Обичаите свързани с раждането в селото не се различават от същите в Тракия и България. Тези обичаи са добре описани от различни автори етнолози и затова ще се спра съвсем накратко на този въпрос.
Бременната се нарича „трудна” или „бряменна”. Докато още не й личи, бременността се пази в тайна, защото се смята, че ако се разчуе, бременната помята. Бременната извършва всички домакински и полски работи доколкото положението и позволява. Смята се че колкото повече се движи, толкова то-лесно ще роди.
Съществуват обаче някои конкретни забрани, които целят лесното разждане, осигуряват нормалност на детето и предпазване бременната от заболяване.
- Бременната не бива да прекрачва въже или да убива змия, защото пъпната връв се увива около „гушата” на детето и то се задушавало.
- На бременната не се позволява да яде заек, тъй като детето ще е много плашливо.
- Бременната не бива да се вглежда в икони, защото детето щяло да бъде кривогледо.
- Не бива да се присмива на „нямо” и „сакату”, защото нейното дете ще се роди със същия недъг.
- Вярва се, че бременната не износва плода си, ако види, че някой чде нещо и не и даде от него.
- Бременната не може да краде каквото и да е, защото белегът от откраднатия предмет са появява върху кожата на новороденото. Същите последици се получават и ако бременната се стресне, уплаши се и се хване някъде по тялото.
Познаване на пола. Когато коремът на бременната жена е остър и напред – момче ще е, когато е „дюкме”, т.е. бременната е с разширена талия – момиче ще е.
„Ни съ пузнавъ лесну – вързану чвялу,.... т’ва сии уд Госут улом.”
Родилният акт се пазел в най-строга тайна. Когато раждането ставало у дома, родилката се уединява в плевника ”пляnьвата” или в кошарата, а бабата прерязвала пъпната връв.
Първото повиване ставало в бащината риза. Понякога раждането е ставало на нивата. Пъпната връв са рязали с нож или сърп. „За да е работну дятету”.
При раждането на детето се извършват редица дейности, които са от магическо естество:
Едни от първите грижи за новороденото е поставянето под възглавницата на детето на различни предмети („Бял лук и паричка, нитите, ножици и ножове”). Тези предмети се държат там до 40-тия ден. Огънят е средство за прогонване на злото, той не се гаси в помещението на родилката. Родилката и детето напълно се изолират от външния свят след залез слънце.
Важен момент след раждането представлява закранването. В повечето случаи се поканва друга жена да захрани детето. Тя трябва да има свое кърмаче, всичките й деца да са живи и да е добра по характер. Смята се, че след това новороденото и детето на тази кърмачка трябва да се уважават като братя /или брат и сестра, ако децата са от различен пол./
Първото окъпване става като във водата се пускат разни билки – за здраве. Във водата пускат още сребърна пара и счупват прясно яйце за същата цел. След окъпването детето се намазва обилно със свинска мас, за да не се напуква кожата му. Посоляването на детето става след третия ден, „за да не мирише потта му на лошо”.
Новороденото и още некръстено бебе наричат „бебенце” или „цуренце”. Като покровителка на родилката и детето се счита св. Богородица.
„Родилни пити” се месят два пъти. Първата пита, обикновено я правят веднага след раждането или на следващия ден. Тя е предназначена за св. Богородица. Намазват я с нещо „благу” и с нея захранват родилката, а дояждането става от „думашните”.
Втората пита се нарича „смингаль”. Сега броя на питите е много по-голям. Те се начупват на „залги” в тави, заливат ги с олио. Месачките на тези пити са специално поканени. На „смингалья”се канят близки и роднини, това е всъщност и разгласяването за новороденото. След като се „надруби смингалья” всяка от поканените жени взема по малко за в къщи, а останалата част се изяжда от гостите. Има и допълнителна „гозба” – сварен фасул.
Строго се спазва правилото, детето да се кръщава скоро след раждането, защото се бояли да не би да умре некръстено. „Грихута е да’н е кръстину.” За кръщаване бабата го носи до църквата, от там отиват до дома на „калтатата”. Името на детето неможел никой да знае до кръщаването. Само кумът е знаел как ще го кръсти. „Пък сигя още уд майката н’е панналу и знат имету”.
Пълзенето на детето преди да проходи се нарича „мечене”. „То съ мечь.”
Когато детето проходи месят няколко пити „дипла пита”, нарязват ги на малки късчета /с големина по една две хапки/ и майката ги „раздава” по селото. Тя е „применена” и раздава не само по къщите, но и на всеки срещнат по улицата. На всеки на който е дадено парче от питата, дава за детето някаква пара /лев, стотинки/.
Когато детето стане на година, „калманата” му донася пита „колак” и го „пременя”.
Когато на детето падне млечен зъб, вземат този зъб и го хвърлят на покрива на къщата с думите: „На ти кокален, дай ми железен /сребърен/”
На сватбите се е гледало като на твърде отговорен момент от живота на човек и тя не може да се повтаря с лекота, както при другите начинания.
„Чвяк еднъш съ ражда, енъш съ жени, енъш умира”.[9]
Сватбите са ставали около Димитров ден, както и през Коледните празници. „Саму приз Великте пости и приз жътва н’ станват.”
Момите и ергените преминават през известен период на „любене”, преди да се вземат. По-малката сестра на момата, не бива по никой начин да играе на хорото, докато по-голямата не е омъжена, не бива да се облича с по-хубави дрехи, не може да се омъжи по-рано от нея. Поискването на момата или инициативата за оженването на младите става официално винаги от страна на младоженика или от неговите близки. Страната на момата е пасивна. Най-напред се изпращат посредници „мумаре”, които да поискат момата или да разберат доколко родителите на момичето са склонни да я омъжат за момчето. Такива посредници се изпращат обикновено след като младите са се уговорили помежду си. Но това правило не е задължително и не винаги се е спазвало. /Чувал съм, че имало „адет” когато се роди момченце „да му нарекат едно момиче”. Като порасне обаче „може да си залиби и друга.”/
Ако родителите на момата не са склонни да я дадат и решат да откажат окончателно, казват: „Нашта мума е малкъ, не ни е за главене мумата, търсете си на другу мясту”.
Ако родителите на момата, а и момата са съгласни, още при първото идване на „мумарите” се съгласяват. Но гледат да не се съгласят отведнъж, защото не било хубаво, щели да се смеят на момата.
„Най-малку еннна ньдяля ги разкарват – да пумислим, казват”.
След като „мумарите” получат съгласие на момините родители и на момата и след като го „притвърдят” понякога с малък „нишан”, следва „главеш” – годеж. От момкова страна се дава т. нар. „гулям нишан” – той се състои от „дубли, пендаре, елтъни”.
„Главешът” обикновено се провеждал шумно с много гости, с угощение на което са били канени хора от момкова страна. На годежа обикновено се договаряли да „чеиза” – какво трябвало да се даде на сватбата от момина и момкова страна. Тогава обикновено се договарял и денят на сватбата.
След годежа момъкът се наричал „главеник”, а момата „главинца”. Те ходили главени различно време /1 – 2 години/. На главените не се позволявало да се срещат насаме до сватбата.
Поканите за сватбата стават с „калесване”. Калесват младежи от страна на младоженеца или моми от страна на невястата с ракия и китка.
За сватбата се приготвят специални знамена „пряпури”. Пряпурът се приготвя от моми. „Пряпурът” на булката е от бяло платно /кърпа/, а на младоженецът е червен. На върха на пръчката се забучва ябълка. Пряпорите се носят от „девери”. Девера – това е по-малък брат на младоженеца /ако има такъв/ или братовчед, „пубратим” или „ратлик”. В деня на сватбата деверът с пряпура е качен на някое високо дърво от двора.
На този ден най-важните лица са: „ньвястата”, „зетя”, „калманата”, „калтатата” и отчасти и „девера”.
Кумувете се довеждат и изпращат с гайда. Без кумувете сватба не става. Важни лица са също „зълвите” и „лелите”.
Обикновено маршрута на сватбеното шествие е бил следният: от дома на младоженеца неговите сватбари тръгват с младоженеца и девера да заберат кума от дома му. От кумовете отиват в дома на младоженката. От там, заедно с „ньвястата” и нейните родители отиват в църквата, а след венчавката всички отиват в дома на младоженеца.
Строго се спазвало правилото, отиването до църквата и връщането от там да не става по един и същи път.
Извеждането на невястата от дома й става от баща й, като я води за кърпа, вързана за пояса й. Когато отвеждат невястата в чуждо село, ергените от невестиното село искат откуп от сватбарите. За да получат откупа, те преграждат пътя с волски коли и каруци. При подобни случаи обикновено разправии и свади.
След венчаването в дома на младоженеца слагат трапеза, на която най-напред сяда „калтатата”, и той разрешава на другите да седнат. Младоженецът и булката стоят прави зад кума и калманата, дотогава, докато кума им разреши да седнат.
След като им бъде разрешено да седнат, започва даряването на кумовете, като най-напред се дарява кума, след това и калманата. След тях невястата дарява родителите на младоженеца и роднини. Сватбата е угощение, което продължава до вечерта. Колкото и да е студено времето, тази трапеза е на двора. Вечерта кумовете се изпращат от младоженците с музика.
Тук в рамките на няколко страници едва ли бих могъл да опиша подробно всичко, което се е правило на една някогашна сватба. Това едва ли е възможно и едва ли е нужно. По важното според мен е да се отговори на следните няколко въпроса: Какво в крайна сметка представлява една сватба? Как или с какво да си обясним всички действия и постъпки на младоженците и техните близки на този ден?
/..................................................следва продължение............................./?
Тайнството на живота и смърта винаги са вълнували въображението на предците ми. „.... т’ва сии уд Госут улом”. Което ще рече, че съдбата на човека е предварително /още с раждането му/ предопределена, но не се знае кога точно ще дойде краят му. Разкриването на тези тайни те търсели в различни предсказания, тълкуване на сънища, или от безпричинни случки с животни или предмети. /виене на домашното куче – „гласно оплакване на мъртвец”, пеенето на кукумявката върху някоя къща – „някой ще умре”, самоотварянето на вратата, самоогасване на „кандилуто” или лампата – „вещаят нещастие”, сънуването на дюлгери или градена на къща се свързва с „гроба, с вечното жилище”/.
Агонията на умиращия се нарича „бере душа”. А бълнуването му – „общува с умрелите”. Тежкото умиране се обяснява обикновено с греховността на душата на умиращия . При настъпване на агонията запалват восъчна свещ и я слагат в ръцете на умиращия, които са кръстосани върху гърдите му. Вярва се, че душата пътува по тъмни пътища и за да не се обърка и трябва светлина. Съществува обаче стремеж всячески да се облекчава агонизирането. По това време около умиращия се забранява да се плаче или да се вдига шум. Подобно плачене „преполовявало” душата и умиращият се мъчел много.
Докато бъде погребан, покойникът се пазел твърде строго за да не бъде прескочен от котка или друго животно. Над /през/ него не се подава нищо, нито се ръкуват. Това винаги се мотивира с вярването, че ще „вампиряса”, т.е. ще стане вампир.
След издъхването, се следи очите на мъртвия да не останат отворени, защото и друг щял да умре. Известяването за смърт става с редки удари на черковната камбана.
Тялото на мъртвеца преди да бъде погребно се окъпва или по измива. Във водата слагат босилек, „за хубава миризмъ”, ако е мъж, непременно го бръснат. Счита се за грешно, ако това не се направи.
След окъпването мъртвият се облича в чисти дрехи, препочита се всички да са нови; ако няма такива, поне една дреха трябва да е нова, най-вече обувките. Вярва се че покойникът има дълъг път към онзи свят и ако е бос, много би се измъчил. Твърде често за погребението си жените пазят венчалните си дрехи – риза и „хустань”; на онзи свят по тези дрехи се разпознавали съпрузите.
На умрелите девойки и младежи се обличат младоженчески дрехи и се слага венчален венец. Често родителите на погребаните девойки раздават на присъстващите дарове като на сватба.
Вярва се, че мъртвите имат същите нужди в гроба както и живите. Затова в ковчега или в гроба се слагат плодове, хляб, тютюн, огниво и прахан, бутилки с вино и ракия. Смята се мъртвия носи тези неща със себе си на оня свят, затова често се изпращат „армагани” и на по-рано починали хора. В ръцете или джобовете на умрелия се слагат пари с цел той да се „откупва”, „да се отплаща” на онзи свят, „да плаща борчове”.
Мървецът се оплаква от близките му със силен глас. Оплакването „нареждането” съдържа спомени, характеристики на мъртвия, възхвала на добрите му качества, покана да се върне от там където е отишъл, за да види окаеното положение на близките си който в оставил. Понякога има дори укори, че ги е оставил сираци. Оплакват само жените, „мъж’ету н’е вият, срамотъ е за мъж’ету”.
Тялото на мъртвия се поставя в ковчег от дъски. До „гробету” то бива отнасяно на ръце или откарвано с волска кола.
По пътя към гробището на няколко места, обикновено на кръстопът, спират, като мълчат и не се обръщат назад.
След пристигане на мястото, ковчегът се сваля от колата и се поставя върху купчината пръст, направена при копаенето на гроба. Близките на покойника се прощават с него, като най-близките го целуват по челото, а другите само го докосват. След това с помощта на капак ковчегът се затваря. С помощта на две въженца, поставени на около 40-50 см напречно от крайщата на ковчега, той плавно се спуска до дъното на гроба. Върху отвора на гроба се поставят няколко големи каменни плочи, като гробът не се запълва с пръст. Върху плочите се прави купчина от изкопаната пръст, а върху нея се поставят клони „драчки”, за да не се разравя от животни. До главата се слага дървен кръст с надпис. В този си вид гробът остава за педиод от една година и едва тогава се подравнява, огражда се и се поставя надгробна плоча.
Напускайки гроба, близките на покойника се връщат в дома му, измиват ръцете. Това най-често става върху сечивата, за „да измият лошото” от себе си. След това им се предлага храна /обикновено фасул/, вино и ракия.
Всяка сутрин до 40-тия ден след погребението жените посещават гроба и правят „преливане”: палят свещи и кандило на гроба и го „преливат” – поливат с вода и вино. Посещението става мълчаливо не се оплаква. На 40-тия ден се прави голям помен, като на гроба се донасят ястия, пшеница, хляб, „колачки”, и др., раздава се „за бог да прости”. Този помен се прави и в дома на мъртвия и на него присъстват всички негови близки, защото се вярва, че душата последен ден е на земята и се сбогува с всички. На близките на мъртвия се подаряват различни вещи и предмети. А на побратимите или някои от близките се купуват дрехи и обувки. Следващите помени са на три месеца, на девет месеца, на година /тогава гробът се подравнява/, на три години – след три години мъртвите се споменават само на задушници.
Задушниците стават няколко пъти в годината в съботен ден: преди Великия пост, преди Успение богородично /15 август/ и Архангелов ден /8 ноември/. На гробищата се ходи и на големите празници /Коледа, Великден – „Влидень”, Георгьовден – „Гьоргидень”, Димитровден – „Димитрудень”.
Траурът „жалеене”се изразява в облеклото и държанието на близките на мъртвия. Жените в траур носят черни дрехи и черни забратки „чумбери”. Краищата на забрадките се връзват под брадата, а не над главата, както обикновено. Накити не се носят, дори и косите не си сплитат за известно време.
На погребението мъжете ходят гологлави „гашоглави” и след това в зависимост от колко е дълбок траурът не стрижат косите си и не се бръснат. Известно време /около година/ жалеещите не работят в седмичния ден, в който е починал техния близък.
Представите за задгробния живот са в голяма степен повлияни от църквата. Вярва се, че душата стои на земята 40 дена и пожелава пак да се всели в тялото, но като го види „разложено”, отлита. Вярва се също, че към полунощ мъртвите излизат от гробовете си и се разхождат, затова нощно време през гробищата не бива да се минава.
Душата напусне ли тялото, то остава безжизнено. Отделената душа притежава същите нужди както и живото същество. И според това дали добре или зле се отнасят живите към нея и тя формира своето отношение към тях – приятелски или враждебно. Неможейки да се върне пак при живите в мъртвото вече тяло, тя привлича тях към себе си. С това се обясняват и различните действия и обичаи, някои от които имат за цел да педрадят пътя към живите, да го отстранят по-далеч от дома.
Не вярват в прераждането. „Кой кък е ушлол там, н’ съ върнал да каже какво е там”. Не вярват и във връщането на душата в новородено, ако и то да е кръстено на някой мъртъв.
Тук обаче е характерна една особенност: ако мъртвият /дядото/ е умрял скоро /или е умрял млад/, на негово име не се кръщава първороден син на някой от синовете му, но следващият син вече може. Кръщаването на новороденото на името на мъртъв по-скоро се тълкува като подновяване на името на мъртвия, отколкото прераждане или връщане на душата му.
Гробището и култът към мъртвите
Гробището от митологична гледна точка е сакрално място, обитавано от мъртвите. Според някои представи нощем – това е интервала от време след залез слънце, до първи петли, човек не бива да линава покрай него. Местата за гробища се избират в близост до землищата, най-често под вековни дъбови дървета, които се почитат като свещенни. Често те са разположени около оброчища. /З. Атанасова/
Селото е разположено в малка седловина, ограничена от два склона, съответно от изток /по-нисък/ и от запад /по-висок/. Те са с направление север-юг. На тези склонове се намират двете гробища на селото – Малкото „Малкут” и Голямото „Гулямту” гробище „гробе”. /по-долу са показани приблизителните схеми на гробищата, както и взаимните разположения на родовите пространства в тях/
В последните десетилетия гробището се е разширявало на изток по цялото си протежение, а на запад само в южната си част. Тези по-нови гробове са иззидани с мрамор и бетон, поставени са огради и каменни плочи с надписи.
На около 50-60 м от центъра на това гробище на север има вековен дъб, под който е поставен каменен блок с формата на кръг с диаметър около 2 м. Този каменен блок се нарича „Сен’ета”. Под този дъб до „Сен’ета” е имало малко параклисче т.нар. „църквичка”. Тук при тази „църквичка”, под този дъб са правили курбан на Гергьовден – „Гьоргидень”. Може би особен интерес представлява фактът, че на това място е ставял панаир, тук е било „хорището”, тук са се пели песни, тук са се играли хора. /на около 20 м от гробището!!/
Голямото гробище „Гулямту гробе”
Това гробище е разположено на западния спрямо селото хребет. Растоянието между него и селото е около километър. Формата му е приблизително правоъгълна. Разположението му е паралелно на селото, следвайки посоката север-юг. През и покрай него преминава път, който минава и през центъра на селото и го дели на две – северна и южна половина (Горна и Долна махала). Този път се явява условна граница между съществувалите някога махали. На изток от селото той преминава южно от Малкото гробище. Това гробище е на по-висок „баирь”и е по-голямо по размер. Тук погребват всички родове освен Шереметевци „Шерметькин’те”. В основната си част /около 80 %/ територията на това гробище представлява родовите територии на следните родове: Пирюнчовци, Акъловци, Василовци и Чиляковци и най-вероятно там да има погребани мъртъвци от родове, които вече не съществуват.
И в двете гробища няма някакви „особени” места, в които да се погребват самоубийците или непокръстените новородени деца. Хората от селото си спомнят, че началото това не е било така. Самоубийците най-често били погребвани в гробището, но в някой страничен край. По този начин се подчертава изключването му от родовата група. Като грешно се третира и умряло непокръстено дете. С избързване на кръщенето и даване на име на детето се цели избягването на подобна ситуация. Всички тези погребения се възприемат като нехристиянски. Погребението им се извършва без свещенник, не им палят свещи, правят им помен само на 40-тия ден и въобще ги лишават от обредите, които осмислят като християнски.
Опредлянето на родовите пространства в тези гробища, както и самите схеми са доста приблизителни. Това се дължи на следните причини: първата – прекалено сложните междуродови взаимоотношения, а втората – липсата на достатъчно информация за най-старите гробове, които са разположени в централната част на гробищата. Тези части са обрасли с храсти и дървета. Тук гробовете са много стари, голяма част от тях са пропаднали или въобще не личат, а на други липсват каменни плочи с надписи. Самите гробове са очертани с вертикално наредени каменни плочки „тиклюшки”, като някои са понасипани с пръст, а други са на едно ниво със земята.
Съществуват и има запазени гробове, които са сравнително по-нови /от преди 100-150 години/ и имат каменни плочи с добре запазени надписи. На плочата наред с надписите, има и рисунка, която показва професията /занаята/ на покойника.
Например, ако е мъж – рало с впрегнати волове – орач, земеделец, ако е жена – жена с кобилица с менци „тваричка с бакъри” или жетварка със сърп.
На въпроса ми „Защо тези гробове са в такова състояние”, ми бе отговаряно: „Тя гробва съ толку старь, чи никуй н’ ги зна чий съ. Енно вряме нямал такъй плочь с написану”. Въпреки това обаче стигнах до интересни резултати: „Малкут гробе” принадлежи почти само на Шереметевци /Шереметовския род – ако не най-голям, е един от най-големите родове в селото/. При по-подробно изучаване на това Шереметевско гробище, се забелязва следната закономерност, която се спазва най-строго при погребенията: до прадядото се погребва дядото, до него бащата, сина, внука, но те се погребват не рамо до рамо, а в редица, т.е. наблюдава се едно радиално разположение на гробовете, като към централната част на гробището се намират най-старите представители на рода.
Гробовете на всяко следващо поколение създават свой концентричен пояс около това централно ядро. Като се има предвит прогресивното нарастване на броя на членовете на рода с течение на годините, логично е да се предположи, че всеки следващ пояс ще бъде с по-голяма концентрация /брой гробове/, в някои случай това би довело до липсата на място в това родово гробище. Отчасти този проблем е бил разрешаван по следните начини: понякога жените са били погребвани в гроба на по-рано починалия им мъж, син – погребван в гроба на отдавна починалия му баща, дъщеря в майчин гроб.
Старите хора от селото знаят точно мястото къде точно ще бъдат погребани и в последните години от живота си, те преживе посочват мястото си за гроб на някой от близките си.
При погребение, за да бъде мъртвецът при рода си, се налага понякога да се разкопае някакъв стар, неизвестен никому гроб. В много от случаите такива гробове са почти заличени и никой от селото не знаят кой и кога е погребан там. Дори понякога не подозират, че на това място има гроб. Това може да се случи при разрастването на родовото гробище на голям и сега съществуващ род по посока на по-малки родови гробища на отдавна изчезнали стари родове, т.е. извършва се един вид „наслагване” или застъпване на родовите територии.
Когато се наложи да се изкопае нов гроб, някой от рода посочва мястото. Мястото се почиства, изсичат се храстите, но не и дърветата и когато започнат да копаят, установяват, че са разрушили някакъв много стар гроб, за който никой нищо не си спомня. Но вече е много късно да се избира ново място, не само поради суеверие, но и по простата причина, че в територията на родовото гробище съвсем „чисто” място няма, а трябва да се спази и изискването: мъртвият трябва да бъде в непосредствена близост до гроба на баща си, ако е син или до съпруга си ако е жена. Максималното изместване на нов гроб, ако въоще това стане, е от порядъка на метър, два от посоченото място. Ако при разкопаването се попадне на някакви кости, то те се събират, измиват се /поливат ги с вода/, слагат се в торбичка и се поставят в краката на този когото погребват. Хората от селото казват, че в такива случаи тези мъртъвци на оня свят се карали, защото в един гроб им било тясно:
„На но свят съ карат, оть нь съ фата в един гроп, тясну хми” – „на оня свят се карат, защото не се побират в един гроб, тясно им е”. Това разбира се важи само за чужди хора.
Проблемът „ограничено пространство” е бил решаван и по друг начин. Цял клон от даден род си е създавал своя собствена територия на съвсем „чисто място”, но в рамките на същото гробище.
Точни отговори на въпросите от кога съществуват гробищата? И кои са били първите им „заселници”? е трудно да бъдат дадени, ако не и невъзможно. Единият от пътищата които използвах, за да дам някаква приблизителна датировка, беше да се опитам да преброя концентричните пояси в родовите гробища. Техния брой, би ми дал броя на поколенията, ако се приеме и някаква средна продължителност на човешкия живот за поколенията, би могло да се пресметне някаква приблизителна година на създаването им.
В последствие обаче се отказах от това си начинание, трудностите бяха непреодолими – лошо поддържани гробове, някои въобще не личат, застъпени родови територии, липсата на надгробни плочи.
При всички случаи обаче, според мен има връзка между възникването както на селото така и на гробището. т.е. те би трябвало да са възникнали по едно и също време. /това е само мое предположение, а то може и да не е вярно, възможно е на тези места да е имало и по-стари гробища/
На втория въпрос /Кои са били първите им „заселници”? /може да се отговори значително по еднозначно – Малкото гробище е създадено от и за Шереметевския род, то затова може би и се нарича – „Малко”, т.е. не защото е по-малко по площ, а защото е родова територия на по-малко родове /само на един род./
Сега съществуващото положение е следното – в това гробище погребват Шереметевци, и хората живеещи в източната част на селото. Най-логичното обяснение за това според мен е следното: когато махалите изчезнали, хората поради близост или удобство или други някакви причини започнали да погребват мъртвите си и на това гробище.
Защо гробищата се две, и защо гробищните пространства на единия род са отделени от другите? Мнението ми /това е лично мнение/ по този въпрос е следното: Най-вероятно селото не е основано от седем рода а от 2 или 3 рода. Затова може би и селото има две махали /”Горната и Долната”/ и две гробища. В подкрепа на това ми твърдение ще цитирам една легенда казана ми някога от Кольо Кинев, който я е чул някога от баба Киница „Най-напреш са биль два дъба, сетне са пусналь филизи и отсетне станал баирь ” – „В началото са били 2 /3/ дъба, в последствие са пуснали и издънки”.
Циганско гробище
През 40-те до 60-те години на миналия век в селото са живели няколко многолюдни цигански семейства. Те били ковачи, правили вретена, плетени кошници и кошове. Няколкото къщи, който тези цигани имали, се намирали в югоизточния край на селото в непосредствена близост до „църквичката” на св. Богородица. На около 500 м от къщите си извън селото те имали собствено гробище, което и до днес съществува. Това гробище е дало и наименованието на тази местност – „Циганско гробе”. То е сравнително малко с около 10 гроба.
Доколкото хората от селото си спомнят, погребенията им не са свързани с някакви особени ритуали, а самите гробове не са оформени и представляват малки купчинки от пръст.
Турско гробище
На север от селото, на около два километра от него има местност, която се нарича „Турскут гробе”. Защо тази местност се нарича така? - никой от селото не знае. Там няма и следи от каквито и да било гробове. От създаването на селото до ден днешен в селото никога не е имало турци. Най-вероятно това гробище не е турско а юрушко.
