Национално освободително движение в Тракия 1878 – 1903 г.

“При Освободителната война през 1877 – 78 г., окупацията на цяла Източна Тракия до Цариград и на част от западна Тракия от руските войски била по-продължителна, траяла около 14 месеца /8 януари 1878 – 5 март 1879 г/. Едва през есента руските войски се изтеглили от околността на Цариград и щабът им се преместил в Одрин. Временно руско управление в Западна Тракия било установено само в Димотишко и Дедеагачко – в долоната на Марица до Бяло море без Гюмюрджинско, Ксантийско и вътрешната Родопска област”[9]
“ На 14 януари главнокомандващия руските на руските войски влязъл в Одрин, а на 19 януари било подписано примирие в Одрин за безословната капитулация на Турция. Веднага в Одрин бил назначен военен губернатор на областта. След подписването на Сан Стефанския мирен договор Одринската военна област била разделена на 22 околии, от които 6 влизали в границите на Сан-Стефанска България.”[9]

Но съгласно условията за примирието демаркационната линия била установена не по беломотския бряг, а по течението на р.Арда / с. Деведере е било включено в пределите на Сан-Стефанска България /
Ат. Примовски – “Бит и култура на родопските българи” за с. Камилски дол (Деведере) разказва следното:

“По време на Руско – турската война (1877 – 78 г.) в селото отседнала малка войскова част, която престояла доста време – до определяне на границата по Берлинския договор. Когато вече станало ясно, че тая родопска покрайнина остава под Турско, руснаците казали на селяните. “Турек вас ще пореже!”. След напускането на руските войски, част от селяните, изплашени да не би турците да им отмъстят за радушния прием на руснаците, се изселили в бъргаските села Драганово и Поморие, и най – вече в Чифлика Карагьозлер (с. Маринка). Там са живели година и половина и през 1881 г. се завърнали..Те поддържали /селяните от селото тясна връзка с дейците на Македоно – Одринската революционна организация и това накарало турската власт да държи на застава една рота войници до 1908 г. /.”
“ По време на Освободителната война селото имало 135 семейства с 694 жители, а през 1912 г. около 100, през 1934 г. – 666 жители; през 1946 г. - 908 жители; а през 1965 г. – техния брой е 546”/виж. следващата справка/

Статистически данни за населението в Одринския вилает според публикацията на
в. “Курие Д’Ориан”, 1978 г.

Сан-Стефански договор
/материалите са от публикации в Интернет/

Главнокомандващият Дунавската армия (1831 - 1891)
Великият княз Николай Николаевич

Според Сан-Стефанския мир се създавала голяма независима българска държава – «Велика България», простираща се «от море до море» (от Черно море до Егейско) и включваща в състава си, както северната част на страната, така и южните области (Източна Румелия и Македония). При това турската войска се лишавала от правото да остане в пределите на България. Турция признавала пълната независимост на Румъния, Черна гора и Сърбия, а също се задължавала да предостави самоуправление на Босна и Херцеговина и да проведе широки реформи в другите, останали под нейна власт, славянски области. Сан-Стефанският мирен договор не бил приведен в изпълнение. Британското правителство се опасявало, че включвайки България в сферата на своето влияние, Русия ще стане Средиземноморска държава. Заедно с това новите граници на България ставали така близко до Константинопол, че проливите и турската столица се оказвали под постоянната заплаха от нападение от българския плацдарм.
Британското правителство на Дизраели започнало да действа, когато руските войски дошли до Константинопол. В Лондон започнала исторически шумна компания, която заплашвала да се скъсат дипломатическите отношения с Русия. Руското правителство не рискувало да влезе в конфликт с двете велики държави. Цялата армия и запасите от военно снаряжение били силно пострадали. Финансовото положение на държавата не било леко. Предвид на това руското правителство официално съобщило, че е готово да предаде за обсъждане на международния конгрес всички условия за бъдещия мирен договор, които засягат общоевропейските интереси. Александър II заповядал на главнокомандващия да не се окупира Константинопол. На 31 януари 1878 г. в Адрианопол турците подписали примирието. Руските войски заели Сан-Стефано, което е на 12 км от турската столица, на брега на Мраморно море на 3 март 1878 г.

Берлинският конгрес; Цар Освободител Александър II

Международният конгрес се открил на 13 юни 1878 г. в Берлин. На него били представени Русия, Англия, Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия, Турция, Иран и балканските държави. Представителите на балканските държави били допуснати в качеството си на наблюдатели. Делегациите на великите държави възглавявали министрите на външните работи или премиер-министрите. Всяка делегация се състояла от няколко човека. Председателствал Бисмарк, в качеството си на домакин.

Ото фон Бисмарк (1815-1897); Бенжамин Дизраели (1804-1881)

Основните контури на решенията на конгреса били набелязани още в англо-руското съглашение от 30 май. Но там границите на България били определени само в общи черти.Във връзка със стратегическото значение на Балканския планински проход имало много оживени дебати. След напрегната дипломатическа борба, предизвикала няколко кризи на конгреса, след един месец, на 13 юли 1878 г., бил подписан Берлинския трактат. На Берлинския конгрес Англия и Австро-Унгария при поддръжката на Германия се домогнали до значително изменение на условията на Сан-Стефанския договор. Вместо «Велика България» се създавало фактически самостоятелно, но васално по отношение на султана Българско княжество, териториално ограничено на юг от Стара планина. На Южна България (Източна Румелия) се предоставяла частична автономия в състава на Османската империя, а Македония напълно се връщала под властта на султана. По този начин, не били разрешени напълно задачите на национал-освободителното движение на балканските народи. Под властта на Турция останали области с многобройно не турско население (Южна България, Македония, Албания). Босна и Херцеговина били окупирани от Австро-Унгария.”
/Според Берлинския договор районът на долното течение на р. Марица, в това число Одрин, Димотишка и Ортакьойско каази били върнат на Турция. Село Деведере отново попада в рамките на турската империя. Въпросът за Одрин останал неразрешен до първите победи на България в Тракия през есента на 1912 година./

Революционното движение в Мустафапашанско /Свименградско/

От “Записките” четем:
“....От 1900 до 1903 г. е имало основани групи от млади български юнаци въоръжени наречени комити /въстанници/ от които е имало и от с. Камилски дол. Те са работили за освобождението и на остналата част на българите от турско робство. Скривалище и защита на тези комити е бил предимно с. Камилски дол. Те правили редовно нощно време събрания на селата за поощряване българския дух за освобождение от робство. Те нападали турски складове, военни части и др. турски ценности. Почти всички селяни на с.Камилски дол са били в помощ на въстаниците.”[1]

Но ето какво пише във връзка с това Димитър Катерински в своите спомени:[11]
“ До 1900 г. На много места в Свиленград и околията, па и цяла Тракия бяха създадени и съществуваха само формално доста революционни организажии и комитети... В редки случаи записаните членове годни да носят революционната “тегоба”, достигаха до 30% от мъжкото население. Така бе и по времето, когато П. Генадиев бе учител в Свиленград /1896 – 97 г/. През 1897 г. и по сетне аз бях член в управителното тяло на комитета. Положението остана почти същото. До сравнително масов характер се дойде по-късно, в края на 1902 и през 1903г. До тогава имаше само малки откъснати една от друга групи, на които членовете дори не се познаваха. За да се запази тайната и тайнствеността по цели месеци не се свикваха събрания. Следователно масовото революционно възпитание не бе задоволително.”
“Революционното движение започнало да добива масов характер, като особено силен размах то получило в началото на 1903 г. То обхванало и почто всички села в Мустафапашанско, където били създадени селски революционни комитети.[11]
“ В навечерието на преображенското въстание състоянието на революционното движение в селата на Мустафапашанска околия било както следва:
- В с. Мезек в местната революционна организация влизали около 20 души.
- В с. Чермен в революционното дело били посветени учителят Костадин Бахаров, Димитър Ангелов Чолака, Павел Андреев, Христо Хаджиколев, Стою Георгиев и др.
- В с. Левка членовете на местния революционен комитет, ръководен от Христо Ангелов Алтъпармаков, Яни Иванов, Мануш Киряков, Ат. Киряков, Никола Вълков и др.
- В с. Карахадър местната организация била създадена от Александър Кипров. В нея влизали Костадин Георгиев, Слав Делчев, Руси Грозев, Димитър Стойков, Хр. Гочев.
- В с. Деведере местната организация се състояла от около 10 души, между които били: Кольо Налбантинът, Коста Божинов, Тодор Костов, Стоил Колев, Слав Чепаров, Кольо Арабаджията и др.

Ако сега ако трябва да резюмираме нещата, то те в общи линии биха изглеждали горе-долу така: Авторът на “Записките” е прав относно съществуването на комитет в селото, но силно е преувеличил неговата дейност. Този комитет е съществувал само формално и е имал протоколен характер. Той не е извършвал почти никаква революционна дейност и най вероятно е създаден през 1903 г. Ако все пак е имало някаква дейност, то това най-вероятно е било провеждането на някое друго тайно събрание. За сражение и дума не може да става, /това се вижда от предишната справка - таблица/, че такова не е имало дори и в цялата Мустафапашанска област. Причините за това трябва да се търсят в слабата подготовка и дейност на Одринския революционен комитет.