плочите се прави купчина от изкопаната пръст, а върху нея се поставят клони „драчки”, за да не се разравя от животни. До главата се слага дървен кръст с надпис. В този си вид гробът остава за педиод от една година и едва тогава се подравнява, огражда се и се поставя надгробна плоча.
Напускайки гроба, близките на покойника се връщат в дома му, измиват ръцете. Това най-често става върху сечивата, за „да измият лошото” от себе си. След това им се предлага храна /обикновено фасул/, вино и ракия.
Всяка сутрин до 40-тия ден след погребението жените посещават гроба и правят „преливане”: палят свещи и кандило на гроба и го „преливат” – поливат с вода и вино. Посещението става мълчаливо не се оплаква. На 40-тия ден се прави голям помен, като на гроба се донасят ястия, пшеница, хляб, „колачки”, и др., раздава се „за бог да прости”. Този помен се прави и в дома на мъртвия и на него присъстват всички негови близки, защото се вярва, че душата последен ден е на земята и се сбогува с всички. На близките на мъртвия се подаряват различни вещи и предмети. А на побратимите или някои от близките се купуват дрехи и обувки. Следващите помени са на три месеца, на девет месеца, на година /тогава гробът се подравнява/, на три години – след три години мъртвите се споменават само на задушници.
Задушниците стават няколко пъти в годината в съботен ден: преди Великия пост, преди Успение богородично /15 август/ и Архангелов ден /8 ноември/. На гробищата се ходи и на големите празници /Коледа, Великден – „Влидень”, Георгьовден – „Гьоргидень”, Димитровден – „Димитрудень”.
Траурът „жалеене”се изразява в облеклото и държанието на близките на мъртвия. Жените в траур носят черни дрехи и черни забратки „чумбери”. Краищата на забрадките се връзват под брадата, а не над главата, както обикновено. Накити не се носят, дори и косите не си сплитат за известно време.
На погребението мъжете ходят гологлави „гашоглави” и след това в зависимост от колко е дълбок траурът не стрижат косите си и не се бръснат. Известно време /около година/ жалеещите не работят в седмичния ден, в който е починал техния близък.
Представите за задгробния живот са в голяма степен повлияни от църквата. Вярва се, че душата стои на земята 40 дена и пожелава пак да се всели в тялото, но като го види „разложено”, отлита. Вярва се също, че към полунощ мъртвите излизат от гробовете си и се разхождат, затова нощно време през гробищата не бива да се минава.
Душата напусне ли тялото, то остава безжизнено. Отделената душа притежава същите нужди както и живото същество. И според това дали добре или зле се отнасят живите към нея и тя формира своето отношение към тях – приятелски или враждебно. Неможейки да се върне пак при живите в мъртвото вече тяло, тя привлича тях към себе си. С това се обясняват и различните действия и обичаи, някои от които имат за цел да педрадят пътя към живите, да го отстранят по-далеч от дома.
Не вярват в прераждането. „Кой кък е ушлол там, н’ съ върнал да каже какво е там”. Не вярват и във връщането на душата в новородено, ако и то да е кръстено на някой мъртъв.
Тук обаче е характерна една особенност: ако мъртвият /дядото/ е умрял скоро /или е умрял млад/, на негово име не се кръщава първороден син на някой от синовете му, но следващият син вече може. Кръщаването на новороденото на името на мъртъв по-скоро се тълкува като подновяване на името на мъртвия, отколкото прераждане или връщане на душата му.

Гробището и култът към мъртвите
Гробището от митологична гледна точка е сакрално място, обитавано от мъртвите. Според някои представи нощем – това е интервала от време след залез слънце, до първи петли, човек не бива да линава покрай него. Местата за гробища се избират в близост до землищата, най-често под вековни дъбови дървета, които се почитат като свещенни. Често те са разположени около оброчища. /З. Атанасова/
Селото е разположено в малка седловина, ограничена от два склона, съответно от изток /по-нисък/ и от запад /по-висок/. Те са с направление север-юг. На тези склонове се намират двете гробища на селото – Малкото „Малкут” и Голямото „Гулямту” гробище „гробе”. /по-долу са показани приблизителните схеми на гробищата, както и взаимните разположения на родовите пространства в тях/

Малкото гробище „Малкут гробе”. Това гробище е разположено на едно сравнително голямо плато, намиращо се на изток от селото. То е с неправилна форма и има площ от няколко декара. От север и отчасти от запад и юг, то е ограничено от преминаващи покрай и през него пътища. Като на север то е в непосредствена близост със селските къщи, а на изток граничи с обработваеми площи. Южната част на гробището е значително по-голяма и е разположена от двете страни на пътя, докато северната обхваща само частта на изток от пътя и е значително по-малка. До гробището идват три пътя – единият от Горната махала, другият от площада и третият от Долната махала. При погребение се използват само първите два.
В последните десетилетия гробището се е разширявало на изток по цялото си протежение, а на запад само в южната си част. Тези по-нови гробове са иззидани с мрамор и бетон, поставени са огради и каменни плочи с надписи.
На около 50-60 м от центъра на това гробище на север има вековен дъб, под който е поставен каменен блок с формата на кръг с диаметър около 2 м. Този каменен блок се нарича „Сен’ета”. Под този дъб до „Сен’ета” е имало малко параклисче т.нар. „църквичка”. Тук при тази „църквичка”, под този дъб са правили курбан на Гергьовден – „Гьоргидень”. Може би особен интерес представлява фактът, че на това място е ставял панаир, тук е било „хорището”, тук са се пели песни, тук са се играли хора. /на около 20 м от гробището!!/

Подобни църквички е имало още на две места. Едната в местността „Върбата” на около километър североизточно от селото. Там е имало три дъба и чешма (сега един, а чешмата е преместена). На тази църквичка правили курбан и палели свещи само през лятото. Тук правили и молебен за дъжд. След това събирали пари за курбана „да сь платят ерфинету”.

Третата църквичка се е намирала в най-южната част на селото. Там ходили да се молят на св. Богородица „светъ Богрот’цъ”. Тази църквичка също е била построена под вековен дъб /вече изкоренен/ и в близост е имало, и сега има чешма.

Голямото гробище „Гулямту гробе”
Това гробище е разположено на западния спрямо селото хребет. Растоянието между него и селото е около километър. Формата му е приблизително правоъгълна. Разположението му е паралелно на селото, следвайки посоката север-юг. През и покрай него преминава път, който минава и през центъра на селото и го дели на две – северна и южна половина (Горна и Долна махала). Този път се явява условна граница между съществувалите някога махали. На изток от селото той преминава южно от Малкото гробище. Това гробище е на по-висок „баирь”и е по-голямо по размер. Тук погребват всички родове освен Шереметевци „Шерметькин’те”. В основната си част /около 80 %/ територията на това гробище представлява родовите територии на следните родове: Пирюнчовци, Акъловци, Василовци и Чиляковци и най-вероятно там да има погребани мъртъвци от родове, които вече не съществуват.
И в двете гробища няма някакви „особени” места, в които да се погребват самоубийците или непокръстените новородени деца. Хората от селото си спомнят, че началото това не е било така. Самоубийците най-често били погребвани в гробището, но в някой страничен край. По този начин се подчертава изключването му от родовата група. Като грешно се третира и умряло непокръстено дете. С избързване на кръщенето и даване на име на детето се цели избягването на подобна ситуация. Всички тези погребения се възприемат като нехристиянски. Погребението им се извършва без свещенник, не им палят свещи, правят им помен само на 40-тия ден и въобще ги лишават от обредите, които осмислят като християнски.
Опредлянето на родовите пространства в тези гробища, както и самите схеми са доста приблизителни. Това се дължи на следните причини: първата – прекалено сложните междуродови взаимоотношения, а втората – липсата на достатъчно информация за най-старите гробове, които са разположени в централната част на гробищата. Тези части са обрасли с храсти и дървета. Тук гробовете са много стари, голяма част от тях са пропаднали или въобще не личат, а на други липсват каменни плочи с надписи. Самите гробове са очертани с вертикално наредени каменни плочки „тиклюшки”, като някои са понасипани с пръст, а други са на едно ниво със земята.
Съществуват и има запазени гробове, които са сравнително по-нови /от преди 100-150 години/ и имат каменни плочи с добре запазени надписи. На плочата наред с надписите, има и рисунка, която показва професията /занаята/ на покойника.
Например, ако е мъж – рало с впрегнати волове – орач, земеделец, ако е жена – жена с кобилица с менци „тваричка с бакъри” или жетварка със сърп.
На въпроса ми „Защо тези гробове са в такова състояние”, ми бе отговаряно: „Тя гробва съ толку старь, чи никуй н’ ги зна чий съ. Енно вряме нямал такъй плочь с написану”. Въпреки това обаче стигнах до интересни резултати: „Малкут гробе” принадлежи почти само на Шереметевци /Шереметовския род – ако не най-голям, е един от най-големите родове в селото/. При по-подробно изучаване на това Шереметевско гробище, се забелязва следната закономерност, която се спазва най-строго при погребенията: до прадядото се погребва дядото, до него бащата, сина, внука, но те се погребват не рамо до рамо, а в редица, т.е. наблюдава се едно радиално разположение на гробовете, като към централната част на гробището се намират най-старите представители на рода.

Гробовете на всяко следващо поколение създават свой концентричен пояс около това централно ядро. Като се има предвит прогресивното нарастване на броя на членовете на рода с течение на годините, логично е да се предположи, че всеки следващ пояс ще бъде с по-голяма концентрация /брой гробове/, в някои случай това би довело до липсата на място в това родово гробище. Отчасти този проблем е бил разрешаван по следните начини: понякога жените са били погребвани в гроба на по-рано починалия им мъж, син – погребван в гроба на отдавна починалия му баща, дъщеря в майчин гроб.
Старите хора от селото знаят точно мястото къде точно ще бъдат погребани и в последните години от живота си, те преживе посочват мястото си за гроб на някой от близките си.
При погребение, за да бъде мъртвецът при рода си, се налага понякога да се разкопае някакъв стар, неизвестен никому гроб. В много от случаите такива гробове са почти заличени и никой от селото не знаят кой и кога е погребан там. Дори понякога не подозират, че на това място има гроб. Това може да се случи при разрастването на родовото гробище на голям и сега съществуващ род по посока на по-малки родови гробища на отдавна изчезнали стари родове, т.е. извършва се един вид „наслагване” или застъпване на родовите територии.
Когато се наложи да се изкопае нов гроб, някой от рода посочва мястото. Мястото се почиства, изсичат се храстите, но не и дърветата и когато започнат да копаят, установяват, че са разрушили някакъв много стар гроб, за който никой нищо не си спомня. Но вече е много късно да се избира ново място, не само поради суеверие, но и по простата причина, че в територията на родовото гробище съвсем „чисто” място няма, а трябва да се спази и изискването: мъртвият трябва да бъде в непосредствена близост до гроба на баща си, ако е син или до съпруга си ако е жена. Максималното изместване на нов гроб, ако въоще това стане, е от порядъка на метър, два от посоченото място. Ако при разкопаването се попадне на някакви кости, то те се събират, измиват се /поливат ги с вода/, слагат се в торбичка и се поставят в краката на този когото погребват. Хората от селото казват, че в такива случаи тези мъртъвци на оня свят се карали, защото в един гроб им било тясно:
„На но свят съ карат, оть нь съ фата в един гроп, тясну хми” – „на оня свят се карат, защото не се побират в един гроб, тясно им е”. Това разбира се важи само за чужди хора.
Проблемът „ограничено пространство” е бил решаван и по друг начин. Цял клон от даден род си е създавал своя собствена територия на съвсем „чисто място”, но в рамките на същото гробище.
Точни отговори на въпросите от кога съществуват гробищата? И кои са били първите им „заселници”? е трудно да бъдат дадени, ако не и невъзможно. Единият от пътищата които използвах, за да дам някаква приблизителна датировка, беше да се опитам да преброя концентричните пояси в родовите гробища. Техния брой, би ми дал броя на поколенията, ако се приеме и някаква средна продължителност на човешкия живот за поколенията, би могло да се пресметне някаква приблизителна година на създаването им.
В последствие обаче се отказах от това си начинание, трудностите бяха непреодолими – лошо поддържани гробове, някои въобще не личат, застъпени родови територии, липсата на надгробни плочи.
При всички случаи обаче, според мен има връзка между възникването както на селото така и на гробището. т.е. те би трябвало да са възникнали по едно и също време. /това е само мое предположение, а то може и да не е вярно, възможно е на тези места да е имало и по-стари гробища/
На втория въпрос /Кои са били първите им „заселници”? /може да се отговори значително по еднозначно – Малкото гробище е създадено от и за Шереметевския род, то затова може би и се нарича – „Малко”, т.е. не защото е по-малко по площ, а защото е родова територия на по-малко родове /само на един род./
Сега съществуващото положение е следното – в това гробище погребват Шереметевци, и хората живеещи в източната част на селото. Най-логичното обяснение за това според мен е следното: когато махалите изчезнали, хората поради близост или удобство или други някакви причини започнали да погребват мъртвите си и на това гробище.
Защо гробищата се две, и защо гробищните пространства на единия род са отделени от другите? Мнението ми /това е лично мнение/ по този въпрос е следното: Най-вероятно селото не е основано от седем рода а от 2 или 3 рода. Затова може би и селото има две махали /”Горната и Долната”/ и две гробища. В подкрепа на това ми твърдение ще цитирам една легенда казана ми някога от Кольо Кинев, който я е чул някога от баба Киница „Най-напреш са биль два дъба, сетне са пусналь филизи и отсетне станал баирь ” – „В началото са били 2 /3/ дъба, в последствие са пуснали и издънки”.

Циганско гробище
През 40-те до 60-те години на миналия век в селото са живели няколко многолюдни цигански семейства. Те били ковачи, правили вретена, плетени кошници и кошове. Няколкото къщи, който тези цигани имали, се намирали в югоизточния край на селото в непосредствена близост до „църквичката” на св. Богородица. На около 500 м от къщите си извън селото те имали собствено гробище, което и до днес съществува. Това гробище е дало и наименованието на тази местност – „Циганско гробе”. То е сравнително малко с около 10 гроба.
Доколкото хората от селото си спомнят, погребенията им не са свързани с някакви особени ритуали, а самите гробове не са оформени и представляват малки купчинки от пръст.

Турско гробище
На север от селото, на около два километра от него има местност, която се нарича „Турскут гробе”. Защо тази местност се нарича така? - никой от селото не знае. Там няма и следи от каквито и да било гробове. От създаването на селото до ден днешен в селото никога не е имало турци. Най-вероятно това гробище не е турско а юрушко.

Родове. Родови пространства
/Зл. Атанасова – Курсова работа „Родът в пространството на живите и мъртвите с. Камилски дол. Ивайловградско”/

„......И така, както една дума отваря или затваря врата, началото на речта е оня момент, който се оказва придружител на читателското внимание. Затова предварителните думи са необходими дотолкова, доколкото те, случайно откъснали ни от градския делник, ще ни изпратят в музея на собственото ни лично минало. И това минало ще се окаже особено, защото то всъщност е настояще. Намира се извъм нас, но в същото време го носим със себе си. И ни се струва, че там времето е спряло. Движението е едва забележимо. Постоянството на разрухата е видимо. Запустели домове. Бивши домове, превърнали се в приют за бездомници, редом с настоящи домове с цветни градинки и пердета по прозорците. Непривично пуст площад, затворен магазин, кръчма.
Институщийте дремят поради липсата на ангажименти – кметството, поща, църквата – всички са притихнали. Библиотеката – заклщчена и без библиотекар; училището – от години е без врати и без прозорци, а в двора му растат само бурени. Най-близкото болнично заведение е на 20 км.
Единствено в малкото останали обитавани домове и привечер (когато докарват хляба) в кръчмата-магазин могат да се чуят разкази за младостта и миналото, пазени само в нечии спомени; шеги и ирония за настоящето и тревоги за бъдещето на следващите поколения, изгубили се някъде в шумните градове.
А това, че селото с времето все по-малко ‘шуми’ за себе си, никак не ни дава правото изцяло да ‘заглушим’ съществуването ну. С тези думи нямам предвит нещо по-различно от намерението да напомня за противоречивите ни наследства, от тежеста на които трудно можем да избягаме, като се има предвит статута ни на наследници. Хората в селото стават все по-стари и все по-малко на брой. Това обаче не ни дава правото да забравяме за тяхното съществуване.
Един поглед към българското село би забелязъл редица връзки между тях, хората, живели и живеещи някъде там и нас, хората които сме тук. Това наше тук е може би резултзт от онова там. И едно съвременно поколение – колкотои да се размива в съвременното понятие за поколение – дори и да не иска да мисли себе си свързано с миналото, не може да отрече връзката между себе си и предците си.
Разбира се, далеч съм от мисълта, че хората бягат от връзката с предците си. Просто се отдалечават днес от тях и живеят живот, различен – като ежедневие и като празник – от своите родители, баби, дядовци, прародители.”[Зл.Атанасова]

Колко рода са създали селото? Кои са тези родове? Колко от тях са просъществували до днес? Отговорите на тези въпроси може би ще трябва да потърсим в митовете, легендите и преданията:
От автора на „Записките” разбираме, че „Първите жители на това село били скитници овчари......в началото селото е било населено от няколко овчарски къщи”.
А разказваната някога от баба Киница легенда гласи: „Най-напреш са биль два дъба, сетне са пусналь филизи и отсетне станал баирь ”
Дядо Димитър Куманов /Митчо, роден 1912г./ ми разказа легенда, която знаел от своята баб Куманица, живяла над 90 години, която легенда гласи следното:
„Селото е създадено преди около 500 години от седем рода /изброява имената на сегашните родове в селото/ Отначало те живеели разделени. Колибите им били пръснати из селското землище, но после се обединили и създали днешното село. Мястото, което те избрали било обрасло с вековна гора – „карагъчи” – брястове, между които имало голям вир. Те харесали това място заради водата. А брястовете изсекли, за да си направят колиби.”
Дали точно седем са били родовете и дали точно тези родове са създали селото – това не се знае.
От „Известие на музеите от Ю.България” на М. Николчовска / стр. 105/ четем : „Най-голямото село е Коджа Бунар ....Според народното предание, первите заселници били седем семейства от с. Деведере....това са родовете Кервановци и Карадимовци, Шереметевци и Пурналевци” а на стр.109 четем: „Първите родове, образували с. Тьобелен /пак в Мала Азия/, били Кьосевци, преселници от с. Камилски дол.”

Според дядо Димитър Куманов, няколко семейства от техния род Кумановци /клон на рода Акъловци/, се е изселил в М. Азия, точно къде обаче той неможе да си спомни. „Това е станало преди около 300 години, но те тръгнали доста по-късно, преди тях имало и други. Там те били известни като Мителевци /Мителевите/, тъй като в рода си имали много Митьовци. От М. Азия се завърнал някой си дядо Димитър с двамата си сина и се заселели в Пловдивско /Брани поле/. А след това единият син се е изселил в бургаско/.”
„Те знаеха, че коренът им е от с. Камилски дол, знаеха, че сме роднина, ама не се тазихме като такива. Това са 300 години, хората се отчуждават.”
От казаното по-горе стават ясни следните неща:
- По всяка вероятност изброените шест рода: Кервановци, Карадимовци, Шереметевци, Пурналевци, Акъловци, са основателите и на с. Камилски дол, за седмия род, ако е имало такъв, най-вероятно да е нямало представител в изселването.
- Само за Шереметевсския и Акъловския родове има потвърждение, че са стари родове, просъществували са и са се запазили до днес.
По въпроса за останалите четири /три/ рода - Кервановци, Карадимовци, Кьосевци, Пурналевци в селото нищо не се знае. „Нямал е такъй родва в селту”. Едва ли обаче е възможно те да са изчезнали и на тяхно място да са се появили точно толкова на брой нови редове.
По време на работата си установих, че всичко, се знае и помни в селото за тези родове е времето от преди около 200 години. /а предишните 300 ?/
Най-логичното обяснение на този въпрос е може би следното:
При по-подробното запознаване със схемата на родословното дърво на Шереметевския род, а и при другите родове, /за тези именно 200 години/ прави впечатление фактът, че всеки един клон от рода след III-то поколение има собствено име – Стасните, Тяньвите /Тяниченьте/, Станкиньте, Танашкиньте, Яниченьте, като само някои от тях носят фамилията на рода Шереметеви. /виж. по-долу схемата с родословното дърво/

„Ний сме Стасните, пък ня съ Шерметкиньте. Роднина сме, мъ те съ уд друг род”

По всяка вероятност родовете Василовци, Пирюнчовци, Суроловци, Туджаровци са потомци на тези „изчезнали” родове. Всъщност изчезнали родове няма, просто по някакъв начин родовите им имена са претърпели някакви промени. Някои от родовете с течение на времето са се разделили като всеки от клоновете на рода е приел ново си име, различно от това на стария род (Мителевци). Други пък са взели името на някой

известен с нещо прадядо от рода. /Чиляковци – дядо Чиляка платил три турски лири, за да му дадат това име. „Чиляк” – хуманен, човечен/. Знае се, че Чиляковци и Акъловци са някакви роднини. Най-вероятно е чиляковския род да произхожда от Акъловския.
По всяка вероятност така стоят нещата и с Василовския род – дядо Васил е един от братята в по-следващите поколения. Баща му е дядо Димо. В този род това име е често срещано. По всяка вероятност Василовци са от цитирания по-горе Карадимовски род.
Основните трудности, с които се сблъсках при опитите ми да установя броя на родовете в селото и произхода на наименованията им, бяха следните:
- Почти всички казваха, че са роднина с всеки, макар и много далечна.
- Всеки от по-възрастните хора имаше прякор (псевдоним), тъй като имената през поколение е повтарят (пълно съвпадение в трите имена). Поради това назоваването на даден човек се извършва почти винаги не с името и фамилията, а с името и прякора му; ако има такъв, ако няма такъв, то с името и прякора на дядото или на баща му. (Буза Кольо, Буза Гочо, Бузкин Стотир – Това е прякор на някакъв си дядо, който никой не помни – „дядь Буза”. В превод думата „буз” – озн. „лед”).
Някои фамилии са приели тези прякори за свои фамилни имена – Лодкареви – името е дошло от това, че те са имали лидки (гемии) и са превозвали хора и стока от единия бряг на реката до другия по времето когато е нямало мост; Гайдаджиеви – някой от прадядовците е бил гайдар. Налбантови – потомствени налбанти (подковачи на коне и волове); Арабаджиеви – колари; Дюлгерови – строители; Овчарови – потомствени овчари.
След няколко поколения хората от един и същи род, но с различни фамилии считат себе си за хора от различни родове, но знаят, но знаят, че са някакви роднини (напр. Лодкареви и Арабаджиеви са от един и същи род - Пирюнчовци). По този начин са били създадени някои от по-новите родове, като вече никой не си спомня от кой род са произлезли: Суроловци („сурови глави”), Кандили, Палазови, Киневи, Танасакчьинте, Караденезкиньте, Чупарькинте, Топачкиньте, Хореткиньте, Казаковци, Челебийкиньте.
Родове са се създавали и в случаите когато мъжът е бил приселник (другоселец), но се женел за жена от селото и оставали да живеят там; Аданеви („дяд’ Адан’ е бил грък”), Бабаильчо, Стратиеви, Русеви, Пашмаклиеви, Кандилеви.
Сегашното състояние в селото що се отнася до брой родове, наименования, родови територии, гробищни пространства, а също и взаимовръзките между отделните семейства, роднини и родове е принлизително следното:

Ако не най-големият, то поне един от най-големите родове е:
Шереметовския род (Шереметкин’те), както по брой на хора, така и по отношение на пространството, което той заема в селищната територия. Не се знае откъде този род носи наименованието си. За хората от рода казват, че са уравбовесени, спокойни и ценени в селото.
По всяка вероятност Малкото гробище е създадено от и за този род. В териториално отношение родът е компактен т.е. събран на едно място. Това означава, че когато с годините родът се е разраствал, не е бил ограничаван относно пространството /т.е. дори и в годините когато този род се е разраствал все още е имало свободни терени. Това неминуемо навежда на мисълта, че този е един от първите родове който се е заселил по тези земи/. Родът почти изцяло е събран в източната половина на Горната махала. Изключение прави само един клон от рода – този на дядо Стоян Шеремета, който е в Долната махала.
Подобни са нещата при Василовския род (Василовци). Родът е изцяло разположен в Долната Махала (вероятно тя е създадена от този род) и също един клон от рода – този на Димитър Димов – живее в западната част на Горната махала. Мъртвите си те погребват в Голямото гробище. Василовци е синоним на нервен, силно обидчив и сръдлив човек.
Пирюнчовци (Шомандраковци) – третият по ред, но не и по голенина род. Простира се в северо-западната част на селото като на изток достига до Шереметевци. Как е получено наименованието на рода не се знае /вероятно е прякор на някой прадядо/, но в селото това име се използва за нарицателно когато някой говори бързо,от нетътпение прекъсва събеседника си и не може да „държи” езика си зад зъбите си, изказва тайни или разпространява клюки, буквално „дрънчи като пиринчено звънче”. Погребват мъртвите си в Голямото гробище.
Акъловци – „акъллии” – все поучават, за всичко „дават акъл”. Териториално този род е разделен на две части, които са разположени в най-северната и най-южната част на селото, както в Горната, така и в Долната махала. Погребват в Голямото гробище.
Чиляковци - Този род е разпръснат из цялото село, но къщата на дядо Чиляка е в непосредствена близост до северните Акъловци. За дядо Чиляка се знае, че е бил хаджия. Когато се връщал от Божи гроб, до къщата му го носили на ръце, по пътя той хвърлял дреби монети. И си купил от турците този прякор за три турски лири. Мъртвите си погребват в Голямото гробище.
В селото живеят и някои по-нови родове и фамилии, които нямат връзка с никой от изброените родове. Те са заели свободните пространства в Горната и Долната махала, както и това между двете махали. По такъв начин селото е добило днешния си облик. Сега то има около 100 къщи и около 100 жители, по един или двама в къща, някои от къщите са необитаеми, а в други през годината (най-често през пролетните и летни празници) се връщат за по няколко дни потомците от градовете.
Родови взаимоотношения
Тези планинци или по-скоро полупланинци са били принудени от обстоятелствата да живеят в една сравнително „затворена” общност. Чрез бракове те се сродявали помежду си. Но като се има предвит малкоя брой родове (7) и големият брой години от съвместното им съществуване (500 години) и за най-непредубеденият човвек става ясно, че след определен брой поколения понякога браковете са ставали и между роднини, па макар и далечни.
Въпросът със степенуването на родството стои горе-долу така: само хората от съответния клон на рода се смятат за много близки роднини, с останалите клонове на рода са просто роднини, а с други родове, особено ако е през поколение или две, са далечни роднини.
Разбира се имало е забрани относно сключването на бракове между роднини – невъзможно в рамките на един и същи род. Най-възрастните хора са казвали кой брак по отношение на на родството е възможен и кой не. Но ясно е, че това правило или е имало изключения, или предпазната системата като такава не е била чак толкова съвършена. Може би за отрегулиране от части на този проблем са били вземани някакви мерки. Голяма част бабите и прабабите от селото са другоселки – хухленки и ибриюренки /с. Горно селци/.
Убедих се, че действително всеки в селото е роднина с всеки, макар и с някои далечна. Убедих се също, че цялата тази плетеница от взаимоотношения е много трудно да бъде разгадана, ако не и невъзможно. Основните трудности, на които се натъкнах са може би следните:
- Единственият източник на сведения по този въпрос са спомените на старите хора от селото.
- Някои от хората, живели в предишните поколения се знаят само с по едно име или само с прякора им.
- В някои клонове на родовете съществува пълно дублиране на трите имена през едно поколение.
- Изследваният от мен въпрос се ограничава в ранките на периода само за последните около 150-200 години от съществуването на тези родове и обхваща последните седем техни поколения – „ду седму куляну” – до тък хората знаеха.
За да не обременявам разказа си с прекалено голям фактически материал, и за да направя нещата по-разбираеми, спирам се само на взаимоотношенита на Шереметевския род с другите родове през различните поколения. Самият аз съм потомък на този род /по баща „коренът” ми е от Шереметевци а по майка – от Василевци/ и на схемата съм в шесто поколение.

В I-во и II-ро поколение не се знаят имената на прабабите и от кои родове са дошли в Шереметевци. От схемата се вижда, че от II-ро поколение на Шереметевския род има баба /?/, женена в Пирюнчовския род. Това означава, че част от следващите поколения на този род /нейните деца и внуци/ са братовчеди със съответните поколения от Шереметовци.
В III-то поколение от Шереметовския род баба Неделя отива в Суроловци. Следващите поколения на двата рода са братовчеди.
В IV-то поколение две баби от Шереметовци отиват в Акъловци. Една в Пирюнчевци /от II-ро поколение вече имаше такава/, и една в Чиляковци, а от Чиляковци една баба идва в Шереметевци /това е баба ми Тяна/.
В V-то поколение една баба от Шетеметовци отива в Суроловци и една идва от Василовци в Шереметовци /това е майка ми Злата/.
При по-обстоен анализ се установява следното: третите поколения от Шереметевци и Пирюнчевци са първи братовчеди. Четвъртите поколения са втори братовчеди. От четвърто поколение на Пирюнчевци една баба отива във Василовци /това е другата ми баба – Гела/. Децата й са от V-то поколение на Василовския род и са братовчеди на Пирюнчовци. Но по линия на баба Гела са братовчеди и със Шереметевския род. т.е. посочената връзка в V-то поколение е между трети или четвърти братовчеди. /Това са майка ми и баща ми!!/. Това обаче е станало известно едва в деня на сватбата, когато пристигнала една от по-възрастните сестри на баба ми, омъжена в друго село – „Защо хми давате да съ женят, те са четвърти братчеди?”
Подвърждение на твърдението, че всеки в селото е роднина с всеки макар и далечна, може да се види от схемата и отнасяща се най-вече за VI-то поколение т.е. моето. В Шереметовския род братовчедството ми варира от първи до четвърти /за различните клонове на рода/. С Василовци от първи до четвърти. Братовчед съм с Чиляковци, Пирюнчовци, Лодкареви, Лодкареви, Акъловци, Суроловци, Налбантови ... и всички други/. Ако изследванията не се ограничат само върху Шереметевския род, а обхванат всички родове от селото, за цялото време на съществуване – пет века, картината на родството между родовете значително би се усложнила. А като се има предвит практиката отделни клонове на родовете да се преименуват в някои от поколенията като отделни родове /изкуствено нарастване на броя родовете/, то възможно е броя на родовете, създали селото да не е седем, а значително по-малък. /Възможно е баба Киница да се окаже права!/
Имена
Най-често срещани имена в Шереметовския род са:
- мъжки имена:
1. Димитър – то се среща почти без изключение във всички разклонения на рода
2. Атанас /Танас, Танаш, Начо/ - също едно от често стещаните имена през поколение.
3. Георги /Гочо/
4. Илия
5. Ангел /Гиньо/
6. Стоян
7. Кольо
8. Куман
9. Иван
10. Костадин
- женски имена
1. Митра – най-често срещано име. Вероятно произхожда от мъжкото име Митьо.
2. Ленка /Елена/
3. Мара
4. Мария
5. Велика
6. Стойка
7. Димка - вероятно произхожда от мъжкото име Димитър.
Името на новороденото се дава от кума при кръщаване. Кумът еднолично определя името на детето, той не е бил длъжен да се съобразява с желанието на родителите относно името на детето. Ако иска може да го кръсти и на свое име. С това се обяснява и наличието на по-рядко срещани имена в рода /Кумът е от друг род/. Веднъж назовано, името на детето от кума, никой никога не може да го промени /вж. Родилни обичай/. Всяко новородено приема своето име, бащиното и това на дядото, а не на фамилията. /Само някои клонове на рода носят фамилията Шереметови/. Във връзка с имената се наблюдава следната особеност: Никога баща и син /две съседни поколения/ не са с една и съща фамилия. Фамилните мена в даден клон на рода са две и паралелно се предават през поколение, т.е. дядото и внука са с еднакви фамилии, а бащата на детето с друга.
Примерът който ще приведа е следният:
- прадядо ми – Димитър Шереметов /прякора му дори е бил „Шереметчето”/
- дядо ми – Атанас Димитров Атанасов – би трябвало вместо с фамилия Атанасов да бъде Шереметов
- чичо ми – Димитър Атанасов Димитров
- братовчед ми – Атанас Димитров Атанасов
- племеника ми Димитър Атанасов Димитров
т.е. Фамилийте са две и се предават през поколение, освен това не само, че дядото и внука имат еднакви фамилии, а имат пълно дублиране на трите си имена.