Може би основните и най-важни въпроси които са стояли пред мен през всичките тези години са били: Кога е възникнало селото? Причините, които са породили това възникване. Насeлявана ли е била територията на селото до “идването”, т.е в по-ранните векове? Какви са били тези хора и защо и къде са изчезнали? Кои в крайна сметка са били коренните жители на тази земя? Откъде са дошли сегашните заселници, от къде е коренът им и кога са дошли?
Оказва се обаче, че по тези въпроси съществува известна неяснота, по-точно празнота, малко се знае, още по-малко е писано и много е забравено. С цел да запълня поне от части тази празнота, предлагам на читателите от селото този мой разказ. Пиша всичко това не заради някакви си дивиденти или евтини сензации, а поради вътрешната си потребност да споделя собствените си мисли, знания и идеи по тези въпроси с хора, които са съпричастни с историята и съдбата на родния ми край. Голяма част от скиците и рисунките са правени от мен, а част от фотографиите са от личния ми архив. Друга част, както и част от текста касаещ бита и културата са цитати от стари издания или автори, като от тях съм подбрал само онова което е характерно и за Камилски дол, това се налага поради следните причини: Голяма част от уредите /сечивата/, които са описани все още съществуват и се използват в селото, но други са безвъзвратно загубени и с голяма трудност може да се намери дори един екземпляр от даденото съчиво, което някога е било в масова употреба. Дейности, които някога са се извършвали ежедневно или сезонно вече не се практикуват – къпане на овце, стригане, правене на харман, вършитба с диканя, липсват волове и коли, липсват мандри. Всичко това някога го имаше, знам го, помня го.
Моята дейност в по-голямата си част се ограничаваше в издирване, съпоставяне, селекциониране и систематизиране на вече казани или писани неща. Самият аз нищо не съм открил или измислил. Давам си сметка и съм далеч от мисълта, че съм написал история на селото. Дори нямам претенциите да съм писал история на селото. Аз не съм специалист в тази област. Това е по-скоро разказ на мои мисли, идеи, теории до които съм стигнал през годините. Мои са само някои от тълкуванията, обясненията, някои от изводите и заключенията. Убеден съм, че те в голяма степен са верни или са близки до истината. Основание да мисля така ми дава факта, че съм се родил, израснал и живял в това село и познавам бита, начина на живот, манталитета и езика /диалекта/ на хората от селото.
Тук е мястото да споделя нещо твърде лично пред уважаемия читател: От около 25 години търся и събирам материали свързани с историята и бита на родното ми село, има неща за които много мога да разказвам, да споря или да пиша. Но има една тема касаеща кланетата през 1913 година, за нея нямам желание нито да говоря та камо ли да пиша. И то не защото нямам какво да кажа, познавах възрастни хора преживели тези събития. Знам историите им още от както се помня. Трудно е обаче човек да пише за убийството и клането на праотците си. Явно все още не съм готов за това. За събитията станали в селото по това време цитирам откъси от книгата на Л. Милитич – “Разорението на Тракийскитe българи прeзъ 1913 г.”.
Селището Камилски дол е разположено в покрайнините на източните Родопи, по-точно на един от южните склонове на Североизточните Родопи, на няколко километра северно от средното течение на р. Арда. Минавайки покрай селото в посока от запад на изток, реката описва дъга /прави завой/, с изпъкналата си част на юг, поради което тя се явява и естествена граница на зеллището на селото в югозападна и южна посока. В източната част на този завой се намира един от проломите на реката – “Камилдолски пролом” в него е построен един от най-големите родопски язовири – яз.Ивайловград.
“Камилдолски пролом” яз. Ивайловград
“Тук границата на Горна Тракия с Долна Тракия е между Свиленград и Харманли, поради което Свиленградската околност по право трябва да се числи към Източна Тракия.” /3/. От съществуващи документи разбираме, “че селото се е числяло към Черменския вакъф – Мустафапашанска /Свиленградска/ околия. Особеното географско положение на селото, както и значителната му близост до градовете Чермен, Свиленград и Одрин са изиграли значителна роля в неговата история.
Релефът е планински; преобладаващите върхове (чуки) са ниски и заоблени; покрити с дъбова или храстова растителност.
Релеф – местността “Манастирчето”
Гора; Дъбова и храстова разтителност
В южната си част седловината се разширява. По цялата й дължина, почти симетрично преминава едно вече пресъхнало дере. В селото това дерето няма име, но движейки се на юг към р. Арда, в която се влива то се нарича ‘Селско дере’.
Формата на селото е неправилна. Селските къщи са хаотично разположени. Почти всички са каменни, двуетажни и обърнати на изток или юг. Дворовете са с правоъгълна или кръгла форма, оградени с високи огради (плетища). Като по правило всички къщи се намират в северната част на дворовете. Улиците са стръмни, криви, произволно пресичащи се, естествено следвайки особеностите на релефа и излизат от селото във всички посоки.
.......“Текстовете по пътя и по географските карти ни отвеждат до табела “BORDER AREA. Гранична зона. с.Камилски дол – 1 км.”
Спирка – каменна постройка и издълбани по опушени до черно стени нечетливи графити. Некролози. Липсват реклами, обяви, съобщения. Табелата наистина се оказва граница между познатото ежедневие и един различен начин на живот. Стадо кози е напълнило спирката, криейки се от проливния дъжд. След табелата, текстовете на селото са разположени по електрическите стълбове и представляват вече доста “демоде” звучащи лозунги за труда, българо-съветската дружба и КПСС.
Рекламата в селото присъства чрез телевизията. Дори някои от рекламните продукти се появяват в магазина.
Имена, хора, събития, политика, шоу, преса – това навлиза при хората като разказ за нещо и някъде случващо се, отколкота като реални събития, засягащи и тези хора като жители на България. Някъде в онзи свят, показван по телевизията са техните потомци, които учат, работят, заминават в чужбина и все по-рядко се сещат да се връщат в селото. Защото всяко ходене там не е отиване а връщане – в дом, който ти си напуснал още преди да си се родил.
По вратите на къщите няма табели. Въпреки че не са означени обаче, имената съществуват – те знаят, помнят и функционират чрез изговарянето им. Когато се каже името ти, се научава твоят характер, разбрана е част от живота ти, ясно е наследството ти, късметът ти. Името, възрастта и полът са тези, които определят правата и задълженията ти. Това са маркерите на твоята социалност. Културният договор за живеене, свързан със забрани и разрешения, с табута, с наследствени права (и задължения) все още не допуска случайни неизпълнения или промени, каквито динамиката на ‘модерното’ живеене прави.....” /Зл. Атанасова/
От материалите, с които разполагам, (от Държавен архив – гр. Кърджали) -“Записки за летописната книга” - писани в 1955 г. от неизвестен автор става ясно,че:
“Селото е създадено преди около 200 години през турското робство. Първите жители на това село били скитащи овчари наричани юруци, както сегашните каракачани. През коя година те са се преселили тук – не се знае. От начало и досега населението на това село са чисти българи, източно православни. От по ранни години селото се е занимавало със скотовъдство, продажба на дърва и дървени въглища, а сега и със земеделие”
Пак от същия автор разбираме, че наименованието си селото има още от основаването му – Деведере – от турски “деве” – камила, “дере” – дол. Днешното му име – Камилски дол е получено в превод от старото.
Този автор разказва легенда, от която става ясно как е получено и това име. Тя гласи приблизително следното:
“Някога през селото е преминавал важен керванжииски път до Одрин. По него преминавали и кервани с камили. Една такава камила пропаднала с товара си от скалиста стръмна пътека и се разбила. От тогава селото носи това наименование”
Авторът на “Записките” в голяма степен е неточен или греши по отношение на наименованието на селото. Той твърди, че наименованието на селото “е останало още преди около 200 години през турското робство”. Тази легенда е толкова широко разпространена в селото и се е предавала от поколение на поколение та чак и до днес, че едва ли има човек роден или живял в това село на който тя да не му е до болка позната. В днешно време наименованието на селото “Деведере” е доста странно. Някак си не се пасва нашите географски ширини и най-малко с тези балкански месности. Това се дължи на факта, че камилата е едно екзотично животно и обикновено асоциативно се свързва с пясъци или пустини. Сега е така, но нека да видим каква е била ситуацията през вековете. В тракийското издание [3] четем:
“Във всеки случай тук /има се предвит Западна Тракия/ отбелязваме, че от сухоземните животни на нашата област са характерни: чакалът от дивите животни, който е твърде разпространен в храстовите гори, и камилата от домашните животни”.[3 стр. 30].
А в книгата “Език и бит на тракийските българи” /на същото издателство стр.48 – четем:/
“....В Дедеагашко село ‘Ново село’ и в Малгарско са отглеждаали камили, тъй като са се занимавали с “кираджилък” по целия Одрински вилает, па и из други краища на някогашната Европейска Турция.”
Камилите са се срещали и в южните части на Странджа. От цитираното по-горе става ясно, че в онези години камилата е била разпространена из цяла Тракия и отглеждана като товарно животно. Присъствието, появата или смърта на камила в селото тогава, едва ли би направила особенно впечатление някому. Но да се стигне до там, че смърта на една камила да даде наименованието на селото, вероятно с тази камила се е случило нещо необичайно, нещо впечатляващо. Тази случка вероятно доста време се е разказвала между и от керванджиите пътуващи от/за Одрин. Близостта на овчарските колиби до мястото на събитието довело до отъждествяване на двете места. Така безименната махала (село) получила името си. Нейните (негови) “кръстници” най-вероятно са кирванжиите. По въпроса кога е станало това – можем само да гадаем. Защото най-вероятно пътуващи кервани за Одрин винаги е имало. Но в “Записките”, се твърди, че “наименованието е останало още от юрушко време”. Фактът обаче, че името на селото е турско показва, че селото е създадено в по-късните векове. От това обаче не става ясно, дали това е наименованието на юрушкото селище или наименованието на вече българското селище.
Причината за това е, може би, че автора на “Записките” не е успял ясно да разграничи двата исторически периода от развитието на това селище: 1 – юрушкия, 2 – българския. Той не прави разлика между юруци – турци и българи овчари, наричайки ги с общото наименование “скитници овчари”. Остава открит въпроса – дали в крайна сметка селото е създадено от юруци или български овчари. Ето защо считам, че е нужно тук макар и накратко да внесем известна яснота по този въпрос за юруците. Кои все пак са били юруците? Откъде и кога са дошли по тези земи и кога са се изселили? Явно е, че селото е създадено по тяхно време.
Юруците
“... След малкото ранни турски колонисти, през втората половина на XV в. от М. Азия се придвижили, понякога при заставяне от властта още колонисти турци и тюркмени. През XVI в. настъпила по-многобройна и до някъде масова колонизация на турци-коняри, тюркмени, юруци а след това през XVII в. и на казълбаши.”[3]
“...Бяха дошли тези юруци от Анадола, та се бяха заселили край Бяло море и идваха всяко лято да пасат овцете си... деляха се на племена и оджаци, оджаците пък се деляха на семселета или родове. Юруците макар и турци, водеха само по една жена и тя ходеше с открито лице и носеха тия жени като българките бели забратки, които стигаха до кръста им.”[8]
От Тракийското издание [3] разбираме защо, къде и кога юруците напуснали тези земи /стр.36/
“Между Марица и Места низината била разделена на 90 бейски чифлика, където работили главно българи. Но последните били търсени и като работници пастири в животновъдните стопанства на юруците-турци. Независимо от това, самостоятелните българи животновъдци се увеличават и в планината и в низините, защото юруците от края на XVII и началото на XVIII в. започнали да напускат номадско-пастирския си живот в планината и да заседват като земеделски стопани в богатите полета на Западна Тракия. Голяма част от днешните турци в Гюмурджинско, Ксантийско и Енидженско са далечни потомци на подопските турци. Напускайки планината, юруците продават големите стада на “местни българи, който до тогава били като пастири при тях или имали смесени с тях стада за общо зимуване или летуване и живели в дружески отношения помежду си”
Според авторът на “Записките” селото е създадено от юруци преди около 200 години (т.е около 1750 г.) т.е в средата на XVIII в. /от казаното по-горе става ясно, че в “края на XVII и началото на XVIII в. започнали да напускат..” тези земи. Това може би обяснява и факта защо още от създаването си селото е билo само българско. С други думи посочената година – 1750 г. може би трябва да се счита не като година на основаването на селото, а годината в която то е станало българско т.е това най-вероятно е годината когато нашите прадеди са станали собственици на земята.
Като потвърждение на факта, че по тези земи е имало юруци се явяват запазените и до днес турски имена на някои местности: “Каржатърласъ”, “Карабаеть”, “Топартарлъ” и др. Има дере което се казва “Юрушко дере”. На север от селото има местност която се нарича “Турско гробище”(турскут гробе). Там действително е имало турско гробище, но къде точно се намира едва ли вече някой знае, тъй като е много старо и разрушено. Това гробище по всяка вероятност е било юрушко.
В тракийското издание [3] още четем:
“... Тези юруци наемли работници-пастири за да пасат стадата им. Българите пастири пристигали със стадата си от Родопите и Странджа и се настанявали във или в съседство с юрушките села”[3]
“В худутнамето (от “худут” – граница, а худутнаме – озн. крепостен акт, в който се определят границите на мерата). “Документ за границите на поземляния имот на “Черменския вакъф” от 1562 г.става ясно, че в една доста обширна област от селата Карабаа и Куртулен (Свиленградско) до с. Гьокчебунар (Сив кладенец - Ивайловградско), липсват много послешни села, т.е. тя още е значително празна, ненаселена, та в последствие е привлякла още българи заселници и последните малоазийски колонисти (казалбашите). Това показва, че в Източна Тракия засилено разселяване на българи е започнало през XVII в. и е продължило през следващите векове [3]”
От цитираното става ясно, че в 1562 г. селото все още не е съществувало, и че селата Куртулен и Гьокчебунар са значително по-стари от Деведере.
В книгата на М. Николчовска - “Ивайловград и покрайнината му през възраждането” (стр.5) пише: “Най-ранните сведения за някои селища от покрайнината намираме в един документ, очертаващ границите на Черменския вакъф през 1572 г., в който се споменават имената на българските села Горноселци, Сив кладенец и Камилски дол.”
По нататък (стр.6) авторката пише следното:
“...Поземленото владение около Чермен или крепостта Чормен, превърнала се във важен администртивен център на империята е доста голямо и обхваща земите между Марица и Арда и на юг до Луда река. То се отнася за земи с християнско население. Между имената на селата, очертаващи границите на вакъфа се посочват три села от Ивайловградската покрайнина, а именно: Ефрем-виран известно по-късно с името Ебриюрен или днешното Гопноселци, Гьокчебунар или днешното Сив кладенец, и село Деведереси, днешното Камилски дол. Неспоменатите български села, намиращи се между Камилски дол и Сив кладенец по това време вероятно не са съществували.”
** Тук е нужно да дадем следното пояснение:
“Във всички турски документи, когато се говори за Черменския санджак (към който е било включвано и с. Деведере) до средата на XIX в. се разбира Одринския санджак. Главното селище на санджака било Одрин. Но мютесарифът само при идването на султана ходил в Одрин. Чермен е средновековно селище а може би и антично. Завладяването му е станало няколко години преди това на Одрин. Одрин е бил солидно укрепен и вероятно е бил превзет след Черменската битка станала на 26.09.1371 г. Заради тази битка завоевателите ценели Чермен и създадения санджак нарекли Черменски а не Одрински, едва след 1850 г. започнали да пишат в регистрите официално ‘Санджак Едирне’ (Одрин) вместо санджак Чермен”[9]
--------
Възможно ли е било все пак по това време да възникне село? Отговор на този въпрос дава А.Разбойников в книгата си “Чифлици и чифлигари в Тракия преди и след 1878 г.”
“...Ново село могло да се образува само на място на откупен чифлик или по покана на чифлик-сайбията... За животновъдството бейовете наемаха турци и цигани, а също и християни, обикновено българи, рядко гърци. Това бяха годишни или сезонни ратаи, като им се плащаше в пари в прибавка някой добитък. Ратаи се уславяха планинци – българи от Родопите и Странжа планина. Такива овчари понякога идваха и със своя малоброина стока. След няколко годишно слугуване у бея те си създаваха и свое стадо.”
“....Така били образувани например селата Ференско и Еноско. Първоначално българите се настанили до турските къщи, но след време, като се увеличили започнали да развъждат свине, спахията ги е преместил. Така обазували едноименни близки села – турски и български.”
В книгата си “Миналото на Свиленград до 1913 г” пак от същия автор четем:
“Селището Свиленград нараствало (тук става въпрос за времето около 1780 г. – кърджалийско време) с прииждането на българи от съседните села разположени в планените и горите на запад и север от него. Тези села са били образувани от запазилото се местно български средновековно население, уседнало тук при заселването на славяните, запазило се при всички минали трагични събития. Тези стари “села” със средновековно население са: Дрипчево, Дервиш могила, Левка, Изворово, Черепово, Обручище, Главан, Дряново, Орехово, Доситеево, Мезек, Белица, Камилски дол, Вълчепол (Куртулен) и др. От всички тези села се сочеха старите заселници на Свиленград.”
Тук се натъкваме на явно противоречие: От една страна “Записките” ,“Худутнамето” твърдят, че селото е ново и е създадено от заселници, а от друга – четем “за старо село със местно, средновековно население”. Къде е истината? Ако предположим, че А.Разбойников е прав /в което нито за миг не се съмнявам, той е учен изследовател на региона и не би допуснал грешка/, това би означавало, че на това място преди заселническото юрушко село някога е имало селище със местно средновековно население. Възможно жителите му по някакви причини да са го напуснали и да се разселили и дълго време мястото да е било празно.
Та нали старите хора от селото разказваха, “...че 2 (3) рода са дошли от някъде”. Чувал съм тази легенда многократно и в много варианти; “...Душли съ 2 (3) дъбе, а сетне съ пусналь филизи..”, “...те съ биль дваминъ братя уфчари..нь съ зна куга съ душли.” Легендата не уточнява дали родовете които са “дошли ” са били 2 или 3, но от нея става ясно, че село е основано от преселници.
Може би че А. Разбойников е прав, че коренът на това население е “славяно-български” но подчертавам, че това не е местно население а преселническо. Друг е въпроса дали на територията на днешното село е имало някога старо селище.
Ето какво пише Атанас Примивски в книгата си “Бит и култура на родопските българи” (стр. 25 – по въпроса за заселването на турското население в Родопа”).
“След турските войски се движели цели орди турско население, което се настанявало в опразнените места. Веднага след Черменския бой /1371 г./ три турски племена се настанили в Източните Родопи и Беломорието. Едно от тях са юруците – скитници скотовъдци (юрук - скитник), дошли от Туркестан. Те били разделени на оджаци.....Най-напред, още по времето на султан Мурад I, юруците от 78-мо огнище са заселили в Източна Родопа (сега Ивайловградско, Крумовградско и Гюмюрджинско поле). Неизвестно след колко време от настняването отсам Босфора, се възползвали от опитността на старите родопски овчари, устроили за стадата си летни паши из височините на Средна Родопа....През лятото, те идвали ежегодно със стадата и семействата си по тези места. В началото на есента се завръщали в постоянните селища в равнината. Макар и временни гости на Родопа, те променили облика на планината и са оставили следи в наименованията на много височини и планини и много месности.
Освен промяната на топонимията от юруците са остнали названия на много овчарски наредби и предмети: ‘сагмал’, ‘йоз’, ‘качамак’, ‘урда – улашик’. ...Истината е, че юруците са закриляли и подпомагали родопските българи християни и не били тъй лоши, както другите турци, но по вероятно е те да са бранили българите родопчани само защото последните им били много нужни и полезни било като овчари, мандраджии и зидари”...”с. Камилски дол (Деведере. И то е старо българско село и кога се е заселило, не се знае. До 1878 се числяло към Черменска околия, после към Свиленградска след което преминава към Ивайловградска)”
М. Николчовска в книгата си “Ивайловград и покрайнината му през възраждането” (стр.10) пише следното: “В Източните Родопи по долината на Арда чак до коритото на Марица възникват макар и рядко нови български селища. Изворите сочат като такива дервенджийските села Дервент и съставните му Голям и Малък Дервент, Горноселци /Ибриюрен/, Камилски дол /Дервентдере/, Сив кладенец /Гьокчебунар/.
Прави впечатление, че в книгата си М. Николчовска нарича селото с три различни имена: Деведере, Деведереси и Дервентдере. (“Дервентжий” – от тур. dervent – “проход”. Лица от поробеното население в Османската империя, които охранявали проходите и превеждали войска и кервани през опасни места; били освободени от някои данъци и имали право да носят оръжие). Освен това изтъква, че “основният поминък на населението от тези села е въглещарството. Този занаят възниква в тясна връзка с гурбетчийството. Голямото търсене на дървени въглища в Цариград и Одрин, наличието на гори за подходящи гори за добиване, включва мъжете от тези села в този доходен поминък”
Отговор на този въпрос, макар и не директен можем да намерим и в книгата на Аянов – “Странджа” в която четем следното:
“Характерни явления в Странджа са изчезнали вече села, чийто място и имена са запазени в народните спомени и многобройните юртове, на по няколко километра от сегашните селища…По имена, живи спомени, църковни юртища и християнски гробища може да се съди, че тия изчезнали села са били обитавани от българи. Няма село, което да не се е изместило на няколко места в своето многовековно съществуване в епохата на робството. Причините за това са: разбойнически нападения, здравословни или епидемии. Има и стопански пичини: като липсата на работна земя, пасища за добитъка и др. Това явление е било повсеместно”
Ето още няколко интересни за читателя факти от същия автор:
“.....В М.Търновска околия; с. Паспалово по-рано се нар. Странгелово и било в местност която носи същото име, западно от селото има юрт, който се нарича ‘Селище’”
“...М. Търново е онразувано от съседни изчезнали села Сушица, Доброво, Махалата, ‘Селището’ и други”- /Случаят със Свиленград е подобен/
“...Кладара по-рано е било в местността ’Селището’....Всъщност юртове има почти около всички села но населението нищо не помни за тях, зщото е скъсана историческата връзка между тях и новите села и никакви спомени от далечното минало не съществуват.”
Въпреки, че става въпрос за Странджа, аналогията тук е очевидна: На 3-4 км. западно от днешното село Камилски дол има местност която се нарича “Селището”. Днес там има лозя. Старите хора от селото казваха, че там някога е имало село, но кога и какви точно хора са го населявали никой от тях не знаеше. Там все още има запазени зидове, там хората от селото са намирали дребни старинни предмети. Там самият аз случайно /копайки лозе/ намерих метално острие на стрела. Това ме кара да мисля, че “селището” е доста старо, /може би от времето когато са се използвали стрели и лъкове./
Легендата
Кога и от кого е основано селото? – този въпрос стоеше открит пред мен доста години. Задавах го на много възрастни хора от селото. Получавах почти един и същи отговор “..2 (3) рода дошли /от някъде си/, не се знае точно кога”.
Бай Йордан Илиев – бивш горски надзирател, като отговор на зададения от мен въпрос ми разказа една легенда. /Вече не си спомням той откъде я знаел и кой му я разказал/. Тя гласи приблизително следното:
“Някога тук село не е имало. Селото е било в местността ‘Селището’ – то било малко и там отглеждали овце. Собствениците наемали овчари от съседните села. След приключване на сезона те се прибирали по селата си. На територията на днешното село имало голям вир /гьол/. Пътя преминавал покрай този вир. Две овчарчета се удавили в този вир, и били погребани недалеч от него. По-късно когато е било създадено селото, на мястото където са били гробовете е построена църквата.”
Такъв вир сега там не съществува. Но въпреки, че цялата местност върху която е построено селото е камениста и безводна, в района на църквата и под нея има обилна подпочвена вода. Подът на църквата е покрит с каменни плочи, а възрастните хора от селото казват, че под плочите и от фугите на тези плочи блика вода. Водата може би на всички селски чешми е от тази вода. В интерес на истината от тази вода води началото си и “Селско дере”. По всяка вероятност тази легенда е създадена заради църквата а не заради селото. Според нея обаче, когато новите заселници дошли, тук село не е имало. А дали това е така?
Но ако е нямало селище на това място, как да си обясним наличието на ‘Старото гробище’, ‘Сеньета’, златните рудници, каменните кариери - в който са намерени статуетки в римски /или византийски стил/, ‘Калето’ – римска крепост.
Старото гробище
В източната част на селото, в непосредствена близост до самите къщи (до Стасните) има местност, която се нарича “Стъ Дмитре”- /Свети Димитър/. На това място някога хората от селото палели свещи и са правили курбан за Димитров ден ( 'пу Димитру ден’). Наричат го свято място. Там има вековен дъб /някога са били 2-3/ и малко старо гробище.
“Стъ Дмитре” “Старото гробище”
В района на Малкото гробище (Малкут гробе) в непосредствена близост до бившия стопански двор /бившото ТКЗС/ има стар вековеб дъб под който се намира каменен блок /плоча/. Този каменен блок е обработен във формата на кръг, като периферната част е с няколко сантиметра по-висока от централната /наподобява тава/. В южната си част има издълбан улей. Диаметъра на тази плоча е около 2 метра, а теглото вероятно е от порядъка на тонове. Плочата бе поставена върху три каменни блока и повдигната от замята на растояние около 30-40 см. /сега е съборена на земята – вероятно от иманяри/.
Какво е предназначението на тази плоча, хората от селото не знаят. По всяка вероятност това е култово /обредно/ или селскостопанско съоръжение /за 'мачкане' на грозде за вино/, най-вероятно е произхода му да е тракийски. Защо точно траки?
**
Готите са етническа група, която в периода на Късната Античност обитава територии в Херодотова (европейска) Скития от Панония на запад до северно от река Днепър и Черно море на изток и от Карпатите на север до Бяло море и Адриатическо море на юг, вкл. черноморското крайбрежие на Мала Азия. Около началото на 4 век части от тях мигрират на запад към Апенинския полуостров, Южна Галия и Пиренейския полуостров.
----------
“ А в VI в. започнали да нахлуват българи-славяни, които в началото на VIIв. завзели Западна Тракия и цялата Беломорска област, като отчасти прогонили и изтребили, отчасти пленявали и отвеждали в робство или претопили местното тракийско население.”[3]…”траките не са оставили следи от по-големи селища, от което следва да заключим, че те живели предимно в разпръснати катуни, както живеят и до днес техните руманизовани потомци – каракачаните. Косвено доказателство за същест-вуването на траки в този район е наличието на градища /калета/. Те още по-ясно говорят за съществуването на траки, защото римската власт строяла подобни укрепления и поставяла в тях гарнизони, за да държи в подчинение непокорните траки.”[3]
Калето
На няколко километра източно от селото, между Голям дол и язовирната стена се намира местността “Калето”. Наименованието си тя носи от съществувалата тук някогашна крепост /кале/. На места са се запазили и днес все още могат да се видят останките от крепосния зид. Какво прави впечатление още на пръв поглед?
- Крепостта е твърде малка – нейната площ е около 100 кв.м
- От военно-стратегическа гледна точка мястото е много добре подбрано. То наподобява полуостров с почти отвесни склонове. Достъпът до калето има само от северозапад, като мястото където се е намирал входа на крепостта може да се стигне само по една тясна пътека, по която много се съмнявам, че може да премине кола. Още повече, че едва ли би могла да влезе в крепостта, тъй като и сега ясно личат издълбаните в скалата няколко каменни стъпала. Непосредствено над тях следва сравнително добре запазения вход на крепостта. Той е с нормална ширина, т.е. това е било врата – единична, през която са преминавали хора и най-много натоварен кон или муле, а не портал за коли. В непосредствена близост до входа вътре в крепостта, на самата повърхност могат да се видят начупени парчета от керамика /дело на иманярите/. Извън крепостта на около 50 м. северно от нея има няколко гроба. Въпреки и стари те бяха добре запазени и оформени /вече са разкопани/. Какви са тези гробове? От кога са? – хората от селото не знаят, а повечето дори и не са чували за тях. Съдейки по това, че бяха сравнително добре запазени, мисля, че са от по-ново време, т.е. едва ли са от времето на разцвета на крепостта.
Кога е бил построена тази крепост? От кого? Какво е било нейното предназначение и съдба?
Като се има предвид факта, че в селата Хухла и Лъджа /сега квартал на гр.Ивайловград/ има подобни калета. Като разположението на трите калета е такова, че те почти са на една линия, арастоянията между две съседни са приблизително равни. Това неминуемо навежда на мисълта, че калето в с. Камилски дол не е случайно, а то най-вероятно е звено от съществувала някога военно-отбранителна верига. И прави отговорите твърде еднозначни.
“ Че в Тракия е имало римски калета научаваме от намерения латински надпис в с. Каракютук, Средецка околия, в който е написано, че по заповед на император Антоний Пии /138 – 161 г./ са били построени крепости за защита на провинция Тракия, в която влизала и Странджа и по специално за защита на колонията Девелт (Coloni Flavia Dewelum) burgi u praesinia, които били снабдени с малки гарнизони. От самият факт, че тия “бурги” са били във вътрешността на полуострова, съдим, че предназначението им не е било да пазят границата, а да държат в покорство местното население, още повече, че през II в. още не е имало варварски нападения над империята.”[4]
За да се хвърли светлина, за да се отговори, макар и приблизително, на не по-малко сложния въпрос “От къде все пак са дошли тези преселници”, се налага да бъдат разгледани по-подробно в хронологически порядък историческите събития станали в периоди много по-ранни от този на създаване на селото.
Турско нашествие и завоевания
“Своите грабителски набези в Тракия турците започнали още от 1307 г., след която година те периодично нахлували и опустошавали страната. Големи маси българи от Странджа и Тракия били заробвани и откарвани в М. Азия и на тяхни място заселвали турски колонисти.”[4]
“След Черменската битка в 1371 г. турците добиват възможност за широка завоевателна политика и нахлуват в Тракия и Македония. Както в едната така и в другата област населението е било избивано, изгонвано или отвличано в робство...Тракия е станала почти дива и непроходима страна; много малко градове са запазили остатъци от византийски род, но и те са останали беззащитни и самотни сред пустата страна, подобно на стърчащи класове в богато житно поле след коситба”[3]
“Ивайловградската покрайнина първа посреща разсипничеството и безчинствата на отправящите се към българската родопска твърдина завоеватели. Върху тъкашните хора с най-страшн сила се стоварва насилието, унищожението, ислямския фанатизъм и асимилацията. За дълъг период от време /XV – XVI в./ покрайнината е почти обезлюдена.”/М.Николчовска/
С други думи в продължение на цели 2 века областа е била обезлюдена! При това положение, можем да си зададем въпроса: след търското завоевание останало ли е в Източна Тракия от старото, от местното население на областта? “Безспорно в планените и гористите части то се е запазило, а те са прибрали и избягалото из равнените население... А Странджа планина си е запазила средновековното си българско население, сигурно увеличено при турското завоевание с бежанци от равнините. Подобно българско население се е запазило в Сакар планина, в Дервенските височини и на север от тях и в южните планини на Източна Тракия.”[3]
Както е известно след бурната епоха на завоеванията през XIV и XV в. започва епоха на мир и строителство, когато българското население неимоверно се е увеличило в планините и започнали да се разсеват на изток до Марица и на юг до Бяло море.
“Това именно са направили българите от Странджа планина, Дервенските възвишения, Сакар планина и Родопите. През XV в. българското население в тях вече е билосгъстено и е било в очакване да се установи спокойствие, за да настъпи и се придвижи към по-плодородни земи.”[3]
Активни огнища на разселване в Източна Тракия
Изследвайки българското население в Източна тракия до 1878 г. историците са установили с голяма точност откъдето е дошло при разселването си в областта.
“Едни от огнищата, от които то произхожда, са близки т.е “местни”, а други са по-далечни. Странджа планина, въпреки развиващите се кървави и опустошителни събития около нея през вековете е запазила средновековното си българско население. То принадлежи към т.нар. рупци, те говорят източно рупски диалект, който се говори и в Източните дялове на Родопите. Страндженските и Родопските рупци са произлезли от смолянска или близо до смоляните основа.”[3]
** Смоляните са славянско пламе, населявало Средните и Западните Родопи. Смоляните са се заселили в земите си вероятно през VII-VIII век. През 837 г., когато племето вдигнало бунт против централната византийска власт, в тяхна подкрепа българският хан Пресиян, съместно с наместника си кавхан Исбул, навлязъл в Родопите, преминал земите на смоляните и стигнал до град Филипи в Беломорието. При управлението на цар Симеон Велики смоляните окончателно станали част от българската народност
----------
“Названието рупци, казва проф. Б.Цонев, вече не означава само едно определено племе или един определен говор, а включва разни племена и разни говори, обаче говори с общо свойство.”[3]
Характерни белези на рупските говори са:
- Ударението на двусрични думи и някои глаголи е на първата сричка:
“ръка, глава, момче, попей, донеси, ела”
- В много случай съгласните “в” и “х” в началото или средата на думите се изпускат:
“ляп, ода, олове, тоята – вместо хляб, вода, волове, твоята”
- Често се среща редукцията на ясните гласни, “а”, “е”, “о”:
Напр. казват: земета, гуляма, суфръта, дудяло /омръзна/ и др.
- Употребата на местоимението “той” вместо “то”:
- Казват на кучето: “той лаи”, вместо “то лае”
- Употребата на местоимението “хи” вместо местоймението “й”;
“Той хи децата учаше”
- Съкращение на глаголите: “даха” вм. “дадаха”; “на ли го” вм. “намери ли го”
- Личното местоимение “аз” се изговаря “я’; напр.“Я нали т’ казах”
Въпреки общите черти има и някои различия в говора между отделните области, даже и в съседни села. “замяната на “ч” с “ц”: напр. “очи църни”, “Църно море”
Казват “калеко” вм. “зет”; “уйко” вм. “шурей”; “га” вм. “го”; “на сака” вм. “на така”.
“Те най-рано са напуснали планинските си скривалица, след успокояване на Източна Тракия през втората половина на XV в. Те най-напред основали селища на юг от тях или се заселили покрай турците: създали са селата Пенека, Серген, Ягрус и др., впуснали се на юг между турците, към полетата Урумбегли, Инджекьой, Бунар – Хисар, във Виза и др., а след това още по на юг в равнините – Чонгара, Колибите, Сатъркьой, на изток стиганли Чаталжа.”[3]
“При една равносметка се вижда, че страндженските рупци не успели да развият особено големи разселнически способности. Може би това се дължи на положението им през турското робство: те са били обременени от ангарий – да доставят дърва и въглища в черноморските пристанища и да работят в рудниците, а и са направили и няколко разорителни зa себе си въстания.”[3]
На север заедно със равногорието са другото активни рупско огнище за разселване, макар и по-малко. От тук разселниците се пръснали на юг – в Одринска околия и областта й.[3]
Тя е третото огнище със запазено средновековномрупско население и се свързва с родопските рупци. Сакарските рупци се заселили, заедно с родопските из Свиленградско, в Свиленград … те се разселили в триъгълника между Марица и Арда чак до Одрин.[3]
На север от този рупски пояс Странджа – Дервенските височини – Сакар се намирало българско население от друг диалект, наречено “загорци”. Загорците чрез разселване през XVII –XIX в. се смесили с рупците на юг до Свиленград и Одрин. Изследванията на някои авторипоказват, че по-късно те изпадат под рупско езическо влияние. [3]
“В Източна Тракия Средните околии заемат особено място. Те са разположени от запад към изток по долината на р. Марица, по пътя от Пловдив до Цариград. Българите тък по изходни места, са доста смесени и разселването им в тоя надлъжен пояс е ранно. От север и от юг тая краипътна област се огражда от български рупски области. Особено място тук заема Одринската област, най-старите заселници, дошли или докарани като ратаи живеят сред турското население още от XVI в. Те не помнят изходните си огнища, но вероятно са от близо – рупци от Дервенските височини, Странджа, Сакар или Родопите.”[3]
