Въпреки че децата от селото са били масово използвани като работна ръка – пасли овце, кози и говеда, но като всички деца по света те са имали своите игри и забавления. Въпреки примитивизма на тези игри, в основата на всички лежи идеята за формиране на качества у детето – сръчност, бързина, съобразителност, точност, логическо мислене и не на последно място е застъпен и творческия елемент – изработването н играчки.[6]
“Куц папуц”- /”папуц”-обувка/- Тази игра се играе от 2-3 деца, като всяко играе за себе си. На земята се начертава един правоъгълник, който се разделя на 8 еднакви квадрата (правоъгълници). Най-горните два се наричат “глава”. Хоризонталната линия, която ги отделя е продължена от двете страни на долемия правоъгълник. Тези продължения се наричат “уши”. Играе се с кръгла каменна плочка с диаметър 10-12 см и дебелина 1 – 1,5 см. Правилата на играта са следните: започва се с първия квадрат от лявата страна. С ръка
в него се хвърля плочката, след което от дясно по посока обратно на часовата стрелка се стига до квадрата с плочката, като не трябва да се настъпват линийте на фигурта. С крак плочката се рита навън от квадрата /фигурата/. След това плочката се хвърля във втория квадрат в в ляво. Преходът до него е същият, но сег плочката се рита така, че да попадне в първия квадрат и едва тогава се рита извън фигърата. По същия начин се продължава докато се преминат четирите квадрата отляво. Дясната половина се започва от четвъртия квадрат като сега се сменя посоката на движение. Тръгва се от ляво и движението се извършва по посока на часовата стрелка. Когато се отиграят и квадратите от дясната половина на фигурата, плочката се хвърля на едно от “ушите” /по избор/. Като ако се избере лявото “ухо” движението до него се извършва от дясната половина до третия квадрат, след което се прескача лявата половина на ширина и се стига до ухото /плочката/. Отново с крак плочката се рита и се вкарва в третия квадрат на лявата половина, откъдето по описания вече начин се извежда от фигурата. Следващото действие е “превзимането”. Играещият застава с гръб към фигурата с пети прибрани и задната им част допряна до линията “чертъта”, която е при основата и с ръка подхвърля назад през главата си плочката. В който квадрат попадне тя, той е “превзет”, т.е. е отвоюван и е негова собственост. Върху него играещия поставя своите инициали или белег. Играта се подновяв отново от първия ляв квадрат, като превзетия квадрат се прескача както от играещия така и от движещата плочката. Всеки от играчите играе, докато не стъпи върху някоя от линиите на фигурата или плочката му не спре върху тях или в някои от “превзетите” квадрати. След това тя се продължава от другия играещ, от начало /ако до тогава не е играл/ или от там откъдето е “изгорял”. Играта свършва когато всичките осем квадрата бъдат превзети. Краен победител е този който е превзел най-много квадрати. Играта се играе както от момичета така и от момчета.
“Горель” – тази игра е типично мъжка, играе се само от момчета. Идеята на играта е следната: нарежда се малка купчинка от камъни, около 6-8 на брой. Камъните се подбират и подреждат така, че купчинката да е възножно най-устоичива. По-големите камъни се подреждат отдолу, а по-малките отгоре. Когато купчинката е изградена тя има приблизителна форма на пресечен конус. На растояние 4-5 м от нея се подреждат играещите. Всеки от тях има в ръката си по един здрав объл камък “балток” /кварцит/, малко по-голям от човешки юмрук. Този камък играещия хвърля по купчината като се стреми да я улучи и събори. Независимо дали успява или не, той трябва до достигне до своя камък, за да си го прибере и се върне на изходна позиция, откъдето пак може да хвърля.
“Горелья” се пази от един пазач. Той има задачата да го подрежда при разрушаване, а след това да хване някой от вече хвърлялите, който се опитва да прибере своя камък. В заната на “горелья” състезателите са защитени от хващането им от пазача, само при условие, че са достигнали своя камък и са успели да стъпят с единия си крак върху него. Ако пазача успее да хване някой от играчите, който е хвърлил своя камък, но при подреден “горель” те просто си сменят постовете. Продължителността на играта зависи само от желанието за игра на състезателите.
Игра на “Шикълки” – тази игра, ако не еднаква, то поне е подобна на днешните игри с “джамини”. “Шикълките” се берат от “мишета” /дъбови дървета/. Подбират се средни по големина, със сравнително правилна сферична форма. Ако по тях има израстъци, се изрязват с нож, за да им бъде придадена правилна кръгла форма. Играта се играе от минимум двама играчи. В земята се изкопава и оформя малка кръгла “дупка”, приблизително колкото човешка шепа. Стартовата линия е на около 3-3,5 м от дупката. Играчите се подреждат зад линията и последователно всеки хвърля шикалката си към дупката, като се стреми тя да попадне вътре, или в максимална близост до нея. По този начин се определя и редът в който участниците трябва да играят. Този който е хвърли в дупката или най-близо до нея – започва първи. Първоначално за да започне той трябва да вкара “шикалката” в дупката и отброява 3 точки. След това цели някоя от разположените около дупката шикалки на останалите играчи. След всяко точно попадение, броя на точките му расте с 3. След всеки удар обаче, трябва да се връща в дупката и от там да цели другите. Ако пропусне удар или дупката, играта се продължава от следващия играч. По този начин играта продължава докато някой от играчите не събере 18 точки. След това всеки негов удар отстранява играч от играта. Играта се играе докато остане само един победител.
Игра на “лочки” /”лочка” означава – дупка или яма, но с много малки размери/. Играта се играе от двама души. Всеки от тяк има по 18 “камъка” /тук понятието камък е твърде условно - може да бъдат бобени, царевични или грахови зърна, ако се играе в къщи или малки обли камъчета, ако се играе на “байре”/. Играчите сядат един срещу друг и разделят “камъните” си на три “лочки”, по 6 броя във всяка. Един от играчите взема една купчинка от своите, като оставя един камък от/в нея и движейки се по посока обратна на часовата стрелка, пуска във всяка от следващите и тези на противника “лочки” по един камък. Така той продължава докато пусне всичките си камъни от ръката си. След това играе другият играч. Ако при това обхождане на купчинките единият от играещите пусне последният си камък в “лочка”, чийто брой камъни става четен /2, 4, 6, 8...../, тези камъни той ги взема и те излизат от играта. Същото важи и за по-предишните “лочки”. По този начин играта продължава докато двамата си разпределят камъните. Почти винаги се случва да е прибрал повече от необходимите му 18 камъка за играта. Те му остават за “резерва”, които той може при нужда да вкара в играта. Следва ново подреждане на “лочките”, както в началото на играта. “Убраният” състезател поставя всичките си налични камъни, като при това той може да има “непълна лочка” или да му липсват шели лочки. Липсващите лочки не участват в играта, а непълните започват своето участие, когато съберат необходимия минимум от 6 камъка. Целта на играта, а с това и нейният край, е единият играч да събере всичките свои и на противника камъни.
Играта “тукурджум”, “корам”. Това е всеизвестната игра на “дама”.
Един играч от “вътрешния” отбор хвърля малка топка към човека с хилката, която той трябва да удари силно, след което да пусне “хилката” в кръга и да пробяга до най-близкия малък квадрат. Мястото му в кръга се заема от друг играч, като при това първият следи, кога топката е в движение и се стреми да пробяга до следващите малки квадрати и така, движейки се по посока обратна на часовата стрелка, да стигне изходното положение – началния кръг. Ако топката след удара с хилката бъде уловена от противниковия отбор, преди да е “тупнала” /паднала/ на земята или бягащия играч бъде ударен с топката, двата отбора разменят местата си. Играта е безконечна. Правилата на тази игра са същите както на американската игра беизбол, с тази може би разлика, че беизбола се играе с бухалки, а тук се използват хилки.
Игра на “чиликь”. Тази игра има две разновидности. Различието е както в начина на игра, така в чилика, но те имат и много общи неща.
Първата игра се състои в следното: В единия край на игрището се начертава кръг с диаметър 1,5-2 м. Единият отбор застава зад кръга, а другият в игрището. В кръга влиза един играч от “външния” отбор. В ръцете си той държи две пръчки, едната от които е по-дебела и по-дълга – 70-80 см. С нея той удря другата по-малката, по-тънка и по-лека пръчка
“чиликь”, в резултат на което тя прелита на растояние 10-15 м. Противниковия отбор се стреми да я хване във въздуха. Ако не успеят, един играч от противниковия отбор се стреми да я хвърли обратно, но така, че тя да падне в кръга. Играчът с пръчката пък се стреми да опази кръга и ако успее, удря силно летящата пръчка и я отпраща в страни. След това той с крачки мери растоянието от кръга до мястото където е паднла малката пръчка. По този начин той отчита точките “къми” за своя отбор. След отчитане на точките играта се подновява. Този играч играе в кръга, докато противниковия отбор не успее да го “изгори”, т.е. да улови или да вкара чилика в кръга. Мястото му заема следващия от същия отбор. Когато целия отбор бъде “догурен”, отборите разменят местата си. Победител е този отбор, който успее да отбележи повече точки “къми”.
Втората версия на чилика е следната: Той представлява късо призматично тяло, на което двете основи са скосени под определен ъгъл. Това се прави с цел, след като чилика бъде ударен в краищата му с пръчка, той да отскочи от земята. На всяка от околните стени на призмата има издълбани римски числа /I, II, V, X/. Тази игра може да се играе както от два отбора така и само от двама души.
Правилата на играта са следните: в земята се издълбава не дълбика продълговата дупка. Чиликът се поставя напряко на тази дупка. Играещия забива единия край на пръчката в дупката в непосредствена близост зад чилика. С две ръце хваща другия й край, като се стреми да я огъне и по този начин се опитва да изтласка чилика колкото се може по-надалече от дупката. Противникът му се стрми да го улови във въздуха. Ако не успее, той го хвърля обратно, като се стреми да удари с него пръчката, която първият състезател е поставил напречно на дупката. Ако пръчката не бъде ударена, играещият с нея човек я взема в една ръка. С другата подхвърля леко чилика, но така, че пръчката да бъде докосната. При падането му на земята се следи коя от околните стени ще бъде нагоре. Издълбаните върху нея римски цифри определят и броя на ударите върху чилика. Като при това, ударите по чилика, когато той е във въздуха не се броят. т.е. при първия удар върху чилика той отскача от земята на определена височина 20-30 см. Когато чилика е във въздуха играещия с пръчката се стреми да нанесе върху него силен втори удар, като се стреми да го отдалечи от дупката. Когато приключи с ударите, той мери растоянието в краски от дупката до чилика. Това са “къми”. Другият се стреми да улови чилика когато е във въздуха. Ако противниковият играч успее да улови чилика или да удари пръчката когато го връща към дупката, играещите сменят местата си. Играта се печели от този играч или отбор, който е успял да направи повече “къми”.
Игра “тунел”. Играе се от група играчи /нечетен брой/, които са разположени в две редици, като играещите са с лице един към друг по двойки. Между тях преминава един, който трябва да си избере пртньор, някой от редиците, и двамата преминават през/и застават в края на тунела. Останалият без партньор минава през тунела и ако избере човек от същия пол, минавайки през тунела, бият и двамата. Ако изборът му е от другия пол, преминават свободно.
Игра “бъз”. Играе се от група играчи, разположени в кръг. В кръга има един играч, ръцете му са поставени по специален начин така, че да ограничават в известна степен зрителното му поле. Той трябва да бъде докоснат или ударен само веднъж от един единствен играч от кръга, когото да позне. Ако удрящият бъде познат, двамата си разменят местата, ако ли пък не той остава в кръга докато познае.
Игра с “тулумба” и “горнилу”. Това са вид игри с топка, кояро децата сами си приготвят, като “тулумбата”, това е пикочният мехур от заклано прасе, който се изчиства и надува, а след това се рита – подобно на футболна топка. “Трябвъ дъ се бацне гъзъ на заколенту свине, за да ти я дадът”.
“Горнилту” е направена “ут козня” топка, която при игра се удря с пръчки.
Свирка от “кукуда”. “Кукудата” това е израстък при кромида – видоизменено листо, на върха на които са семената. Стъблото й е кухо с бътилкообразна форма. Стените й са дебели около 1 мм. За целта от кукудата се отрязва и използва онази част от нея, която е с най-голяма ширина. Дъжината на отрязаното парче е около педя.
“Тутурутка” – представлява музикална тръба, която се прави от кората на “муждрявка”. За целта от глатко прасно отсечено дърво с дебелина 30-40 мм се сваля кората, като се прави спираловиден срез, като растоянието до съответните спирали /ширината на лентата/ е 3-4 см. Съвсем внимателно кората се отлепва от дървото и се навива във формата на фуния /конус/. На върха на този конус се оставя малък отвор, около 5-6 мм, в който се поставя “мущук”, “пискуньче”, направено от кора на върба. На другия край конусът се прави с диаметър 60-80 мм., като по периферията му се поставят няколко
специални за цeлта клечици “глога”, които да фиксират този край на кората и да препятстват нейното развивне. Звукът се предизвиква от духане в “пискуньчето” и резонанса на този звук в тръбата. За по-продължителна употреба “тутурутката” трябва да се предпазва от “изсъхване”, т.е. да се държи във вода.
“Тракачка” – Изработва се от царевично стебло, както е известно царевичното стебло се състои от отделно звена, между които се намират т.нар. “възли”. Възлите това са местата където листата се свързват със стъблото. От стъблото се използва онази част, която включва две звена и един възел между тях. Едното звено се оставя за дръжка, а другото се
цепва надлъжнона три части от върха до възела. Двете крайно части се прегъват по посока на дръжката, след което се оставят свободни. При разклащане на уреда наляво и надясно тези две части се удрят в средната и предизвикват доста силен звук “пляскане”. Освен за игра децата ги използват “дъ гонят косват уд лозята”.
“Пръскало”- състои се от две части. Първата представлява цилиндрична тръбичка от растението “бъз”, “бъзанок” с дължина 10-12 см и диаметър около 2 см, на която е премахната сърцевината. Втората част представлява своего рода бутало, което се изработва от дрян и се нарича “машалка”. Тя има дръжка и бутало. Буталото се прави с
“Ластък” – жилка, прашка. В същия вид използват и днешните деца. Състои се от “чаталче”, “ръбове” и “мешинь”. “Ръбовете” се привързват към “чаталчето” и “мешинья” със “вързовки”.
Свирка от “листо” или трева – поставено/а между дланите на двете ръце, които са допрени една до друга. Листото се поставя така, че широката му част да е по посока на дланите. Като горната и долната част на листото се притискат съответно с върха на пръстите и с основата на палците. По средата дланите се раздалечават една от друга. В така създадения отвор между дланите се духа с уста. Въздушния поток предизвиква трептения на листото и при определена честота трептенията създават звук, който се усилва от създадения от дланите резонатор.
“Пискунь” – той се изработва от върбова клонка с дебелина около 10 мм. В предната си част пръчката се срязва под ъгъл, а на растояние около 5 см от върха, с остър нож напречно се срязва само кората на пръчката, след което тази кора внимателно се изхлузва от пръчката.
